— Точно това — че станахме приятели и аз поех грижата за тях. Безпокоя се от мисълта, че ако някой от тях умре вследствие на болестта си, ще се чувствам лично отговорен…
— Знам какво имаш предвид — обади се Стийв. — И вероятно затова не разбирам колегите, които специализират онкология. Бог да ги благослови, но аз избрах гинекологията главно защото при нея нещата са свързани с началото на живота, а не с края му…
— Същото важи и за офталмологията — рече Кевин.
— Аз пък съм на друго мнение — тръсна глава Анджела. — Отлично разбирам защо човек може да избере онкологията. Според мен главната причина за това е острата нужда от помощ, която изпитва всеки болен от потенциално смъртоносна болест. При повечето от останалите специалности не се разбира помагаме ли на своите пациенти или не, но при онкологията това си личи съвсем ясно.
— Познавам добре Марджъри Клебър — промълви Гейл Ярбороу. — Преподавала е както на ТиДжей, така и на Чандлър, второто ми момче. Тя е чудесен човек и много добър учител. Децата буквално са луди по нея.
— Изпитвам истинско удоволствие да разговарям с нея по време на прегледите — кимна с усмивка Дейвид.
— А ти как се справяш? — обърна се Нанси Янсен към Анджела.
— Много добре. Доктор Уодли се държи не само като началник на отделението, но и като истински наставник. Разполагаме със страхотна апаратура и работим интензивно, но не сме смазани от умора. Правим от петстотин до хиляда биопсии на месец, което е доста внушително постижение. Имаме изобилие от интересни патологични случаи, главно защото болницата „Бартлет“ е референтен център за целия регион. Разполагаме дори с вирусологична лаборатория — нещо, което честно казано, не бях очаквала. Всичко това прави работата ми истинско предизвикателство.
— Чарлс Кели не ти ли вдигна вече някой скандал? — попита Кевин, обръщайки се към Дейвид.
— Не, разбираме се много добре — отвърна с лека изненада младият мъж. — Тази седмица се срещнах с него и регионалния директор на КМВ в Бърлингтън. И двамата изразиха задоволство от отговорите на пациентите, анкетирани за качеството на медицинското обслужване, което получават…
— О, почакай да видиш какво ще стане, когато дойде ред на оценката за уплътняване на работното ти време! — поклати глава Кевин. — Правят ги на всеки два-три месеца. Тогава ще разбереш що за човек е Чарлс Кели!
— Това не може да ме разтревожи — отвърна Дейвид. — Работя с хората внимателно, обръщам внимание единствено на състоянието на здравето им. Никак не ме интересуват премиите за минимално хоспитализиране и едва ли ще се класирам за голямата награда — почивка на Бахамите…
— На твое място не бих пренебрегвал тази програма, тъй като тя си има и положителните страни — подхвърли Кевин. — Какво лошо има в това да помислиш добре преди да предложиш хоспитализация? Пациентите изпълняват това, което им наредиш, а у дома при всички случаи ще се чувстват по-добре. Ако болницата реши, че Нанси и аз заслужаваме една почивка на Бахамите, ние едва ли ще се възпротивим…
— Сигурно — сви рамене Дейвид. — Но между офталмологията и вътрешни болести все пак има разлика, нали?
— Предлагам да прекратим разговорите на медицинска тема — извика Гейл Ярбороу. — Може би трябваше да си донесем касета с „Голямото зъзнене“. Страхотен филм за компания като нашата!
— Вярно — съгласи се Нанси Янсен. — Щеше да ни стимулира далеч повече от тези докторски приказки.
— Не ми трябва филм, в който се предполага, че трябва да пусна мъжа си да направи бебе на приятелката ми! — отсече Клеър Янг. — Това просто не става, точка!
— Стига, скъпа — надигна се Стийв и пусна ръка през рамото на Гейл. — Не бих имал нищо против, ако става въпрос за Гейл…
Трент наклони кутийката с бира над главата му, той вдигна глава и направи опит да улови тънката струя. Компанията избухна в бурен смях. През следващите минути започнаха да си разказват вицове, изпълнени със сексуални намеци. Дейвид и Анджела слушаха, усмихваха се и мълчаха.
— Хей, я почакайте! — извика Нанси Янсен, след като компанията изригна в кикот от поредния мръсен виц. — Защо не сложим децата да си легнат, а след това да си направим едно голо нощно къпане?
— Аз съм за — обяви Трент и се чукна със Стийв.
Дейвид и Анджела си размениха несигурни погледи. Имаха чувството, че това също е част от вицовете. Но другите се надигнаха и започнаха да привикват децата, които все още бяха на кея.
По-късно, вече оттеглили се в своята стая, Анджела се изми на умивалника и даде воля на недоволството си. Според нея компанията беше изпаднала в някакво не особено приятно пубертетско настроение. Отвън се чуваше плясък на вода, придружен от възбудени викове.
— Гимназистки истории — съгласи се Дейвид. — Но това си е тяхна работа, ние не бива да ги съдим…
— Не знам — въздъхна Анджела. — Имам чувството, че сме герои от някой роман на Ъпдайк. Не се чувствам удобно от подобни демонстрации, да не говорим за мръсните вицове. Според мен всичко това е израз на скука. Може би ще се окаже, че Бартлет съвсем не е земният рай, за който го вземаме…
— Е, прекаляваш — изгледа я с укор Дейвид. — Според мен тези хора просто се забавляват без задръжки. Може би ние сме тези, които са обременени…
Анджела се обърна да го погледне, в очите й имаше изненада.
— Спокойно можеш да свалиш дрехите си и да се присъединиш към тази вакханалия! — хладно процеди тя. — Нямам никакво намерение да те спирам!
— Хайде, стига — въздъхна уморено Дейвид. — Не желая да участвам в подобни игри, но едновременно с това не виждам нещата в прекалено черни окраски. Тук може би става въпрос за прекалено пуританското ти възпитание…
— Отказвам да бъда провокирана! — отсече Анджела и се обърна към умивалника. — Никак не ми се ще отново да навлизаме в споровете за възпитанието!
— Нямам такива намерения — увери я Дейвид.
Скоро се озоваха в леглото и изгасиха лампата. Виковете и плясъците откъм кея бяха престанали, тишината се нарушаваше единствено от квакането на жабите.
— Дали още са навън? — прошепна Анджела.
— Нямам представа, а и не ме интересува — отвърна Дейвид.
— Какво мислиш за мнението на Кевин относно смъртта на доктор Портланд?
— Не знам какво да мисля — призна с въздишка Дейвид. — Честно казано, този Кевин продължава да е загадка за мен.
Много странен тип. За пръв път срещам човек, който да се гневи толкова много на един случаен сблъсък по време на игра…
— Според мен думите му са меко казано обезпокоителни — рече Анджела. — Тръпки ме побиват при мисълта, че в Бартлет може да бъде извършено убийство. Обземат ме мрачни предчувствия, сякаш се плаша от щастието, което намерихме тук…
— Такъв ти е характерът — сънливо промърмори Дейвид. — Винаги драматизираш нещата, а след това те наляга песимизъм. Според мен нещата са далеч по-прости: щастливи сме, защото взехме едно правилно решение…
— Дано да си прав — въздъхна Анджела, намести глава на рамото му и затвори очи.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Понеделник, 6 септември
Трейнор нави волана на мерцедеса и колата заподскача по неравната поляна към редиците свои посестрими, паркирани до ниска телена ограда. През лятото тук редовно се провеждаха панаири и изложения, но днес беше денят на Пикника — един от малкото официални празници, които се организираха от Общинска болница „Бартлет“. Още от девет сутринта на просторната поляна се беше събрало пъстроцветно множество. В момента течаха конните надбягвания за деца.
— Жалко за хубавия празничен ден — промърмори с престорено недоволство Трейнор.
