окаже, че причината се крие в кабинета, който ще трябва да делим…
По пътя се отбиха да хапнат и по тази причина пристигнаха в Бостън доста след мръкване. Тясното апартаментче ги накара да изпитат остро чувство на клаустрофобия. Как е възможно да са живели толкова време в тази дупка? Никой не зададе въпроса на глас, но той увисна във въздуха над главите им.
— Библиотеката на новата ни къща е по-голяма от този апартамент — беше краткият коментар на Анджела.
По-късно и двамата телефонираха на родителите си, за да им съобщят голямата новина. Семейството на Дейвид беше много доволно. След пенсионирането си старците се бяха оттеглили в Амхърст, щат Ню Хемпшир, което беше на две крачки от Бартлет.
— Сега вече ще се виждаме по-често — зарадваха се те.
Но родителите на Анджела реагираха по-различно.
— Много е лесно да изпаднеш от първа лига — заяви с категоричен тон доктор Уолтър Кристофър. — Трудното е да се върнеш там. Мисля, че би трябвало да поискате и моето мнение преди да направите една толкова лекомислена стъпка. Ето я и майка ти…
Майката на Анджела беше горчиво разочарована от решението им да се откажат от Ню Йорк.
— Баща ти изгуби сума време да поддържа връзки с влиятелни хора тук — отсече тя. — Правеше го с единствената цел да ви осигури добро посрещане. Мисля, че сте постъпили безкрайно неразумно…
Анджела търпеливо я изслуша докрай, затвори телефона и се обърна към Дейвид.
— Никога не са били особено отзивчиви към нашите проблеми, затова не изпитвам никакви угризения към тях — обяви решително тя.
ШЕСТА ГЛАВА
Понеделник, 24 май
Трейнор пристигна в болницата достатъчно рано, за да не се притеснява за срещата, която имаше следобед. Но вместо да тръгне направо към кабинета на Хелън Бийтън, той влезе в болничното крило и се насочи към стая 209. За миг се спря на прага, напълни гърдите си с въздух и решително отвори вратата. Постът председател на управителния съвет не беше премахнал страха и отвращението, които изпитваше от болничната обстановка, особено когато ставаше въпрос за сериозно медицинско състояние.
Задиша плитко, както правеше винаги в помещение с болни хора, прекоси затъмнената стая и се изправи пред дългото ортопедично легло. Наведе се, внимавайки да не се докосва до нищо, очите му се заковаха в лицето на пациента. Том Барингър не изглеждаше добре и Трейнор неволно изправи гръб: опасяваше се, че може да се зарази от някаква ужасна болест. Лицето на човека в леглото беше сиво, дишането му — тежко и разпокъсано. Над главата му висеше пластмасовият маркуч на кислородната маска, изпод лепенките на клепачите му се процеждаше белезникава слуз.
— Том! — повика го тихо Трейнор. Не получи отговор и го повика отново, този път с по-висок глас. Но Том не помръдваше.
— Не ви чува — обади се един глас.
Трейнор подскочи и рязко се завъртя. Беше убеден, че в стаята няма други хора.
— Пневмонията не реагира на лечението — добави с мрачен глас непознатият. Седеше в ъгъла, чертите на лицето му се губеха в здрача. — Умира като всички останали…
— Кой сте вие? — попита Трейнор и избърса ситните капчици пот, избили по челото му.
Мъжът се изправи. Едва сега Трейнор видя, че е облечен в хирургически халат, върху който беше наметнал бяло памучно сако.
— Аз съм Ранди Портланд, лекуващият лекар на господин Барингър. — Пристъпи напред и сведе очи към пациента си: — Операцията премина напълно успешно, но човекът ще умре. Предполагам, че и друг път сте чували вариации на тази мелодия…
— Положително — нервно кимна Трейнор. Шокът от неочакваното присъствие на доктор Портланд отстъпи място на безпокойството. В поведението на този човек имаше нещо странно и непредвидимо.
— Бедрената става беше ремонтирана по един отличен начин — промърмори Портланд и отметна завивката. Трейнор видя равните шевове на раната. — Проблеми няма. За съжаление обаче следоперативното лечение се оказа фатално и господин Барингър няма да излезе оттук на собствените си крака… — Завивката се върна на мястото си, в очите на Портланд проблеснаха гневни искрици: — Нещо в тази болницата не е наред и аз няма да поема вината върху себе си!
— Изглеждате зле, доктор Портланд — колебливо промълви Трейнор. — Може би трябва да се прегледате…
Онзи отметна глава и се разсмя. Това беше мрачен и нерадостен смях, който прекъсна толкова внезапно, колкото и започна.
— Може би имате право — промърмори той, после кимна с глава и се насочи към вратата.
Трейнор се вцепени. Очите му бавно се върнаха върху лицето на Том, сякаш очакваше да се събуди и да му обясни странното поведение на този доктор. Можеше да разбере, че понякога лекарите се ангажират емоционално със състоянието на пациентите си, но този Портланд се държеше наистина много странно.
Направи последен опит да осъществи контакт с Том, осъзна безполезността на усилията си и тихо се измъкна навън. Доктор Портланд не се виждаше никъде. Трейнор въздъхна и тръгна към кабинета на Хелън Бийтън. Оказа се, че Колдуел и Кели вече са там.
— Познавате ли доктор Портланд? — попита ги той.
Отговориха му с кимане на глави.
— Той е един от нашите лекари — поясни Кели. — Хирург-ортопед.
— Току-що имах една доста странна среща с него. На път за насам реших да се отбия при един от клиентите си, Том Барингър, който е тежко болен. Този доктор Портланд седеше на тъмно в стаята му. В първия момент дори не го забелязах. Говореше странно, беше ядосан. Бях готов да отдам това на състоянието на пациента му, но той се закани, че няма да поеме вината, защото за всичко била виновна болницата…
— Ранди е доста преуморен — въздъхна Кели. — От доста време работи сам, въпреки че имаме щат за още един хирург ортопед. За съжаление кандидати липсват…
— Изглеждаше много зле — поклати глава Трейнор. — Казах му, че трябва да се прегледа, а той ми се изсмя…
— Ще поговоря с него — обеща Кели. — Предполагам, че се нуждае от малко почивка. Все ще открием някой, който да го замести временно…
— Добре, значи въпросът е приключен — кимна Трейнор и отново влезе в ролята си на председател на борда. — Нека се залавяме за работа.
— Преди това искам да ви съобщя нещо — пусна победоносната си усмивка Кели. — Моите началници са много разстроени от забраната за открити операции на сърцето!
— Ние също! — нервно отсече Трейнор, който не обичаше заседанията под негово ръководство да започват с негативни новини. — За съжаление нещата са извън нашия контрол. В Монпелие отхвърлиха молбата ни за лиценз, въпреки че по мое мнение тя беше добре обоснована…
— КМВ разчиташе на тези операции, защото те са част от договора с болницата — поясни Кели.
— Само при условие, че получим лиценз — поправи го Трейнор. — За съжаление това не стана, затова предлагам да насочим вниманието си към фактите. Ние преустроихме изцяло Рентгенологията и интензивното отделение на Акушеро-гинекологията. На мястото на старата апаратура с кобалт-60 монтирахме супермодерен линеен акселератор. Мисля, че това е предостатъчно за да докаже нашите добри намерения, въпреки тежкото финансово състояние на болницата.
— КМВ изобщо не се интересува дали болницата губи пари — поклати глава Кели. — Особено когато там се убедени, че това е резултат от грешки в мениджмънта…
— Грешиш — намръщи се Трейнор. Никак не му беше приятно да бъде притиснат до стената, особено пък от този млад и напорист бюрократ. — Аз съм на мнение, че КМВ трябва да проявява загриженост когато ние губим пари. Защото ако нещата продължават да се влошават, ние ще бъдем принудени да ударим катинара, а това ще се отрази и на вас. По тази причина трябва да работим заедно, просто нямаме друг избор.
— Ако Общинска болница „Бартлет“ фалира, КМВ ще сключи договор с друго лечебно заведение —
