С това спешните мерки за стабилизирането на пациентката приключиха, но Дейвид продължаваше да бъде замаян. За кой ли път си даде сметка, че неусетно се е ангажирал емоционално с всичките си пациенти, а най-вече с онези от тях, които имат ракови заболявания. Напусна реанимацията и се отби да погледне Джонатън, който, слава Богу, изглеждаше много добре.
— Имам само едно оплакване — направи гримаса пациентът. — Това легло си прави каквото иска. Когато натисна бутона за промяна на позицията, обикновено отказва да реагира. А след това го прави внезапно, напълно на своя глава…
— Ще повикам техниците да го прегледат — успокои го Дейвид.
Минути по-късно се отби в дежурната стая и спомена за проблема пред старшата нощна сестра Дора Максфийлд.
— Тези ортопедични кревати са големи боклуци — кимна с въздишка сестрата. — Но благодаря, че ми казахте. Веднага ще повикам техниците…
Най-сетне напусна болницата и яхна велосипеда си. След залез слънце температурата рязко спадна, но той беше доволен. Студът имаше терапевтичен ефект, особено по отношение на пламналата му глава.
У дома завари истинска лудница. Карълайн и Арни бяха дошли на гости на Ники и се гонеха из приземния етаж, следвани по петите от Ръсти, който очевидно харесваше ситуацията и я приветстваше със звънлив лай. Дейвид без колебание се включи в мелето, доволен да бъде в компанията на жизнени и здрави деца. Смехът им беше като балсам за наранената му душа. За известно време забрави всички проблеми, които беше оставил в болницата.
Накъде около седем се появи Анджела и му напомни, че трябва да закара Карълайн и Арни по домовете им. Той с готовност се съгласи, а Ники каза, че ще му прави компания. На връщане останаха само двамата и Дейвид изпита дълбоко чувство на задоволство. Винаги се беше наслаждавал на подобни мигове. Разговорът се завъртя около новия учител на Ники, после той уж между другото попита дали все още си спомня за тялото, което бяха открили в мазето.
— Отвреме — навреме — кимна Ники.
— И какво изпитваш?
— Мисля, че никога вече няма да сляза в това мазе…
— Разбирам те много добре — кимна Дейвид. — Снощи, като слязох за дърва, и аз се почувствах малко уплашен…
— Наистина ли?
— Аха — увери я с престорено мрачно изражение той. — Но имам един план, който може би ще реши проблема. Искаш ли да се включиш в него?
— Разбира се! — викна Ники. — Казвай!
— Само при едно условие — да запазиш всичко в тайна.
— Добре — обеща детето.
Дейвид започна да очертава плана си. Свърши точно когато колата влезе в алеята пред къщата.
— Е, какво ще кажеш? — попита той.
— Страхотно — беше оценката на Ники.
— Няма да забравиш, че е тайна, нали?
— Честен кръст!
Веднага след като се прибраха, Дейвид набра номера на интензивното отделение, за да получи информация за състоянието на Мери-Ен. След нещастието с предишните двама пациенти, той вече се съмняваше в компетентността на дежурните екипи, дори и на тези в реанимацията.
— В състоянието на госпожа Шилър няма промяна — съобщи му дежурната сестра в реанимацията, след което започна да изрежда точните показатели на клиничната картина, като не пропусна дори ритъма на кислородния апарат. Тази проява на професионализъм вдъхна оптимизъм на Дейвид, който изпусна дълбока въздишка на облекчение. Вече беше убеден, че за пациентката му се полагат най-добрите грижи.
Анджела поднесе вечерята в хола, упорито отказвайки да седне на кухненската маса. Тримата буквално се губеха около огромната маса, предназначена да обслужва петорно повече хора. Усилията на Анджела да внесе малко уют чрез няколко запалени свещи не дадоха търсения ефект. Ники се оплака, че е тъмно и почти не вижда какво яде.
Нахраниха се набързо, след което детето се залепи пред телевизора, за да се възползва от тридесетте минути, които си беше извоювало. Дейвид и Анджела останаха на масата.
— Няма ли да попиташ как мина денят ми? — не издържа Анджела.
— Разбира се, че ще те попитам — кимна той.
— Премина интересно — оживи се тя и му описа разговорите за Денис Ходжис, които беше провела с Пол Дарнъл и Бартън Шерууд. После призна, че предположението му вероятно ще се окаже правилно — май много хора в града знаят кой е убиецът на стария лекар.
— Благодаря — кимна Дейвид. — Но според мен допускаш грешка като разпитваш за Ходжис…
— Защо?
— По ред причини — въздъхна Дейвид. — На първо място защото и двамата си имаме достатъчно други проблеми. Но нима не ти минава през главата, че в даден момент може би разпитваш и самия убиец?
Анджела призна, че не е помислила за това. Дейвид отправи мълчалив поглед в огъня.
— Изглеждаш неспокоен — отбеляза тя. — Какво ти е?
— Още една от пациентките ми попадна в интензивното и се бори за живота си — отвърна с въздишка той.
— Съжалявам — промълви Анджела.
— Не мога да понеса мисълта, че съм изправен пред ново нещастие — прошепна със задавен от емоции глас Дейвид. — Правя всичко, което е по силите ми, но състоянието на тази жена продължава да се влошава. Страхувам се, че ще умре, точно като Клебър и Тарлоу. Не знам как да й помогна, започвам да се съмнявам в лекарските си способности.
Анджела заобиколи масата и го прегърна.
— Ти си чудесен лекар — прошепна тя. — Пациентите те обожават…
— Едва ли го правят когато умират — поклати глава той. — Когато седя на мястото, на което се е самоубил доктор Портланд, започвам да мисля, че зная защо го е направил…
— Не искам да слушам подобни приказки! — разтърси раменете му Анджела. — Пак ли си разговарял с Кевин Янсен?
— Не сме говори за Портланд — поклати глава Дейвид. — Той изведнъж изгуби интерес към тази тема…
— Потиснат ли си?
— Доста — призна той. — Но ще се оправя…
— Обещай, че ако не се оправиш, ще го споделиш с мен!
— Обещавам — усмихна се измъчено той.
— Какви са проблемите с новата пациентка? — попита Анджела и седна на стола редом с него.
— Там е работата, че не знам — призна съкрушено той. — Постъпи на лечение с изострен синузит, който бързо отстъпи пред антибиотиците. Но след това изведнъж, без никакви видими причини, разви пневмония. Първо стана изключително сънлива, после състоянието премина в апатия, а накрая получи и припадък… Свиках консилиум, прегледаха я невролог, онколог и специалист по инфекциозни болести. Никой не откри нищо…
— Което означава, че не бива да се самообвиняваш, нали? — погледна го Анджела.
— Няма начин — въздъхна той. — Аз съм нейният лекуващ лекар.
— Бих желала да ти помогна — погледна го състрадателно тя.
— Благодаря — докосна я по рамото той. — Ценя твоето съчувствие, защото зная, че си искрена. За съжаление не можеш да ми помогнеш. По-добре ми обясни защо проявяваш такъв интерес към смъртта на Ходжис…
— Защото не мога да я подмина просто ей така!
— Би могла да се окажеш в опасна ситуация — изгледа я предупредително той. — Не знаеш срещу кого се изправяш. Убиецът на Ходжис едва ли е доволен от любопитството, което проявяваш… Знае ли човек какво може да му мине през главата?
