— Ама и ти си една! — въздъхна с неволна усмивка Дейвид.
Махна с ръка и се насочи към болничното крило, а Анджела остана да гледа след него.
Няколко минути по-късно вече седеше зад бюрото си. Започна да прехвърля разговора с Робъртсън в главата си и усети как отново се нервира. Скочи и хукна навън с намерението да потърси Пол Дарнъл. Откри го на обичайното му място, надвесен над купчина лабораторни стъкълца с любимите си бактерии.
— Откога живееш в Бартлет? — попита го тя.
— От цял живот, ако махнем четири години колеж, четири години в медицинския факултет, четири години практика и две години във флотата — отвърна като ученик Дарнъл.
— Мисля, че това те прави местен — отбеляза Анджела.
— Местен ме прави фактът, че четири поколения Дарнъловци са се родили и умрели в този град — поправи я с усмивка Пол.
Анджела направи крачка напред и се облегна на рамката на вратата.
— Предполагам вече си чул за трупа, който откриха в мазето ми — подхвърли тя.
Пол кимна.
— Май съм доста разстроена — въздъхна тя. — Имаш ли нещо против, ако ти задам няколко въпроса?
— Давай — рече Пол.
— Познаваше ли Денис Ходжис?
— Разбира се.
— Що за човек беше той?
— Сприхав и раздразнителен — от онези, които не пропускат да си създават врагове.
— Как се е добрал до поста болничен администратор?
— Случайно. Пое болницата в момент, в който нито един от останалите доктори не пожела да се натовари с тази тежка отговорност. Освен това всички бяха на мнение, че администрирането е нещо по- низше от практикуването на медицина. По този начин Ходжис получи пълна свобода и не след дълго превърна болницата в свое феодално владение. Успя да сключи изгоден договор с един от медицинските факултети на щата и я превърна в регионален център. По време на една от тежките финансови кризи дори вложи личен капитал, за да изплуваме. Но едновременно с това хич го нямаше като дипломат и когато ставаше въпрос за интересите на болницата, изобщо не му пукаше за хората…
— Имаш предвид преминаването на патологията и рентгенологията на подчинение на болничната управа? — вдигна вежди Анджела.
— Именно — кимна Пол. — За болницата това беше отличен ход, но не и за лекарите. На мен лично това ми се отрази с катастрофално намаление на доходите. Останах тук само защото семейството ми не искаше дори да чуе за преместване. Успях да се адаптирам, но за много колеги не беше така и една част от тях напуснаха… А Ходжис си създаде куп врагове.
— Но и Кантор е останал — отбеляза Анджела.
— Само защото убеди Ходжис да направят джоинт венчър за изграждането на рентгенология от световна класа. В резултат спечели много пари, но той е изключение…
— Преди малко разговарях с Уейн Робъртсън и останах с впечатлението, че той не се вълнува особено от въпроса кой е убил Ходжис — подхвърли Анджела.
— Това не му учудва, просто защото няма кой да го натиска — кимна Пол. — Преди известно време жената на Ходжис се премести в Бостън, на практика не живееха заедно от години. На всичкото отгоре убиецът спокойно би могъл да се окаже именно Робъртсън. Той ненавиждаше стареца, а в деня на изчезването му двамата имаха лют скандал…
— А защо го е ненавиждал? — пробуди се любопитството на Анджела.
— Обвиняваше го за смъртта на жена си.
— Ходжис е лекувал жена му?
— Не. По онова време Ходжис почти не практикуваше и отдаваше цялата си енергия на управлението на болницата. Но в качеството си на административен директор именно той позволи на доктор Върнър Ван Слайк да продължи практиката си, въпреки сериозните му проблеми с алкохола. Всъщност, силно е да се каже, че му позволи, но не постави въпроса за отнемането на лиценза му пред Медицинския съвет. Междувременно обаче Ван Слайк отстрани апендикса на съпругата на Робъртсън в очевидно нетрезво състояние и се стигна до перитонит. Робъртсън хвърли вината върху Ходжис, макар че в това нямаше нищо рационално. И оттогава дълбоко го намрази…
— Имам чувството, че разкриването на убиеца никак няма да е лесно — въздъхна Анджела.
— Чувството ти е вярно, защото в отношенията между Ходжис и Ван Слайк има и втора част — кимна Пол. — Ходжис беше близък с Трейнор — сегашният председател на борда. А сестрата на Трейнор беше омъжена за Ван Слайк. И когато Ходжис най-сетне реши да сложи край на привилегиите на Ван Слайк в болницата…
— Разбрах — вдигна ръка Анджела. — Нещата започват да ми се изясняват. Нямах представа за византийските отношения в това градче.
— Е, тук е така — поклати глава Пол. — Голяма част от кореняците имат роднински връзки помежду си. Повечето от тях не обичаха Ходжис и по тази причина не проявиха интерес към изчезването му…
— Но това означава, че убиецът му се разхожда на свобода сред нас! — ахна Анджела. — И явно е човек, който не си поплюва!
— Разбирам какво чувстваш — сви рамене Пол. — Но едва ли мога да ти помогна. Бартън Шерууд ще ти разкаже много повече за Ходжис. Като президент на банката той познава всички в този град. А с Ходжис бяха особено близки, тъй като той беше член на болничния борд по време на неговото ръководство. Да не говорим, че преди време и баща му е бил там…
Анджела се върна в кабинета си и направи опит да свърши някаква работа. Но мислите й постоянно се връщаха на Ходжис. В крайна сметка вдигна слушалката и набра номера на Бартън Шерууд, спомнила си приятелското му отношение във връзка с покупката на къщата.
— Много се радвам да ви чуя, доктор Уилсън — рече с любезен тон Шерууд. — Как се оправяте с новата къща?
— Общо взето добре — отвърна Анджела. — Но бих искала да си поговорим във връзка с нея. Ще ми отделите ли няколко минути, ако отскоча до банката?
— По всяко време — отвърна Шерууд.
— Тогава ще дойда веднага.
Предупреди секретарката, че ще излезе за малко, грабна палтото си и хукна към колата. Десет минути по-късно вече седеше в кабинета на Шерууд. Изпита чувството, че едва вчера е била тук, уговаряйки покупката на къщата в присъствието на Дейвид и Ники.
Тръсна глава и започна. Разказът й беше сбит и без заобиколки. Сподели с президента на банката колко зле се чувства след като в мазето им откриха тялото на Ходжис и изрази надеждата, че той ще помогне на разследването.
— Да помогна ли? — попита Шерууд. Беше се облегнал в коженото кресло, тикнал палци в джобчетата на жилетката си.
— Градската полиция не проявява интерес към случая — поясни Анджела. — Вие сте човекът с най- голям авторитет тук и ако ги побутнете, те с положителност ще се размърдат…
— Благодаря за доверието — усмихна се поласкано Шерууд. — Но мисля, че няма за какво да се тревожите. Ходжис не е станал жертва нито на сериен убиец, нито на случайно насилие…
— Откъде знаете? — учудено го погледна Анджела. — Нима ще ми кажете и името на убиеца?
— Не, за Бога — отвърна с известна нервност Шерууд. — Исках просто да ви успокоя… И да ви уверя, че в случая няма никакъв риск за вас и семейството ви.
— Много хора ли знаят кой е убил Ходжис? — попита Анджела, спомнила си теорията на Дейвид за вътрешно уреждане на сметките.
— Едва ли — поклати глава Шерууд. — Работата е там, че доктор Ходжис не беше обичан в този град и много хора му имаха зъб… Дори аз трудно се оправях с него… — Нервният му смях накара Анджела да си спомни за отказа на Ходжис да продаде на шефа на банката някакъв парцел, вклинен между неговите.
— Искате да ми кажете, че никой не се интересува от убиеца, просто защото никой не е обичал
