— Отсега нататък ще го правим, но с нови ключалки! — остана непоколебима жена му.
— Добре, съгласен съм — въздъхна Дейвид.
Трейнор паркира пред „Айрън Хорс“ в отвратително настроение. Времето беше в хармония с него — дъждът се сипеше вече часове наред, а интензивността му се доближаваше до тази на тропическите бури. Чадърът му отказа да се разтвори, той изруга и го захвърли на задната седалка. Явно трябваше да пробяга без него разстоянието, което го делеше от входа.
Бийтън, Колдуел и Шерууд се бяха настанили в едно от сепаретата, а Кантор се появи почти едновременно с Трейнор. Барманът Карлтън Харис ги изчака да се настанят и дойде да им вземе поръчката.
— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми, въпреки отвратителното време — започна с лека въздишка Трейнор. — Но неблагоприятният развой на събитията налага това извънредно заседание…
— Това не е официално заседание, дайте да се държим естествено — намръщи се недоволно Кантор.
Трейнор сбърчи вежди. Този човек винаги го дразнеше, независимо при какви обстоятелства ставаше това.
— Ще ми позволите ли да довърша? — хладно попита той.
— За Бога, Харолд! — окончателно се вбеси Кантор. — Минавай на въпроса, писна ми от надути фрази!
— Както ви е известно, наскоро беше открит трупът на Ходжис, при това при доста неприятни обстоятелства…
— За това писаха всички вестници, а „Бостън Глоуб“ му отдели материал на първа страница — обади се Бийтън.
— Страхувам се, че тази история ще направи лоша реклама на болницата — поклати глава Трейнор. — Тайнствените обстоятелства около смъртта на стареца неминуемо ще продължават да привличат вниманието на медиите. А в момента появата на любопитни репортери е последното нещо на света, което бихме искали… Благодарение на Хелън Бийтън вестниците все още не знаят за нашия нападател със скиорска маска на лицето, но ако тук се появят репортери от централните издания, те със сигурност ще научат за нападенията. Това, в комбинация със смъртта на Ходжис, положително ще ни постави в епицентъра на огромен скандал…
— В Бърлингтън са стопроцентово убедени, че става въпрос за убийство — промърмори Кантор.
— Разбира се, че е убийство! — сопнато рече Трейнор. — Трупът е бил зазидан под стълбището в собствената му къща! За нас въпросът не се състои в това, дали е било убийство или не. Въпросът е как да се спасим от лошата реклама, която ще ни се стовари върху главите. Става въпрос преди всичко за отношенията ни с КМВ…
— Не виждам връзката между смъртта на Ходжис и репутацията на болницата — обади се Шерууд. — Не сме го убили ние, нали?
— Не сме, но Ходжис е бил административен директор на тази болница в продължение на повече от двадесет години. Много хора свързват името му с Бартлет, не са малко и онези, които знаят за недоволството му от нашето управление.
— Колкото по-малко говорим по този въпрос, толкова по-добре — отсече Шерууд.
— Не съм съгласна — тръсна глава Бийтън. — Според мен трябва да издадем специален некролог, в който да подчертаем заслугите на Ходжис към здравеопазването в района и в частност към болницата. Разбира се, в него ще включим и искрените си съболезнования към близките му…
— Съгласен съм — рече Кантор. — Би било странно, ако постъпим по друг начин.
— И аз съм съгласен — кимна Колдуел.
— Нямам нищо против, след като мислите, че това е правилно — сви рамене Шерууд.
— Някой да е говорил с Робъртсън? — попита Трейнор.
— Аз — обади се Бийтън. — Няма заподозрени и доколкото го познавам, едва ли ще има…
— Ако си спомним за отношението му към Ходжис, май точно той ще бъде заподозреният — изсмя се Шерууд. — Ти също — напомни му Кантор.
— А защо не и ти? — не му остана длъжен другият.
— Хей, това не е състезание — вдигна ръка Трейнор.
— Ако беше състезание, победителят в него щеше да си ти, Харолд! — изсмя се Кантор. — Всички знаят какво беше отношението ти към Ходжис след като сестра ти се самоуби.
— Стига вече — обади се Колдуел. — На никого не му пука кой е видял сметката на стареца.
— Не е съвсем така — поклати глава Трейнор. — На някои хора в КМВ положително им пука, тъй като това убийство хвърля петно и върху тях…
— Точно по тази причина настоявам да издадем некролог — рече Бийтън.
— Поставям въпроса на гласуване — отново се вживя в ролята на председател Трейнор.
— За Бога, Харолд! — простена Кантор. — Тук сме едва пет човека, има ли смисъл да следваме парламентарните процедури? Съгласни сме и толкоз!
— Добре — предаде се Трейнор. — Приемам, че сме единодушни по въпроса за издаването на некролог.
Останалите кимнаха с глави.
— Мисля, че трябва да излезе от името на болничната управа — рече Трейнор и хвърли кос поглед по посока на Бийтън.
— С удоволствие ще го сторя — кимна тя.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 22 октомври
Нощта на семейство Уилсън отново премина неспокойно. Някъде към два Ники започна да пищи, станала жертва на поредния кошмар. Инцидентът разстрои всички. Останаха будни повече от час, а Дейвид и Анджела горчиво съжалиха, че бяха позволили на детето да наблюдава работата на криминалистите.
Но когато утрото настъпи, небето беше синьо и без нито едно облаче. След пет дни непрекъснати валежи дойде време на истинския студ. Температурата слезе под нулата, земята се покри с тънка слана.
По време на закуската почти не разговаряха. Никой не искаше да споменава за вчерашната луминолна проба, но Анджела упорито отказа да седне зад масата и изяде закуската си права, над умивалника.
В колата направи опит да преодолее мрачното си настроение и да поговори с детето за новия учител.
— На всеки му е трудно да поеме чужд клас, особено когато този клас е бил воден от изключителна личност като Марджъри — рече тя.
— А защо тате не успя да я спаси? — попита Ники.
— Той направи всичко възможно — въздъхна Анджела. — Но така й било писано. Докторите не са всесилни.
Не след дълго спряха пред входа на училището. Ники изскочи от колата и се приготви да хукне, но Анджела я спря.
— Писмото! — размаха един плик тя. В него подробно беше описала заболяването на Ники и задължителните процедури, свързани с него. — Ако господин Харт има някакви въпроси, нека се обади на мен, или на доктор Пилснър — напомни й тя.
Когато се появи на работното си място с облекчение установи, че Уодли го няма. Бързо си подреди нещата и посегна към плочките с бактериални проби, но една от секретарките надникна през вратата да й съобщи, че я търсят по телефона.
— Имам интересни новини — бръмна в слушалката гласът на главния областен патолог. — Субстанцията под ноктите на доктор Ходжис действително се оказа кожа.
— Поздравявам ви — усмихна се Анджела.
— Направих ДНК-тест и вече съм сигурен, че това не е кожата на Ходжис — добави Уолт. — Готов съм да заложа хиляда долара, че е на неговия убиец и това би могло да бъде решителното доказателство срещу
