— Уверявам ви, че не само вие искате това — кимна Робъртсън и усмивката му стана още по- изкуствена.
— Не е много приятно да живееш в къща, където е било извършено такова престъпление — добави Анджела. — Особено когато убиецът се разхожда на свобода. Убедена съм, че разбирате как се чувстваме…
— Абсолютно — кимна Робъртсън.
— Затова искаме да помогнем с каквото можем…
— Всъщност, няма Бог знае с какво да ни помогнете — промърмори притеснено полицейският шеф.
— Как върви разследването? — засече го Анджела.
Дейвид се изправи на ръба на седалката, обезпокоен от насоката, която вземаше разговорът.
— Работим съобразно нашите предписания — промърмори с неудоволствие дебелият полицай.
— А какви са те? — не отстъпваше Анджела.
Неудобството на Робъртсън видимо нарасна.
— Честно казано, в момента нещата са в застой — рече с въздишка той. — Но мога да ви уверя, че когато Ходжис изчезна, ние работихме денонощно.
— Леко съм изненадана от факта, че нещата са в застой точно когато е открит един труп — язвително подхвърли Анджела. — Още повече, че според мнението на съдебния лекар става въпрос за недвусмислено убийство. В града се разхожда неразкрит убиец и аз настоявам да се вземат съответните мерки!
— Никак не ми се иска да ви разочаровам — подхвърли с лека ирония Робъртсън. — Но какво по-точно разбирате под „съответните мерки“?
Дейвид се размърда и понечи да каже нещо, но Анджела го изпревари.
— Всичко онова, което трябва да се свърши при наличието на убийство! — отсече тя. — Разполагате с оръжието на престъплението, което означава, че би трябвало да го изследвате за отпечатъци, да откриете откъде е било закупено и така нататък. Не би трябвало ние да ви обясняваме как се води подобно разследване.
— От деня на убийството са изминали осем месеца и бих казал, че следата е доста изстинала — отвърна с лека ирония Робъртсън, после чертите на лицето му се изпънаха: — Освен това не ми е приятно да ме учат как да си върша работата! Аз не идвам в болницата да ви давам акъл как да вършите своята, нали? Още повече, че Ходжис не беше от най-популярните личности в този град, а ние разполагаме с ограничени възможности и използваме хората си според най-важните приоритети. За ваше сведение в момента се занимавам с доста по-неотложни задачи, включително разследването на няколко случая на изнасилване…
— Аз пък считам, че трябва да се свърши всичко необходимо по разследването на едно убийство! — тръсна глава Анджела.
— Това е сторено още преди осем месеца — отвърна Робъртсън.
— И какво открихте?
— Много неща — остро отвърна полицейският шеф. — Открихме, че не става въпрос за въоръжен грабеж или незаконно проникване в чужда собственост — неща, които се потвърдиха и днес. Открихме, че е имало и малко борба…
— Малко ли? — учудено го погледна Анджела. — Снощи щатските криминалисти установиха, че убиецът е преследвал доктора из цялата къща, нанасяйки му удари с желязо, познато като „кози крак“. В резултат повечето от стените са били опръскани с кръв. Доктор Ходжис е получил фрактури на черепа, счупени са ключицата и ръката му! — извърна се към Дейвид, вдигна ръце над главата си и смаяно прошепна: — Не мога да повярвам на ушите си!
— Успокой се — промърмори Дейвид, опасявайки се от разрастване на скандала. Познаваше жена си твърде добре и беше сигурен, че ще избухне при подобна проява на некомпетентност.
— Случаят се нуждае от ново разследване! — отсече тя, без да обръща внимание на думите му. — Днес ми се обади областният патоанатом. Под ноктите на жертвата има остатъци от кожата на нападателя — ето за каква „малка“ борба става въпрос. Сега ни трябва заподозрян, а останалото ще свършат криминалистите.
— Благодаря за навременната информация — рече Робъртсън. — Благодаря и за гражданската ви съвест. Но сега ще ви помоля да ме извините, защото имам много работа…
С тези думи дебелият стана на крака, пристъпи към вратата и я отвори. Дейвид беше принуден да дръпне Анджела и почти насила да я изведе навън.
Робъртсън остана на прага, докато фигурите на двамата лекари изчезнаха по посока на изхода.
— Чу ли за какво става въпрос? — попита той, забелязал един от заместниците си на съседната врата.
— Частично — кимна онзи.
— Мразя разглезени гражданчета като тези двамата — процеди през зъби Робъртсън. — Въобразяват си, че знаят всичко, просто защото са учили в Харвард, или разни други такива места…
Въздъхна, влезе обратно в кабинета и внимателно затвори вратата след себе си. Вдигна слушалката и натисна един от бутоните за автоматично набиране.
— Извинявам се за безпокойството, но имаме проблем — промърмори загрижено той.
— Само да посмееш да кажеш, че се държа като истерична жена! — мрачно рече Анджела докато влизаше в колата.
— А как другояче да определя начина, по който предизвикваше началника на полицията? — гневно я изгледа Дейвид. — Забравяш, че живеем в малък град и не бива да си създаваме врагове!
— Един човек е брутално убит, тялото му е заровено в нашето мазе, а полицията изобщо не проявява интерес към разкриването на убиеца! — извика Анджела. — И ти предлагаш да си траем, така ли?
— Ние нямаме нищо общо със смъртта на Ходжис, колкото и брутална да е тя — поклати глава Дейвид. — Затова смятам, че трябва да оставим разследването на официалните власти.
— Нямаме нищо общо ли? — вдигна вежди Анджела. — Човекът е бил пребит до смърт в НАШАТА кухня, кръвта му е оплискала НАШИТЕ стени! И аз възнамерявам да открия кой го е сторил, независимо какво мислиш ти! Никак не съм очарована от мисълта, че убиецът се разхожда на свобода из този град, ясно ли ти е? И първото нещо, което възнамерявам да сторя, е да науча повече подробности за живота на Денис Ходжис!
— Мисля, че се държиш прекалено емоционално — отбеляза Дейвид.
— Забелязах какво мислиш, но не съм съгласна с теб! — отсече Анджела.
Гневът й беше насочен не само към дебелия Робъртсън, но и към съпруга й. Много й се искаше да му каже, че съвсем не е образец на разумното съгласие, но стисна зъби.
Не след дълго влязоха в паркинга на болницата. Свободни места имаше на твърде голямо разстояние от входа. Слязоха от колата и тръгнаха натам.
— Имаме си предостатъчно належащи проблеми — промърмори примирително Дейвид.
— Значи ще трябва да наемем човек, който да извърши разследването вместо нас — остана непоколебима Анджела.
— Не говориш сериозно! — изненадано се спря Дейвид. — Нима мислиш, че трябва да хвърляме пари за подобни глупости?
— Ти май не ме слушаш! — ядоса се не на шега Анджела. — За мен тези неща не са глупости. Още веднъж ти повтарям: убиецът се разхожда на свобода в този град! Същият убиец, който е бил и в нашия дом. Тръпки ме побиват при мисълта, че може би всеки ден се разминаваме с него!
— За Бога, Анджела! — простена Дейвид и краката му отново се раздвижиха. — Тук не става въпрос за сериен убиец и именно затова не са открили. Нима не си чувала и чела как стоят нещата в малките градчета? Може би всички знаят кой е убиецът, но никой няма да си отвори устата пред властите. Може би местните са убедени, че жертвата си е получила заслуженото. Доколкото ми е известно, Ходжис не е бил сред най-популярните личности в този град…
Влязоха в болницата и спряха на няколко крачки от входа.
— Не ме интересува това доморасло правосъдие — отсече Анджела. — Тук става въпрос за грубо нарушение на общоприетите норми, а доколкото ми е известно, ние живеем в правова държава, нали?
