Дейвид се повлече към административната сграда с чувството, че целия свят се е стоварил върху раменете му. Можеше да предположи защо пак го търси Чарлс Кели.
— Не знам какво да направя, Дейвид — рече шефът му след като го накара да седне пред бюрото. Върху лицето му беше изписана фалшива загриженост, главата му тъжно се поклащаше. Какъв артист, рече си с мрачна ирония Дейвид. — Направих опит да постигна разбирателство помежду ни, но вие или сте упорит, или просто не ви е грижа за КМВ. Само един ден след като се разбрахме, че трябва да избягвате ползването на външни консултанти, вие отново ги събирате около леглото на безнадеждно болен пациент. Как трябва да реагирам на това? Нима не разбирате, че става въпрос за значителни разходи? Нима не знаете, че работим в условия на дълбока криза?
Дейвид само кимна с глава. Казаното беше вярно.
— Тогава защо отказвате да се съобразявате с разпорежданията ми? — продължи да го притиска Кели. — Този път сте нанесли вреда не само на КМВ, но и на болницата. Преди малко ми се обади Хелън Бийтън, за да се оплаче от прекомерно скъпите биопрепарати, които сте изписал за този умиращ човек. На герой ли се правите? Дори консултантите са ви предупредили, че не могат да го спасят! Пациентът е страдал от левкемия в продължение на години. Нима не си давахте сметка, че правите огромни и напълно ненужни разходи?
Гласът на Кели звучеше раздразнено, лицето му почервеня. Той очевидно си даде сметка за това, защото замълча и почака да се овладее.
— Хелън Бийтън твърди, че сте поискал и аутопсия — добави глухо той. — Съвсем скоро бяхте предупреден, че тази процедура не е включена в здравната осигуровка на КМВ, но въпреки това сте се разпоредили… Трябва да проявите разум, Дейвид. Или ще ми помагате, или… — изречението остана недовършено, но заплахата беше съвсем недвусмислена.
— Или какво? — вдигна вежди Дейвид. Прекрасно знаеше какво има предвид Кели, но искаше да го чуе с ушите си.
— Аз ви харесвам, Дейвид — отново въздъхна Кели. — Но трябва да ми влезете в положението. Над мен има хора, пред които трябва да давам отчет…
С това разговорът приключи. Дейвид се повлече обратно към кабинета си, в душата му се настани мрачно униние. Макар и ядосан от поведението на шефа си, той беше достатъчно честен, за да признае, че в исканията му се съдържа известна логика. Наистина няма смисъл да се пръскат средства за безнадеждно болни пациенти, при положение, че могат да бъдат използвани за лечението на други хора. Но дали ставаше въпрос именно за това?
Отвори вратата към чакалнята с чувството на дълбока погнуса. Помещението беше пълно с недоволни пациенти, част от които демонстративно погледнаха часовниците си, а други ядосано прелистваха оръфаните списания.
Вечерята в дома на семейство Уилсън мина напрегнато. Всички бяха напрегнати и раздразнени, сякаш доброто настроение се беше стопило заедно с хубавото време.
И Ники беше имала лош ден. Новият учител господин Харт се беше оказал педантично и злобно човече, което децата моментално прекръстили на „господин Омраза“.
След вечеря Дейвид реши да напали камината — един сигурен начин за повдигане на настроението в семейството. Но когато се спусна в мазето и видя жълтите полицейски ленти под стълбището, в главата му неволно изникна споменът за полуразложения труп на Ходжис. Грабна няколко пъна и побърза да се върне обратно. Обикновено нямаше предразсъдъци, но сега усети как по гърба му пробягаха хладни тръпки.
Огънят бързо се разгоря. Той ентусиазирано започна да говори за настъпващата зима и за спортовете, на които им предстоеше да се наслаждават: кънки, ски, пързаляне с шейна. Точно когато настроението на Ники и Анджела започна да се подобрява, отвън блеснаха светлините на автомобилни фарове.
— Микробус на щатската полиция — рече Дейвид, надникнал зад пердето. — Какво търсят тук в тоя час?
— О, бях забравила — изправи се Анджела. — Днес криминалистите поискаха разрешение да дойдат по тъмно, тъй като трябвало да търсят кървави петна…
— Какви кървави петна, за Бога? — смаяно я погледна Дейвид. — Ходжис е бил убит преди цели осем месеца!
— Казаха, че си струвало да опитат — сви рамене Анджела.
Тримата мъже, които слязоха от микробуса, се оказаха същите от сутринта.
— Обикаляме из целия щат — кратко поясни Куилън, който очевидно беше ръководител на екипа. Анджела побърза да го представи на Дейвид.
— Как действа тестът? — прояви любопитство съпругът й.
— Луминолът е препарат, който влиза в реакция с желязото в кръвта и започва да излъчва флуоресцентна светлина — поясни Куилън.
— Интересно — промърмори Дейвид, но скептично поклати глава.
Криминалистите бързаха да свършат задачата и да си тръгнат. По тази причина Дейвид и Анджела се постараха да не им пречат. Започнаха с предверието на спомагателната сграда, където монтираха триножник с фотоапарат. После изключиха осветлението и напръскаха стените с луминол от специален контейнер, който на вид почти не се отличаваше от флакон дезодорант.
— Ето тук има малко — обади се в мрака Куилън. Дейвид и Анджела се наведоха през вратата. В долния край на стената действително се виждаше някаква странна фосфоресцираща ивица.
— Не е достатъчно за снимка — поклати глава един от колегите му.
Тестовете по другите стени не дадоха резултат и криминалистите се пренесоха в кухнята. Куилън помоли да изгасят осветлението както тук, така и в дневната. Обзети от любопитство, домакините с готовност се подчиниха. Изведнъж част от стената в близост до задния вход започна да излъчва бледо сияние.
— Слабо е, но площта е достатъчна — кимна доволно Куилън и се извърна към колегите си: — Сега ще напръскам отново, а вие започвайте да снимате.
— Господи! — прошепна Анджела. — Цялата ми кухня е в кървави петна!
Криминалистите продължиха работата си. Скоро стигнаха до масата, която Клара Ходжис им беше оставила като подарък и на която се хранеха. Краката й изведнъж блеснаха с призрачна зеленикава светлина.
— Според мен престъплението е извършено тук, точно до масата — обади се един от криминалистите, фотоапаратът започна да щрака, към това се прибави и съскането на флакончето с газ. Куилън поясни, че луминолът трябва да се използва непрекъснато, тъй като петната са твърде избледнели.
Скоро криминалистите приключиха и си тръгнаха. Семейството се премести в дневната, още по- депресирано от началото на вечерта. Вече никой не говореше за спускане с шейна по баирчето, което започваше непосредствено оттатък обора.
Анджела се настани в близост до камината и хвърли поглед към Ники и Дейвид, които се бяха тръшнали на дивана. В душата й се появи умиление и желание да ги защищава. Никак не й беше приятно да научи, че кухнята се беше оказала сцена на брутално убийство. Като всяка домакиня и тя считаше това помещение за сърцето на дома и го беше почиствала до блясък, с неукротимо усърдие. А сега изведнъж се оказа, че там всичко е било оплескано с кръвта на един невинен човек. Това тя възприе като непосредствена заплаха за семейството си.
— Може би трябва да се преместим — наруши тежкото мълчание тя.
— Не бързай — вдигна ръка Дейвид. — Знам, че си разстроена, всички сме така… Но не бива да ставаме истерични, нали?
— Не съм истерична! — изгледа го ядосано Анджела.
— Предложението да се преместим е именно такова — поклати глава Дейвид. — Защо трябва да се разстройваме от събитие, което се е случило почти година преди да се появим тук?
— Защото се е случило в тази къща!
— Тази къща е ипотекирана до последната керемида и ние не можем да я напуснем просто ей така — напомни й Дейвид.
— Тогава искам да сменим ключалките! — отсече Анджела. — Тук е влизал убиец!
— Забрави ли, че до този момент дори не заключвахме? — попита Дейвид.
