Беше сънувала кошмар за призрак в мазето. Седнаха от двете й страни и се опитаха да я успокоят, но всъщност не знаеха какво точно да кажат. Защото кошмарът си имаше съвсем основателни причини и беше някаква смесица между сън и действителност.
Направили всичко по силите си да успокоят детето, в крайна сметка Дейвид и Анджела я взеха в спалнята при себе си. Това донесе сериозно неудобство единствено за Дейвид, който се оказа в самия край на леглото, тъй като поканата за Ники автоматично включи и Ръсти…
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вторник, 21 октомври
На сутринта времето беше почти без промяна. Дъждът беше спрял, но влагата беше толкова голяма, че разлика почти нямаше. Облачната покривка остана все така плътна, а температурата — значително понижена.
Телефонът иззвъня малко преди Ники да приключи със сутрешните си процедури. Обзет от мрачни предчувствия за състоянието на Джон Тарлоу, Дейвид побърза да вдигне слушалката. Но обаждането беше от областната прокуратура, искаха разрешение за допълнителен оглед на мястото.
— Кога? — попита Дейвид.
— Веднага, стига да е удобно — рече гласът насреща. — В района се намират наши хора — Още около час сме тук — рече Дейвид.
— О, ще се справим — увери го гласът.
Петнадесет минути по-късно пред къщата спря колата на служителката от щатската прокуратура. Тя се оказа приятна жена с огненочервена коса, облечена в скромно тъмносиньо костюмче.
— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — каза тя и се представи като Илейн Съливан.
— Няма проблем — отвърна Дейвид и отвори вратата пред нея.
Заведе я в мазето и включи подвижната лампа, окачена, над вече опразнената гробница. Тя извади фотоапарат и започна да прави снимки, после се наведе и опипа пръстения под. Анджела се изправи зад Дейвид и надникна през рамото му.
— Доколкото знам, снощи тук са били хора от градската полиция — подхвърли Съливан.
— Да — кимна Дейвид. — Имаше и човек от Съдебна медицина.
— Ще препоръчам оглед от страна на щатската криминология. Надявам се, че това няма да ви обезпокои много…
— Идеята ви е добра — обади се Анджела. — Според мен градската полиция няма достатъчно опит в разследването на смъртни случаи.
Илейн само кимна с глава, дипломатично избягвайки коментара.
— Трябва ли да сме си у дома при пристигането на щатските криминалисти? — попита Дейвид.
— Не е задължително. Следователите със сигурност биха искали да снемат показанията ви, но криминалистите могат просто да си свършат работата и да си тръгнат…
— Днес ли ще ги повикате? — попита Анджела.
— О, да. Вероятно ще бъдат тук още преди обяд.
— Ще повикам Алис — каза Анджела, а Дейвид само кимна с глава.
Семейството тръгна за работа броени минути след оттеглянето на служителката от прокуратурата. Днес Ники отиваше на училище за пръв път след излизането си от болницата и възбудата й беше огромна. Преди да тръгнат си смени дрехите два пъти.
Анджела я предупреди да не говори пред децата за трупа, но вътре в себе си знаеше, че това не може да стане. Арни и Карълайн вече знаеха за инцидента и вероятно горяха от нетърпение да научат нови подробности.
Дейвид включи на скорост и насочи колата към болницата.
— Безпокоя се за пациента си — промърмори той. — Не ми се обадиха за промяна в състоянието му, но въпреки това съм неспокоен.
— Аз пък се чудя как ще се изправя пред Уодли — въздъхна Анджела. — Не знам дали Кантор е разговарял с него, но и в двата случая ще ми е неприятно…
Размениха си по една бегла целувка и се отправиха към работните си места.
Дейвид тръгна директно към стационара, където лежеше Джон Тарлоу. Първото нещо, което му направи впечатление след като влезе в стаята, беше затрудненото дишане на пациента. Измъкна стетоскопа си и разтърси раменете му, тъй като го искаше изправен. Джон реагира като упоен.
Паниката се настани в гърдите му още преди да използва стетоскопа. Беше ясно, че пациентът развива тежка бронхопневмония. Прегледът само потвърди тревожната диагноза. Изскочи в коридора и хукна към стаята на сестрите. Изобщо не забеляза, че там се провежда сутрешен рапорт и с напрегнат глас нареди незабавно да прехвърлят пациента в интензивното отделение — След като приключим с рапорта — навъсено го изгледа Джанет Колбърн.
— Искам това да стане веднага, по дяволите! — раздразнено повиши тон Дейвид. — И защо никой не ми се обади? Господин Тарлоу е развил двойна бронхопневмония!
— Когато му премерихме температурата за последен път, той си спеше като бебе — обади се нощната сестра. — Заповедта беше да ви потърсим само ако температурата му се повиши, или развие треска. Но такива симптоми липсваха.
Дейвид грабна картона и потърси температурните показатели. Бяха малко завишени, но далеч от това, което предполагаше състоянието на дробовете.
— Дайте да го прехвърлим в интензивното, за да не губим време — рече по-спокойно той. — Освен това искам спешна кръвна картина и снимка на белите дробове.
Прехвърлянето на Джон Тарлоу беше осъществено със забележителна бързина. Междувременно Дейвид позвъни на онколога Кларк Мизлих и на специалиста по инфекциозни болести доктор Мартин Хаселбаум. Помоли ги за спешен консулт и забърза към интензивното. Лабораторните анализи бяха направени за рекордно кратко време и резултатите скоро се озоваха в ръцете му. Количеството на белите кръвни телца беше спаднало още повече — сигурен индикатор, че организмът се бори с настъпващата пневмония. Същото се наблюдаваше и при пациенти, претърпели химиотерапия, но Дейвид знаеше, че от няколко месеца насам Джон не е бил подлаган на такава. Най-тревожни бяха рентгеновите снимки на гърдите, които потвърдиха наличието на тежка бронхопневмония.
Консултантите се появиха за рекордно кратко време. Прегледаха пациента, направиха справка с данните в болничния картон и се отдръпнаха от леглото. Доктор Мизлих потвърди, че химиотерапия не е била правена скоро.
— Тогава на какво се дължи понижения брой на белите кръвни телца? — попита Дейвид.
— Не мога да кажа — призна с въздишка доктор Мизлих. — Допускам, че това има връзка с левкемията. Но за да бъдем сигурни, ще трябва да направим костна биопсия — нещо, което е изключено при сегашното му състояние. При всички случаи въпросът е по-скоро академичен, а според мен в момента господин Тарлоу се бори за живота си…
Дейвид беше принуден да признае, че колегата му е прав. Съществуваше реална опасност да изгуби и този пациент, колкото и невероятно да му се струваше това.
Обърна се очаквателно към доктор Хаселбаум.
Мнението му беше не по-малко категорично: пациентът развива тежка двустранна бронхопневмония, вероятно с вирусен произход, състоянието му се усложнява и от бързото изтощение на организма. Обърна внимание върху спадащото кръвно налягане на Джон — сигурен признак за функционални проблеми с бъбреците.
— Според мен господин Тарлоу е силно изтощен — поклати глава той. — Съпротивителните сили на организма намаляват, вероятно поради левкемията. Ако предприемаме нещо, то трябва да бъде мащабно и решително. Разполагам с известно количество експериментални медикаменти, създадени специално за борба с ендотоксични шокове от подобен характер. Какво ще кажете?
— Да ги приложим! — отсече Дейвид.
— Предупреждавам ви, че става въпрос за изключително скъпи лекарства — погледна го Хаселбаум.
— Става въпрос за човешки живот! — остана непоколебим Дейвид.
