Час по-късно, след приключването на всички манипулации, той най-сетне се насочи към кабинета си. Нямаше какво повече да направи за Джон Тарлоу, сега съдбата му беше в ръцете на Бога. Чакалнята отново беше препълнена, в коридора също имаше пациенти. Всички бяха навъсени, включително и приемната сестра.
Дейвид направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, след което се хвърли в битка с времето. В паузите между прегледите въртеше телефона на интензивното, за да провери състоянието на Джон. Но промяна нямаше.
Като капак на всичко денят се случи изключително натоварен. Наложи му се да приеме няколко пациента без записан час, но с акутни оплаквания. При нормални обстоятелства щеше да ги насочи към СО без никакво колебание, но проповедите на Кели не излизаха от главата му. Двама от тях се оказаха стари познайници: Мери-Ен Шилър и Джонатън Ейкинс.
Макар и доста разтърсен от това, което се случи с Марджъри и от състоянието на Джон Тарлоу, той беше абсолютно сигурен, че и тези двамата трябва да бъдат хоспитализирани. Мери-Ен имаше остра криза на синузит, а Джонатън — тежка сърдечна аритмия. Попълни талони и за двамата и без колебание ги изпрати в приемното отделение.
Другите два спешни случая бяха от болничния персонал. Дейвид ги беше срещал из сградата, особено когато го викаха вечер, за някой спешен случай. Оплакванията им бяха идентични — синдром на инфлуенца, изразен посредством главоболие, слаба треска и понижен брой бели кръвни телца. И двата случая бяха придружени от остро разстройство, включително повръщане и диария. След кратък размисъл Дейвид им предписа домашно лечение с антибиотици.
— Дали в болницата няма някаква грипна епидемия? — обърна се към Сюзън той в един от редките мигове, в които кабинетът му остана празен.
— Не съм чувала подобно нещо — сви рамене сестрата.
Денят на Анджела вървеше по-добре от очакваното, главно защото изобщо не се сблъска с Уодли.
Още преди обяд набра телефона на доктор Уолтър Дънсмор, главен съдебен лекар на областта. Представи се и обясни, че проявява интерес към случая Ходжис, а по принцип възнамерява да специализира съдебна медицина.
Доктор Дънсмор се оказа изключително любезен човек и веднага я покани в Бърлингтън да разгледа подопечното му ведомство.
— Всъщност, защо не ми асистирате при аутопсията на Ходжис? — попита той. — С удоволствие ще ви взема, но ви предупреждавам, че съм лош учител, подобно на всички криминалисти…
— За кога сте я планирал? — попита Анджела Докато правеше бърз преглед на времето си. Би могла да се включи само ако това стане в събота.
— За днес до обед — отвърна Дънсмор. — Но бих могъл да я отложа малко и да започнем някъде към края на работното време.
— Много сте любезен, но не зная дали моите началници ще се съгласят да ме пуснат — колебливо рече Анджела.
— О, познавам се с Бен Уодли от години — рече Дънсмор. — Ей сега ще му звънна да уредя нещата.
— Не съм сигурна, че това е добра идея…
— Глупости, оставете на мен — остана непоколебим доктор Дънсмор. — Ще ви чакам!
Анджела се приготви да протестира, но изведнъж усети, че слушалката в ръката й онемя. Доктор Дънсмор беше затворил. Как ли ще реагира Уодли, притеснено се запита тя.
Отговор на този въпрос получи далеч по-бързо, отколкото очакваше. Телефонът звънна само минута след като беше оставила слушалката.
— Намирам се в Оперативния блок — рече с приветлив глас доктор Уодли. — Току-що разговарях с главния съдебен лекар, който много държи да му асистираш при една аутопсия…
— Да, знам… — смутено промълви Анджела. От приветливия тон на шефа си стигна до заключението, че Кантор още не е говорил с него.
— Мисля, че идеята е много добра — продължаваше Уодли. — По принцип удовлетворяваме всички искания, идващи от Областната съдебна медицина, защото никога не се знае кога ще ни потрябва услуга оттам. Препоръчвам ти да приемеш поканата…
— Благодаря, ще се възползвам — отвърна Анджела и затвори. После веднага набра Дейвид, за да го информира за плановете си. Гласът му прозвуча мрачно и угрижено.
— Какво има? — тревожно попита тя. — Струваш ми се доста разтревожен.
— Не питай, по-късно ще ти обясня — промърмори той. — В момента съм в плен на местните аборигени, които са ме обсадили отвсякъде.
Анджела накратко му разказа за поканата на главния патолог. Той й пожела успех и затвори.
Минути по-късно вече беше извън болницата. Реши да отскочи до вкъщи, за да се преоблече преди да потегли за Бърлингтън. С изненада видя, че в алеята им е паркирана полицейска камионетка. Явно криминалистите все още не бяха приключили.
Алис Дохърти я чакаше на прага, на лицето й беше изписано безпокойство.
— Още са долу — въздъхна Алис. — Вече часове са там.
В мазето бяха трима. Пространството под стълбището беше изолирано с жълти полицейски ленти, над които светеха силни прожектори. Единият от криминалистите използваше някакъв сложен уред за снемане на отпечатъци от каменните блокове. Вторият търпеливо пресяваше пръстта по дъното на гробницата, а третият допираше до стените странен предмет с формата на четка за дрехи, с чиято помощ се събираха миниатюрни власинки.
Единственият, който благоволи да се представи, беше специалистът по отпечатъците. Името му беше Куилън Райли.
— Моля да ни извините за притесненията — рече той.
— Няма нищо, работете си спокойно — отвърна Анджела и любопитно се огледа. Криминалистите работеха без много приказки, всеки вглъбен в задачата си. Тя се обърна и понечи да тръгне нагоре по стълбите, но Райли я спря. Искаше да знае дали в къщата е било боядисвано през последните седем-осем месеца.
— Не — отвърна тя. — Поне ние не сме се заминавали с това.
— Отлично — кимна Райли. — Ще ни разрешите ли довечера да изследваме стените с помощта на луминол?
— Какво е това луминол?
— Химикал, с чиято помощ откриваме следи от кръв…
— Къщата е основно почистена — отвърна Анджела. В гласа й се долови лека обида. Нима тези хора допускат, че ще остави някакви стари лекета по стените?
— Все пак си струва да опитаме — настоя Райли.
— Добре — въздъхна тя. — След като така мислите…
— Благодаря, госпожо — любезно се усмихна детективът.
— А какво стана с веществените доказателства, открити при първоначалния оглед? — попита Анджела. — В местната полиция ли ги прибраха?
— Не, госпожо. Всичко е при нас.
Няколко минути по-късно Анджела вече беше на път. До Бърлингтън стигна бързо, без никакви произшествия. Още по-бързо откри сградата на Съдебна медицина, разположена в близост до центъра.
— Чакаме ви — изправи се да я посрещне доктор Дънсмор. Кабинетът му беше модерен, обзавеждането — спартанско. Самият главен патолог беше от хората, които умеят да предразполагат и тя с удоволствие прие предложението му да го нарича Уолт.
За броени минути беше облечена в хирургически комбинезон, на главата й се появиха зелено боне и предпазни очила. В душата й нахлу вълнение. Залата за аутопсии винаги й действаше по този начин.
— Тук се работи абсолютно професионално — увери я в коридора Уолт. — Преди години имаше много вицове за провинциалните морги, но при нас случаят не е такъв…
Денис Ходжис беше проснат по гръб върху масата за аутопсии. Готовите рентгенови снимки бяха
