окачени в светещата рамка над главата му. Съдебният лекар представи на Анджела санитаря Питър, който щеше да им помага в работата.
Заеха се с обстойно разглеждане на рентгеновите снимки. Явната причина за смъртта беше фрактурата на черепа, но в тилната част имаше още една. По тялото откриха и други счупвания, най-забележителното от което беше на лявата ключица.
— Безспорно убийство — промърмори Уолт. — Но преди това клетникът здравата се е борил за живота си…
— Шефът на полицията в Бартлет твърди, че става въпрос за самоубийство — подхвърли Анджела.
— Значи е голям майтапчия — поклати глава патологът.
— Честно казано, не ме впечатли с умения — призна с въздишка Анджела. — Може би ще се окаже, че никога не е работил върху случай на насилствена смърт.
— Сигурно — кимна Уолт. — Освен това много от тези хора нямат необходимата професионална подготовка.
Анджела описа с няколко думи козият крак, който бяха открили край трупа. Направиха измервания на раните и фрактурите и стигнаха до заключението, че това желязо има всички шансове да се окаже оръжието на престъплението. После насочиха вниманието си към ръцете на жертвата.
— Много се радвам, че някой се е сетил да ги вкара в книжни торбички — рече Уолт. — Отдавна препоръчвам този способ на колегите си…
Анджела само кимна с глава. Беше доволна, че е предложила торбичките на доктор Корниш.
Уолт внимателно свали торбичките, взе една лупа и се зае да изследва ноктите на жертвата.
— Под някои от тях има чужда тъкан — обяви след минута той и отстъпи крачка назад, за да позволи на Анджела да погледне.
— Имате ли представа каква е тя?
— Първо трябва да я разгледам под микроскопа — отвърна Уолт. Пръстите му сръчно извършиха нужните манипулации и веществото изпод ноктите беше вкарано в отделни стъкленици, по една за всеки пръст.
Самата аутопсия тръгна бързо. Уолт и Анджела действаха в абсолютен синхрон, като добре обигран екип. Оказа се, че Ходжис е страдал от атеросклероза в доста напреднал стадий, имаше малко туморно образувание в белия дроб и тежка цироза на черния.
— Предполагам, че си е падал по бърбъна — промърмори Уолт.
Скоро аутопсията приключи. Анджела благодари за любезността и помоли патолога да я държи в течение. Той пък й каза да не се притеснява и да се обажда винаги, когато има нужда от помощта му.
Настроението й се подобри. По обратния път към Бартлет се почувства много добре. Радваше се, че Уодли й позволи да се включи в тази аутопсия, която беше едно полезно за духа разнообразие.
В долната част на паркинга нямаше свободни места и това я принуди да остави колата горе, далеч от задния вход на болницата. Липсата на чадър се отрази плачевно на прическата й, но тя все пак се добра до козирката на входа, изтръска косата си и с бърза крачка се насочи към работното си място.
Окачи палтото си зад вратата и понечи да седне зад микроскопа, но в същия момент междинната врата с трясък се отвори. На прага се изправи Уодли. Квадратната му челюст беше стисната, очите му гледаха мрачно, а обикновено безупречно сресаната му коса сега стърчеше във всички посоки. Анджела инстинктивно отстъпи крачка назад и хвърли поглед към вратата, която водеше към коридора.
Но сякаш разбрал намеренията й да избяга, Уодли й препречи пътя и тя се оказа притисната между лабораторната маса и стената.
— Искам обяснение! — изръмжа той. — Защо си ходила при Кантор? На какво се базират налудничавите ти обвинения? Къде точно видя сексуалното насилие срещу себе си? Господи, какъв абсурд!
Анджела се сви на мястото си без да знае какво да каже. Човекът насреща й беше толкова бесен, че тя не посмя да го провокира с думи.
— Защо не ми каза нищо? — кресна Уодли. Очите му попаднаха на открехнатата врата, ушите му доловиха спирането на монотонното чукане на машината във външния кабинет. Направи крачка назад и затръшна вратата, после отново се обърна към Анджела: — Значи това е наградата за грижите, с които те обградих, а? Трябва ли да ти напомням, че все още си на изпитателен срок? Ако не се държиш както трябва, скоро можеш да се окажеш безработна, при това без никакви препоръки от тази болница!
Анджела объркано кимна с глава. Просто не знаеше какво да каже.
— Е, докога ще мълчиш? — изсъска Уодли и заплашително приближи лицето си към нейното. — Едва ли ще ти се размине само с поклащане на глава!
— Съжалявам, че се стигна дотук — глухо промълви Анджела.
— Съжаляваш, значи! — отново се вбеси Уодли. — Само това ли ще кажеш след като хвърли черно петно върху репутацията ми с гадните си обвинения? Няма да търпя подобно поведение! Предупреждавам те, че може би ще се видим в съда!
Обърна се и влезе в кабинета си. Вратата с трясък се затвори зад гърба му.
Анджела изпусна въздуха от гърдите си, отпусна се в стола и бавно поклати глава. В очите й се появиха сълзи. Не, това не е честно, рече си тя. Нещата се развиха в абсолютно неприемлива посока.
Сюзън надникна в кабинета за прегледи и съобщи на Дейвид, че го търсят от интензивното отделение. Една сестра го уведоми, че Джон Тарлоу е получил инфаркт и в момента реаниматорите се борят за живота му.
Дейвид затръшна слушалката. Сърцето му пропусна няколко такта, по челото му избиха студени капчици пот. В следващата секунда вече се носеше към интензивното, без да обръща внимание на учудената сестра и смаяните пациенти в чакалнята. За съжаление закъсня. Когато се появи край леглото на Джон, ръководителят на екипа вече подписваше смъртния акт.
— Положението беше неспасяемо — обърна се към Дейвид той. — Задръстени дробове, нефункциониращи бъбреци, липса на кръвно налягане…
Дейвид мълчаливо кимна с глава, очите му следяха действията на сестрите, които освобождаваха тялото от различната апаратура. После въздъхна, обърна се и излезе. Разтърсен от смъртта на пациента, неволно се запита дали изобщо става за доктор. Подобна реакция в никакъв случай не можеше да се нарече нормална.
Появиха се близките на починалия. И те, подобно на семейство Клебър, проявиха разбиране и благодарност. Дейвид прие топлите им думи с нарастващо смущение. Дълбоко в себе си усещаше, че не е направил нищо за Джон. Дори не разбра защо беше починал, тъй като левкемията решително можеше да се изключи като причина за смъртта.
Поиска разрешение за аутопсия, въпреки че вече беше информиран за политиката на болницата по този въпрос.
Много му се искаше да разбере какво е довело до фаталния край. Близките на Джон казаха, че ще си помислят.
Напусна интензивното и краката сами го понесоха към другите му хоспитализирани пациенти. Искаше да провери състоянието на Мери-Ен Шилър и Джонатън Ейкинс и да се увери, че кардиологът на КМВ вече е прегледал Джонатън.
За нещастие откри нещо, което накара сърцето му да потръпне от мрачно предчувствие. Мери-Ен беше настанена в стая 206, току-що освободена от Джон Тарлоу. Първата му реакция беше да поиска незабавното й преместване, но после осъзна, че това би било проява на суеверие и само поклати глава. Каква причина би могъл да изтъкне? Може би, че не желае неговите пациенти да бъдат настанявани в тази стая? Смешно!
Провери системата и се увери, че пациентката вече е на антибиотици. Обеща й да се върне пак, после забърза към стаята на Джонатън Ейкинс. Завари го в добро състояние, спокоен и усмихнат. До главата му мигаше сърдечен монитор, кардиологът щеше да се появи всеки момент.
Сюзън го посрещна с новината, че го е търсил Чарлс Кели. Заповядал, незабавно да се свърже с него. Момичето наблегна на думичката „незабавно“.
— Как сме с чакащите за преглед? — попита я Дейвид.
— Зле — направи гримаса Сюзън. — Гледайте да не се бавите…
