Както винаги при споменаването на сезона очите на Лусиън придобиха отегчено изражение.
— Щом се налага…
На върха на езика й бе да го смъмри за незаинтересоваността му, но навреме се спря — познаваше добре брат си.
— Както сам знаеш — започна тя с укорителна нотка, Алис все още не се познава с никое от момичета, които ще бъдат представени през този сезон. Помислих, че можем да поправим този пропуск, като организираме малко неофициално празненство тук следващата седмица. Какво смяташ?
Лусиън разтри слепоочията си, сякаш само мисълта за десетина госпожици, придружени от майките си и пиещи чай в неговата гостна, бе предизвикала непоносимо главоболие.
— Прави каквото искаш. Аз няма да съм тук следващата седмица, така че за мен няма никакво значение.
Сестра му повдигна вежди.
— О? И къде ще бъдеш?
— В Тистълуд Касъл. Тази сутрин получих съобщение, в което ме уведомяват, че онзи ден е имало пожар в селото. Трябва да видя какви са щетите. Ще отсъствам около две седмици.
— Възнамеряваш да избягаш в Съсекс и да оставиш Алис сама в Лондон?
Той изсумтя.
— Човек едва ли може да бъде сам в къща с осемнадесет слуги. А и ти ще я посещаваш всеки ден.
— Така е. Но в никакъв случай не е същото, като да бъдеш под закрилата на настойника си. Какво ще стане, ако тя се разболее? А ако с нея се случи нещо друго, което изисква незабавното решение от твоя страна? Много добре знаеш, че ти по закон отговаряш за нея. Ето днешният инцидент с коминочистача! Какво щеше да стане, ако не беше тук?
— На главата ми нямаше да се натресе едно мърляво улично хлапе — измърмори той, макар че, докато изричаше думите, ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха нагоре.
— Нямах това предвид и ти много добре го знаеш! Говорех за склонността на Алис да се въвлича в неприятности И за необходимостта ти да бъдеш наблизо, за да я отърваваш от тях.
— Не мога да оставя моите арендатори да мръзнат в полето, докато си стоя в Лондон и си играя на бавачка на някаква си твърдоглава мъжкарана!
— Но също така не можеш да я захвърлиш без никакъв надзор!
— И какво очакваш от мен? — надменно вдигна вежди той. — Да я взема със себе си? Сигурен съм, че тя ще бъде очарована да замени забавленията на Лондон с глухата провинция.
Шарлот обаче се замисли над саркастичното му изявление. Изведнъж лицето й видимо се оживи. От искрите в очите й Лусиън придоби мрачното предчувствие, че това, което ще му каже, никак няма да му хареса.
Предчувствието не го излъга. Сестра му плесна радостно с ръце:
— О, ами да, разбира се! Как не се сетих по-рано! Ще си направим малко празненство в Тистълуд. Ще поканим лорд и лейди Нюкъмб и дъщеря им Мариан. И, разбира се, Даяна Рамзи и баща й. Може би и…
— Не! — Лусиън беше ужасен. Тистълуд бе неговият оазис на спокойствието, неговото тихо и мирно убежище. Последното нещо, което искаше, бе тук да нахлуят някакви си девици, съпроводени от майките си, кроящи пъклени брачни планове. Алис наистина би могла да се сприятели с някои от тях, но той щеше да бъде принуден цели две седмици да се изплъзва от капаните на амбициозните им майки, решили да уловят богатия и могъщ маркиз. — Не — повтори Лусиън, този път със значително по-мек тон.
— И защо не?
След като накратко й обясни причината, лицето й отново придоби онова лукаво изражение, което го бе разтревожило преди малко.
— Нима не разбираш, малки братко! Докато ние двете е Алис се забавляваме, ти и съпругът ми ще поканите неколцина от най-подходящите ергени на лов или на някакво друго забавление за джентълмени. После мъжете и жените ще се смесят. И кой знае? Алис може сама да си намери подходящ съпруг.
Макар и неохотно, Лусиън трябваше да признае, че идеята й не е съвсем лишена от смисъл. Накрая сухо се засмя.
— Ти наистина си лукава малка лисица, Лоти!
— Ще го приема като комплимент.
— В случая беше точно това. Планът ти е доста изкусен. Изненадан съм, че сам не съм се сетил.
— Защото по въпросите на сърцето си пълен глупак — тросна му се тя и го стрелна пренебрежително с поглед. — Истински късмет е, че имаш толкова умна сестра!
— Ще запазя коментара си за след празненството. — С тези думи той се изправи на крака и протегна ръка. — А сега, скъпа моя хитрушо, ще се оттеглим ли в кабинети ми, за да съставим списъка на жертвите на нашия сватовнически капан?
Вече мръкваше, когато Шарлот се отправи към къщи за да вечеря със своя съпруг. Алис, страдаща от силни главоболие след фиаското в библиотеката, помоли да й занесат вечерята в стаята, оставяйки Лусиън сам в декорираната в зелено и златно трапезария, която внезапно му се стори огромна и странно пуста. За пръв път през после дните две седмици той щеше да вечеря, без Алис да седи от дясната му страна и да бъбри оживено. За свое огромни учудване откри, че нейното присъствие му липсва, и те много. През цялото време, докато вкусваше от ястията, си мислеше само за нея, припомняйки си словесните им престрелки.
Когато лакеят му поднесе десерта, се отплесна от странното разграничаване, което тя правеше между тролове и зли духове, към следобедното й стълкновение с коминочистача. Споменът накара един мускул да затрепти на бузата му.
Въпреки безинтересния външен вид, в гърдите на госпожица Феър туптеше сърце на истински Тарзан. След като почистиха библиотеката и болките от натъртванията му се поуталожиха, той с неохота си призна, че действията й съвсем не бяха лишени от героизъм.
Това, което започна като нервен тик на бузата му, се превърна в усмивка, когато си представи надвесената над него Алис, с останките от скъпоценната му гръцка ваза в ръка, а редом с нея подскачащото, въодушевено пляскащо с ръце хлапе, надаващо окуражителни възгласи. Каква странна двойка бяха! Като две малки маймунки… Особено момчето. Фактът, че бе запазил бодрия си дух въпреки многото страдания, бе истинско чудо.
При тази мисъл усмивката му се стопи. Бедното нещастно създание! То беше само кожа и кости и покрит с толкова дебел слой сажди. Как ли се чувстваше сега? Зает с обсъждането на сватовнически планове и организирането на празненството в Тистълуд Касъл, той съвсем бе забравил да попита за състоянието на своя нов… Какво? Гост? Слуга? Поклати глава. Какво щеше да прави с момчето?
„Да го дам в някой приют за сираци?“ — замисли си той, докато обираше с лъжичката сладкия сироп на пудинга. Тази идея му припомни усещането за слабото и треперещо телце, което се бе вкопчило в жилетката му, хълцайки от благодарност. Остави лъжичката и бутна недокоснатия десерт настрани.
Не! Не можеше да става и дума за приют за сираци, нито пък за приют за бедни. В мига, в който спаси детето от онзи коминочистач, той понесе отговорността за него, така както отговаряше и за бъдещето на Алис. А това означаваше, че е длъжен да се погрижи момчето да укрепне, което би било невъзможно в сиропиталището. Освен това, ако искаше да бъде напълно честен към себе си, трябваше да си признае, че изпитва възхищение към малкия катерач.
Сякаш не бе достатъчно смайващо, дето изобщо бе благоволил да забележи момчето, да не говорим за това, че се бе забъркал и в юмручен бой заради него.
Поради някаква причина, която напълно му убягваше, Лусиън отново забрави за предразсъдъците си на благородник и постави момчето извън социалното му положение. И това, което откри, когато пренебрегна срамния белег на бедността, бе едно умно и смело дете, което заслужаваше възхищението му много повече от разните егоистични, мързеливи и безполезни лордове и дами; едно дете, което заслужаваше много по- добро бъдеще от това, което злощастната съдба му бе отредила.
Изведнъж желанието да разбере къде е момчето и как се чувства му се стори най-важното нещо на този свят. Изгарящ от нетърпение, той взе звънеца, за да повика лакея и да го разпита. Но в следващия миг го
