остави на мястото му. Защото искаше лично да види детето.
Желанията му бяха загадка за самия него. Той, високомерният маркиз Тистълуд, да посещава някакъв си дрипа и катерач по комините? Стана от масата, продължавайки да умува над необяснимите си постъпки. И както повечето от нещата, които бе направил или помислил през последните три седмици, той приписа смайващата промяна в себе си на влиянието на Алис. Беше изминал половината път до вратата, когато внезапно спря, осенен от нова мисъл.
Къде всъщност бе завел Тидзъл момчето? Замисли се за миг. Вероятно на долния етаж, където спяха слугите. Или на тавана? Къщата бе огромна и той никога не си бе правил труда да попита къде са стаите на прислугата. Този път взе звънчето и позвъни.
Лакеят безшумно се появи.
— Милорд?
Лусиън погледна объркано и за пръв път осъзна, че макар този мъж да работеше повече от пет години в дома му, той никога не бе благоволил да научи името му. По дяволите, дори не бе разговарял с него, освен с „да“ и „не“. Подобно на необяснимия импулс да види момчето, маркиз Тистълуд внезапно изпита изгарящото желание да узнае как се казва лакеят.
Мъжът изглеждаше толкова поразен, сякаш току-що го бяха уволнили.
— Хендрикс, милорд. Мелвин Хендрикс.
Лусиън кимна и се усмихна. Обаче отново усмивката на господаря по-скоро ужаси, отколкото успокои нещастния прислужник. Маркиз Тистълуд тежко въздъхна. Нима наистина бе такова страшилище? И ако бе така, как досега не го бе забелязал?
Поклати глава, когато обезпокоителният отговор изплува в ума му. И защо да забелязва? Като се изключи това, че им плащаше заплатите, досега той почти не забелязваше съществуването им.
— М-милорд? Нещо н-не е ли наред?
— Не. Храната бе превъзходна. Както и твоите услуги, Хендрикс.
За миг мъжът остана напълно слисан, после лицето му пламна от удоволствие.
— Ами, б-благодаря ви, милорд.
При вида на светналото лице на прислужника, принудената усмивка на Лусиън разцъфна в напълно искрена. Чувстваше се толкова окрилен, че човек можеше да си помисли, че той, а не слугата е получил похвала.
В гърдите му се надигна съвършено непознатото, но едновременно с това изключително приятно усещане, което бе изпитал същия следобед, когато момчето го прегърна.
— Дали знаеш къде Тидзъл е настанил малкия катерач?
— Възложи на една от камериерките да се погрижи за него. Последния път, когато я видях, тя го слагаше да спи в стаята си на тавана. — Усмивката му се разтегли чак до ушите. — Може би ще ви се сторя доста дързък, милорд, но това което направихте за момчето е изключително. Цялата прислуга мисли така.
Похвалата изпълни гърдите на Лусиън с такава гордост, че имаше чувството, че всеки миг ще се пръсне. Приемайки комплимента, без въобще да се запита защо един обикновен слуга може да го накара да се почувства толкова великолепно, маркизът леко наклони глава.
— А сега, Хендрикс, ще бъдеш ли любезен да ми кажеш къде мога да намеря момчето, за да му хвърля един поглед.
Лакеят се поклони.
— Ако позволите, милорд, за мен ще бъде чест да ви заведа лично.
Лусиън кимна.
С бърза крачка, толкова различна от обичайната му тежка и изпълнена с достойнство походка, лакеят поведе господаря си към таванския етаж през безкрайно дългите кори дори. От време на време се натъкваха на някой от прислугата и всички без изключение зяпваха господаря с ококорени очи. След първоначалното смайване, Лусиън получаваше треперлив поклон, а той им отвръщаше с любезно кимване. Изминаха разстояние, което на маркиз Тистълуд се стори повече от километър. Накрая Хендрикс спря пред, една леко открехната врата.
— Да доложа ли за вас, милорд? — тържествено попита той.
Лусиън поклати глава.
— Това е обикновено посещение. Няма нужда от официалности.
По устните на лакея пробягна лека усмивка.
— Както желаете, милорд. Ще ви изчакам отвън, за да ви придружа обратно до покоите ви.
Маркизът кимна и бутна вратата. Стаята, макар и тесничка и оскъдно мебелирана, бе удивително приятна и уютна. Някой, навярно жената, която седеше до леглото и кърпеше нещо, бе окачила по стените няколко разноцветни репродукции и плетено килимче, които придаваха домашен чар на малкото таванче. Лусиън съсредоточи вниманието си върху леглото. По неподвижната купчина завивки бе ясно, че момчето е заспало.
Маркиз Тистълуд тихо приближи към леглото. Но една дъска проскърца. Жената мигновено вдигна глава. И щом го зърна, зяпна от изненада.
— Милорд! — ахна тя и се заплете в чаршафа, докато се опитваше да се изправи.
Без да помисли за господарското си достойнство, Лусиън се спусна към нея, за да й помогне.
— Шшт! Да не събудим момчето!
Прислужницата изглеждаше като риба на сухо. Накрая успя да избъбри:
— Сторила ли съм нещо нередно, милорд?
— Шшт — повтори Лусиън и кимна с глава към леглото. — Не, не сте сторили нищо лошо. — Хвърли одобрителен поглед към измитото лице и прилежно вчесаната светлокафява коса на детето. — Ако се съди по външния вид на нашия гост, бих казал, че сте свършили чудесна работа. — Под мръсотията явно се бе крило едно изключително дете. Лусиън дори си помисли, че по нищо не се отличава от децата на благородните му приятели.
Маркизът се усмихна и кимна. Очевидно практиката бе ключът към успеха на усмивките, понеже камериерката бе първият човек от прислугата, който нямаше вид, сякаш всеки миг ще припадне. Доволен от успеха си, Лусиън добави:
— Питах се дали момчето е добре.
Дълбока бръчка се образува между веждите й.
— Толкова добре, колкото би могло да се очаква. Гладувал е и е бил пребиван от бой. Едва се сдържах да не се разплача с глас, когато видях синините и натъртванията по тялото му.
Лусиън присви очи.
— Повикахте ли лекар?
— Да, милорд.
— И?
— Нужна му е силна храна и чист въздух. Ще се оправи само след няколко седмици. — Лицето й изведнъж се сгърчи и когато отново погледна към господаря си, очите й бяха плувнали в сълзи. — Той е толкова мило дете, милорд! Моля ви не го изпращайте в приют за бедни! Пеги и аз ще се погрижим да не ви притеснява, ако позволите да остане. Двете с нея ще работим допълнително, за да изкараме за храната и покрива над главата му. Обещавам…
Лусиън сложи успокоително ръка на рамото й.
— Всичко е наред… Как ти е името?
— Тили, милорд. Тили Дигби.
— Нямам никакво намерение да изпращам момчето в приют, Тили. И със сигурност не очаквам двете с Пеги да плащате за издръжката му. Аз…
— Милорд? — разнесе се слаб гласец откъм леглото.
— Да?
— Барт — машинално подсказа Тили.
— Името ти е Барт, така ли? — нежно попита Лусиън.
