лов и неколцина млади мъже, така че ще имаш възможност да упражниш танцьорските си умения и изкуството да водиш светски разговор.
— Празненство в замъка… — Мислите й бясно препускаха. — Ще има и други млади жени?
— И мъже…
— Да, разбира се — отсъстващо промърмори Алис. Ако Лусиън бе участвал в изготвянето на списъка с гостите, сигурно бе поканил и госпожица Кастел. Идеална възможност за нейното сватовничество.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш кого сте поканили? А може би и да ми разкажеш по нещо за всеки гост, за да не се чувствам неудобно?
— Точно това възнамерявах да направя. — Шарлот отвори дамската си чантичка и извади някакъв лист. Разгъна го и прочете първото име. — Лорд Лангли и дъщеря му, госпожица Даяна Рамзи. — Вдигна глава, за да поясни: Съседи са на Лусиън в Тистълуд. Макар че Даяна е по голяма от теб — миналия месец навърши двадесет и четири — сигурна съм, че ще я харесаш. И тя като теб е отлична ездачка. Освен това е най- добрият ловец в областта. Преди две години на лов за лисици сложи всички мъже в джоба си.
— Сигурна съм, че чудесно ще се разбираме! — Направо ръцете я сърбяха да грабне листа, за да види дали госпожица Кастел фигурира в списъка. Вместо това обаче попита: — Поканили ли сте някого от Лондон?
Шарлот вдигна глава и въпросително я изгледа.
— Има ли някой, с когото специално искаш да се запознаеш? Някой млад мъж, предполагам?
Алис едва се сдържа да не попита направо дали е поканена госпожица Кастел. Но навреме се сети, че в такъв случай ще трябва да каже къде е чула за тази жена и да обясни защо се интересува от нея. Припомни си обещанието, което бе дала на помощничката на мадам Фаншон, и предпочете да излъже:
— Помислих, че би било много хубаво да си имам приятелка, която да мога да посещавам, след като се върна в града.
Удовлетворена от отговора й, Шарлот погледна към листа. Показалецът й се плъзна по страницата и тя замислено изрече:
— Лондон… Да видим сега… — Пръстът й се спря. — А, да! Лорд и лейди Уейкхърст и дъщеря им Касандра. Лондонската им къща се намира на Мейфеър. Каси е много фино и изискано създание на осемнадесет години. Изтънчена! Истинска дама! Нещо между теб и мен. Винаги съм смятала, че й липсва жизненост, но Лусиън е на мнение, че ще бъде добър пример за теб. Освен това и…
Без никакво предупреждение каляската рязко спря и двете жени се вкопчиха в страничните дръжки. Отвън се чуха възбудени гласове, придружени с цвиленето на кон.
— Какво ли се е случило? — възкликна Шарлот и надникна през прозорчето. Сякаш в отговор се чу едно силно „туп!“, след което жребецът на Лусиън, но без ездача си, профуча покрай тях. В продължение на един дълъг миг двете жени се взираха недоумяващо. После Шарлот изпищя пронизително:
— Лус! Мили Боже, Лус! — и изхвръкна от каляската. С развята светложълта рокля, подобно на внезапно избухнал пламък, тя се стрелна по замръзналия път.
Алис тутакси я последва. Сърцето й лудешки заблъска при мисълта, че Лусиън е ранен. Или нещо още по-лошо… Стомахът й се бе свил и тя отчаяно повтаряше:
— Моля те, Господи! Моля те, нека да е добре!
Шарлот разбута скупчилите се на пътя прислужници.
В следващия миг отчаяният й вопъл разцепи въздуха. Изпълнена с ужас, ала не за себе си и за това, което щеше да изгуби, ако Лусиън умре, а за самия него и за неговата застрашена душа, Алис разблъска с лакти човешката стена, изпречила се на пътя й. Когато най-после стигна до маркиза, цялата се вледени.
Лежеше по гръб, с безжизнено отпуснати ръце и крака. Главата му почиваше неподвижно в скута на сестра му. Приличаше на мъртвец. Алис застина, вцепенена от ужас и мъка. Гледаше втренчено смъртнобялото му лице и не можеше да повярва на очите си.
В този миг се разнесе пронизителен писък, последван от: „Мили Боже, милорд! Добре ли сте?“. Барт профуча като вихър и се хвърли върху гърдите на своя благодетел. Това я извади от вцепенението.
— Лусиън? — задавено простена Алис. Краката й внезапно омекнаха и тя се свлече на колене в калния сняг. Накъсаните й ридания се смесиха с тези на Шарлот и Барт. Протегна ръка и нежно докосна хладната буза.
През последните няколко седмици той бе започнал да означава много за нея. Много повече, отколкото изобщо някога си бе представяла, че е възможно. През деня мислеше непрекъснато за него, а през нощта го сънуваше. Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да реши, че се е влюбила.
В този миг чувствата й бяха толкова силни, че с радост би разменила безсмъртната си душа срещу способността на Ангъс да лекува. Би се съгласила завинаги да остане заточена в подземното царство, безнадеждно и обречено, докато се превърне в пепел. Би дала всичко, за да го спаси.
И сякаш някой — Ангъс или Бог — бе чул изтерзаната и молба, защото тъмните ресници на Лусиън потрепнаха. За един кратък миг се втренчи в нея. Тъмносивите му очи бяха замъглени и празни. После промърмори с раздразнен глас, който се стори на Алис по-прекрасен и от ангелски хор:
— За какво, по дяволите, сте се разревали? Не може ли човек да падне от коня си?
— О, Лус! — задавено промълви Шарлот и покри лицето му с целувки.
— За Бога, Лоти! — избухна той и се опита да се надигне, за да прекрати сълзливите излияния. За негово безкрайно разочарование обаче, усилията му се оказаха напразни. Някаква тежест притискаше гърдите му. Какво, по… — тогава видя Барт, който се бе вкопчил в палтото му и ридаеше неутешимо, сякаш бе загубил най-добрия си приятел. — Барт? — промърмори Лусиън и леко докосна слабото потръпващо рамо.
Барт вдигна глава и го погледна с празен поглед. Ала в следващия миг нададе дрезгав писък, скочи и го зяпна с такова изумление, сякаш господарят му току-що се бе надигнал от гроба. Първите му думи потвърдиха, че точно това си бе помислил.
— Н-не сте ли мъртъв?
Лусиън се намръщи, но си личеше, че не е ядосан.
— Разбира се, че не съм мъртъв. Откога мъртвец може да седи и да разговаря?
— Явно не си мъртъв, Лус, но сигурно си се ударил зле при падането — загрижено се намеси Шарлот и сложи облечената си в ръкавица ръка на гърдите му, за да му попречи да стане. — Трябва да останеш да лежиш неподвижно поне докато не се уверим, че нямаш нищо счупено.
— Уверявам те, че щях веднага да забележа, ако имах нещо счупено — сухо я информира брат й. Въпреки всичките му уверения обаче, че нищо не го боли, когато седна от устните му излезе съскащ звук, защото всички кости и мускули го боляха, сякаш го бяха смазали от бой.
— Лус… — възрази Шарлот и посегна към рамото му.
Той изръмжа недоволно и я бутна настрани.
— За последен път ти казвам, Лоти! Добре съм. — Решен да докаже твърдението си, той понечи да се изправи, но рухна отново по гръб, тъй като остра болка прониза десния му глезен. През стиснатите му зъби се изливаше поток от грозни проклятия, докато внимателно разтриваше пулсиращия си крайник през твърдата кожа на ботушите си.
— Ти наистина си най-твърдоглавият мъж, когото съм имала нещастието да познавам! — възкликна сестра му, изправи се и с явно неодобрение се втренчи в него. Без да обръща внимание, че слугите са съвсем наблизо и чуват всяка нейна дума, тя сложи ръце на кръста си и продължи да му се кара.
— Без съмнение така само ще си причиниш допълнителна вреда. Заради ината си нищо чудно през следващите няколко седмици да се наложи да ходиш с патерици. Спомням си…
— Достатъчно! — изрева Лусиън. Твърдо решен да вземе нещата в свои ръце и да защити малкото достойнство, което му бе останало, той заяви с най-заповедническия си и господарски тон: — Няма никакво основание за подобни приказки. Просто съм си навехнал глезена. Нищо повече. — Докато говореше, продължаваше да масажира въпросния глезен. За негово облекчение, вече можеше да мърда крака си в ботуша, макар че всяко движение бе истинско мъчение.
Очевидно болката се бе изписала на лицето му, тъй като непокорната му сестра гневно занарежда:
— Може и да няма нищо счупено, но от начина, по който се мръщиш и се свиваш, става ясно, че навяхването е достатъчно лошо, за да не можеш да яздиш през останалия път. — С тези думи тя даде знак
