на двама от лакеите да помогнат на господаря си да стане.
Лусиън отвори уста, за да възрази и да отхвърли всякаква помощ, но от устните му излезе само измъчено стенание. После маркиз Тистълуд стисна зъби и ръцете му с благодарност се вкопчиха в раменете на двамата лакеи. През младостта си вече бе преживял счупване на глезен и познаваше страданията и мъчителните болки след това.
От този спомен се почувства още по-зле. Отчаяно се нуждаеше от нещо — каквото и да е то — само и само да го разсее. Огледа насъбралото се множество.
Каква странна картинка представляваха! Шарлот пристъпваше от дясната му страна и все даваше наставления на двамата прислужника. От ляво пък крачеше Алис с мрачно изражение, сякаш го изпращаше в последния му път. Зад тях се точеха останалите слуги. Процесията завършваше с Барт, който държеше шапката си е такова тържествено благоговение, като че ли бе шаферка, носеща края на дългия шлейф на булката.
Всички погледи обаче бяха вперени в маркиза, а състраданието и мъката в тях не можеха да се сбъркат. Фактът, че прислужниците му съчувстваха и явно бяха загрижени за неприятното положение, в което бе изпаднал, искрено го изненада. През всичките години, откакто бе техен работодател, той нито веднъж не се бе замислил за чувствата им. Никога не ги бе смятал за важни. Но сега, когато бе заобиколен от толкова искрена загриженост, и то от страна на хора, които до неотдавна бе смятал за незначителни, осъзна какво голямо значение има това.
Всъщност той си даваше сметка, че не заслужава вниманието на прислугата, окуражаващите им усмивки и милите утешения, докато го подкрепяха по неравния и хлъзгав път. Със сигурност не бе направил нищо, за да спечели подобна привързаност, с изключение на това, че бе увеличавал заплатите им и им бе давал допълнително възнаграждение за Коледа.
Чак когато Барт притича до него и мушна слабата си детска ръка в неговата, за да изрази подкрепата си, Лусиън разбра на какво се дължи прекрасното им отношение, защото лицата им светнаха и изразиха нежна гордост. Беше съвсем ясно, че новите им чувства не се дължаха на парите, а на благородната му постъпка спрямо бедното дете.
Напълно объркан, Лусиън премести поглед към малкия, който го гледаше с огромните си, пълни с обожание очи. Фактът, че нещо толкова незначително можеше да предизвика такава огромна благодарност, бе смайващо невероятен. А още по-смайващо бе обстоятелството, че маркиз Тистълуд изпитваше блажено удоволствие от тази демонстрация на чувства и привързаност.
— Внимателно, милорд — предупреди го лакеят от лявата му страна и го хвана по-здраво, за да го подкрепи по заледения участък пред вратата на каляската.
Лусиън вдигна глава, срещна погледа му и изрече е усмивка:
— Благодаря, Динсмор. — Наистина си заслужаваше усилието да научи имената на слугите си заради радостта, която се изписа по лицето на мъжа.
Докато чакаше другия лакей, Кътлър, ако правилно си спомняше името му, да отвори вратата, Барт стисна окуражително ръката на маркиза за последен път и неохотно понечи да се отдръпне. Лусиън му се усмихна нежно и задържа ръката му.
— Ще ми окажете ли честта да пътувате заедно с мен в каляската, млади човече? Установих, че глезенът почти не ме боли, когато ме държиш за ръка. — И наистина беше така. Радостните чувства, които стопляха сърцето му, го разсейваха и той почти не усещаше болката.
Подобно на Динсмор, и лицето на Барт засия.
— Шъ я държа през целия път до Съсекс, милорд, и то с най-голямо удоволствие!
Лусиън отвори уста да отговори, но забеляза, че Алис крачи напред-назад от другата страна на пътя, където Клейтън и конярят напразно се опитваха да успокоят жребеца му. Лицето на повереницата му беше смръщено. Вгледа се по-внимателно. Тя явно не се мръщеше на разбеснелия се кон, а на пътя. Въздъхна, тъй като видя, че устните й се раздвижиха.
По дяволите! Алис отново разговаряше с въображаемия си приятел! Лусиън стисна зъби, за да не извика от болка, докато лакеят му помагаше да се качи в каляската. Закле се, че по някакъв начин ще прокуди… как му беше името? Хмм… А, да! Хедли. Ще го прогони от въображението на момичето.
Маркизът обаче не подозираше, че в този момент Алис лично би отстранила Хедли, при това колкото се може по-надалеч.
— А ако беше убил Негова светлост с глупавите си игри! — изсъска тя и посочи към побеснелия кон, безмилостно измъчван от двойка кискащи се малки феи.
Пакостливият дух заби късия си набит крак в снега.
— Не ме гледай с този обвинителен поглед! Не съм виновен, че феите нападнаха жребеца на лорд Надут пуяк.
— О, така ли? — Алис саркастично вдигна вежди.
— О, да! Няма да откриеш никакво доказателство, че имам нещо общо с това.
— Ако не греша, Бийкън се е заплел в гривата, а Скър се люлее на опашката. И двамата, доколкото си спомням, са твои приятели.
Черните като мъниста очи на Хедли се сведоха виновно и се приковаха в дупката, която дълбаеше с крака си.
— И какво? Това нищо не доказва.
— Тъкмо обратното. Тези двамата са от кентските гори, а сега сме в Съри.
— Е, и?
Алис сложи ръце на кръста си и погледна надолу към Хедли по начин, който удивително напомняше на Шарлот.
— Трябва да ме мислиш за пълна глупачка, ако вярваш, че след петстотин години не съм разбрала, че горските феи никога не напускат местата, които обитават, без нечии изрични инструкции. И със сигурност няма да тормозят конете в непознати земи, освен ако не изпълняват специална мисия.
Хедли шумно подсмъркна.
— Е, и?
— И след като ти си единственият за когото знам, че не изпитва топли чувства към Лусиън, кой друг би могъл да е виновен? Уверявам те, че в Англия няма нито една фея, която да се осмели да си позволи толкова опасна шега с преродения син на Ангъс, и то само заради собственото си забавление. Е?
Дупката в снега застрашително се увеличаваше.
— Просто исках да му дам урок, задето ме нарече „пълна небивалица“ — смънка Хедли, без да я поглежда.
— Да давам уроци на маркиз Тистълуд е моя работа, а не твоя! Твоята задача е да ми помагаш и точно сега аз настоявам да го направиш, като изпратиш приятелите си обратно в Кент.
Хедли възмутено изръмжа. Алис извади последния си коз.
— Или ще бъда принудена да призова Алура и да я помоля да докладва на Ангъс, че едва не си убил сина му отново. Освен това очаквам от теб да ми обещаеш тържествено, че за в бъдеще ще се въздържаш от подобни опасни шеги.
Пакостливият дух изглеждаше доста обезпокоен.
— Нямах намерение да нараня този надут задник, само да го посрамя — измънка той и ритна ядно в дупката.
— За нещастие постигна и двете. А сега…
— Алис!
Тя въздъхна и погледна към каляската. Лусиън се бе облегнал на вратата и нетърпеливо й даваше знаци да се върне.
— Идвам! — извика тя. После извърна поглед към Хедли и нареди: — Изпращаш двете феи в Кент! Веднага!
Докато Хедли обикаляше около побеснелия кон и крещеше нещо на езика на феите, който тя не разбираше, Алис свали ръкавиците си от ярешка кожа и коленичи. Напълни шепите си с чист бял сняг. В това време конят се поуспокои. След като заповяда на пакостника да пътува с нея, за да може да го държи под око, Алис се върна при каляската.
В сравнение е хапещия студ навън, вътре бе топло и приятно. Босият Лусиън бе настанен на седалката
