срещу Шарлот, а навехнатият му глезен почиваше в скута на сестра му. До него седеше Барт, който потупваше и галеше ръката му, както любяща майка утешава капризното си дете. А свит под седалката и мърморещ вероятно обиди по неин адрес, се гушеше начупеният Хедли.
Шарлот вдигна глава от глезена на брат си.
— Какво правеше навън? Започнах да се тревожа, че ще измръзнеш до смърт.
Алис протегна шепите си, пълни със сняг.
— Събирах сняг за глезена на Лусиън. Помислих, че ще облекчи болката.
— Като че ли кракът ми вече не е достатъчно измръзнал — промърмори той и й хвърли недоволен поглед.
— О, не бъди неблагодарен, Лус. Мисля, че е много мило от страна на Алис да пожертва ръкавиците си, за да събере сняг. И ако някой трябва да се оплаква от измръзване, то това е тя. Само погледни бедните й ръце. — Шарлот взе ръцете на приятелката си и ги стисна между топлите си длани. — Съвсем са се сновали от студ!
За огромно изумление на Алис, той не издаде един от обичайните си презрителни звуци, нито пък я удостои с мрачен поглед, а след като я гледа замислено известно време, на устните му се изписа лека усмивка.
— Напълно си права, Лоти. Много е мило от нейна страна. Благодаря ти, Алис!
Алис се взираше в него, твърде омагьосана от красотата му, за да отговори. Когато се мръщеше, бе хубав, но когато се усмихваше, ставаше неустоим. Алис сведе глава, за да скрие издайническата червенина, плъзнала по лицето й, и задавено промълви:
— Няма за какво. Би ли искал да сложа снега върху глезена ти?
— Да, ако не те затруднява.
Чак тогава погледна раната му.
— О, Лусиън! — Докосна я нежно. — Изглежда ужасно! Сигурен ли си, че не е счупен?
— Напълно. — Той размърда пръсти, за да потвърди думите си, макар че движението го накара да потрепери от болка. — Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Мога да те уверя, че след няколко дни ще се възстановя.
— Откъде си толкова сигурен?
— По време на войната на два пъти имах подобни рани, макар и не след падане от кон.
— И как стана? — намеси се Шарлот.
— Не знам. В един миг двамата с Клейтън… — Издаде съскащ звук, докато Алис поставяше снега върху подутия му глезен, — яздехме съвсем спокойно и обсъждахме новото първокачествено стадо на лорд Конуей. В следващия миг Чарлмейн се изправи рязко на задните си крака и препусна като пощурял. Ако бях суеверен, щях да кажа, че е бил обладан от зла сила.
— Суеверен или не, няма да ти навреди следващия път, когато яздиш този звяр, да използваш пръчка от самодивско дърво, а не обикновен камшик — заяви Шарлот и зави с вълнената наметка бедрото му.
Лусиън я изгледа, сякаш бе полудяла.
— И защо ще правя подобно нещо?
— Не си ли спомняш лейди Тремейн?
— Лейди Тремейн? — намръщи се брат й.
— О! Разбира се, че не си я спомняш. Колко глупаво от моя страна. Ти беше още бебе, когато татко ми я подари. — Шарлот го потупа извинително по крака. — Лейди Тремейн бе моето първо пони. Получих я за четвъртия си рожден ден. За да не досаждам с подробности, ще кажа само, че тя се оказа изключително лоша. Хапеше всеки, който се доближеше на една ръка разстояние от нея, и ме хвърляше от седлото всеки път, когато се осмелях да я яздя. Татко вече сериозно обмисляше дали да не я убие, когато бавачката Спратлинг предложи да използвам пръчка от самодивско дърво вместо обикновен камшик — прогонвала лошите духове и усмирявала омагьосаните коне.
— И получи ли се? — намеси се Барт, чието личице се бе удължило от почуда.
Шарлот се усмихна и приятелски му намигна.
— Само два удара по задните й части и тя се превърна в най-покорния кон.
Както можеше да се очаква, Лусиън изглеждаше скептичен.
— Пръчки от самодивско дърво? Зли духове и омагьосани коне? Ха! Суеверни глупости! Следващото, което ще ме посъветваш, е да си пъхна четирилистна детелина под шапката и да затанцувам в кръг.
— Това се прави само ако искаш да видиш феите!
Маркизът отмести недоверчивия си поглед от сестра си към повереницата си.
— И какво още? Да напръскам коня си със светена вода и да накарам някой свещеник да му почете?
Подигравателният тон накара Алис да настръхне.
— Разбира се, че не. Сега ти говориш глупости.
— Аха! Нека да се вслушаме в гласа на разума — промърмори Лусиън, достатъчно високо, за да го чуят.
— Наистина, Лус. Само защото си в лошо настроение, задето падна от коня, не ти дава основание да бъдеш груб — скара му се Шарлот. Хвърли осъдителен поглед към брат си и се обърна към Алис: — Моля те, по-добре ни кажи ти какво би направила за този кон? Намирам историите за магии и духове за изключително интересни и забавни.
Лусиън изсумтя презрително и затвори очи, сякаш подобни разговори го приспиваха. Алис сви рамене.
— Много просто. Ще окача звънче на врата му.
— Звънче?
— Проблемът на коня на Лусиън не са злите духове, а палавите горски феи. Те обаче мразят звънчетата.
Това предизвика поредното изсумтяване на Лусиън. Шарлот не му обърна никакво внимание.
— Сега си спомням, че нани Спратлинг казваше същото. Но защо мразят звънчетата?
— Защото ги свързват с църквата. Феите и духовете се ужасяват от Бог и неговия гняв.
Шарлот озадачено смръщи вежди.
— Колко странно!
— Що някой шъ го е страх от Бог? — Лицето на Барт изразяваше не по-малко учудване от това на Шарлот.
— Според легендите най-първите феи са били прокудени ангели — обясни Алис. — След като са изпаднали в немилост пред Бога, те са изгубили завинаги безсмъртните си души.
— Не ги упреквам тогава — отбеляза Шарлот и деликатно сви рамене. — Наистина е ужасяващо да нямаш никаква надежда, че един ден ще отидеш на небето.
— А Бог що ги е прогонил? — изтърси Барт, след като няколко минути обмисля обяснението на Алис. — Толкова ли са били лоши?
Детското му любопитство предизвика усмивка на устните й.
— Тяхното престъпление се е състояло в това, че са позволили да бъдат подмамени от Сатаната. Но прегрешението им не е било чак толкова голямо, че да отидат в ада. И останали точно пред вратите на Рая. Затова някои феи и духове се реят във въздуха, други са се сгушили в дърветата, трети пърхат във водата, а има и такива, които обитават земните недра.
— Щом кат феите не са били толкоз лоши, че да идат в ада, нито толкоз добри, че да останат на небето, к’во става с тях кат умрат?
— Те са вълшебни. Когато вълшебството свърши, обикновено след хиляда години, те просто изчезват.
Последното обяснение предизвика шумно възмущение от страна на Лусиън.
— Иска ми се тези глупави легенди да последват примера им и също да изчезнат. — Отвори очи и хвърли раздразнен поглед на повереницата си. — А сега, ако молбата ми не ви се струва прекалено нескромна, бихте ли сменили темата? Достатъчно ми е, че ще ми се наложи да изтърпя глупавите бръщолевеници на арендаторите си в Тистълуд.
— Разбираш ли — започна Шарлот и сви устни, за да потисне напиращия в гърдите и смях, —
