празна гарафа в другата. По запуснатия му външен вид, зачервените очи и разрошените коси, тя започна да подозира, че противно на уверенията на Тидзъл, Лусиън прекарва цялото си време в това състояние.
Не че го упрекваше. А и как би могла? Той искрено обичаше Алис и бе напълно естествено да е съсипан от загубата й. А още по-ужасно бе, че обвиняваше себе си за това, че я бе прокудил от дома си.
Както често през последните три седмици, Шарлот отправи мълчалива молба към Бога за благополучното завръщане на момичето. И както всеки път и сега очите на младата жена плувнаха в сълзи.
Бе започнала да гледа на Алис като на сестрата, за която винаги бе копняла и която никога не бе имала. Обичта и привързаността й бяха толкова силни, че когато Лусиън й довери чувствата си към момичето в навечерието на неговото изчезване, тя бе неспособна да сдържи радостта си. Когато брат й се оженеше за Алис, щяха да станат истински сестри! Толкова го желаеше…
Желанието й обаче с всеки изминал ден ставаше все по-малко и по-малко осъществимо. Защото въпреки усилията на десетте частни детективи и обявената щедра награда, досега не бяха открили никаква следа. Сякаш момичето просто бе изчезнало от лицето на земята. И макар че Лусиън не го изричаше, тя подозираше, че и той като нея започва да се страхува, че Алис е сполетяна от най-лошото.
Упорито отказвайки да го повярва, Шарлот преглътна сълзите си и влезе в кабинета. Заради Лусиън трябваше да бъде силна и изпълнена с вяра. Как иначе би могла да го измъкне от дълбоката бездна на отчаянието, в която той бавно, но сигурно пропадаше?
— Лус? — тихо рече тя и спря пред разхвърляното му бюро.
Той дори не я погледна. Вече близо седмица брат й се бе оттеглил в някакъв далечен свят и бе много трудно да се изтръгне и дума от него.
Шарлот заговори високо, сякаш се обръщаше към глух
— Погледни ме, Лус! Трябва да поговорим! Никаква реакция.
— Лусиън? Чуваш ли ме?
Отново нищо.
— Хайде съвземи се! Можеш поне да направиш усилие да ме гледаш, докато ти говоря! — Протегна ръка и повдигна леко брадичката му. Брат й не реагира. — Какво е станало с прочутата издръжливост на Уор? Един истински Уор никога не би се предал… — Млъкна по средата на изречението, смаяна от изражението му.
Мили Боже! Та той изглеждаше по-зле от вчера. Кожата му, която предишния ден бе бледа, сега бе придобила болезненосивкав оттенък, подчертаван още повече от дълбоките тъмни кръгове под очите. Слабото му лице бе станало почти прозрачно, а когато нежно отметна един кичур от челото му, видя, че слепоочията му сребреят.
Тъкмо когато вече бе започнала да се бои, че той завинаги е изгубил разсъдъка си, напуканите му устни се раз твориха и с дрезгав шепот промълвиха името й. Шарлот се насили да се усмихне.
— Да, аз съм, Лусиън.
Устните му отново се раздвижиха и дрезгаво изрекоха:
— Алис?
— Още няма новини. Обаче съм сигурна, че много скоро ще има! — Дори в собствените й уши думите прозвучаха неубедително. — А дотогава, наистина трябва да се опиташ да си починеш. Изглеждаш изтощен.
— Не мога… — В тези две единствени думи имаше толкова чувства! Усещаше силната му болка, ала не знаеше как да му помогне.
— Трябва поне да опиташ…
— Опитах, но нищо не се получи. — Въздъхна дълбоко, отдръпна се и с трепереща ръка поднесе чашата към устните си. Макар че този път гласът му прозвуча по-силно, все още бе дрезгав и измъчен. — Май единствено в гроба ще намеря покой.
— Недей! Да не си посмял да се отдаваш на такива ужасни мисли! Ще намерим Алис. И то много скоро! Сигурна съм. А дотогава ти си длъжен да направиш всичко, за да бъдеш силен и да продължиш да я търсиш. Значи трябва да си починеш. Ако не можеш да заспиш, изпрати някой при доктор Радклиф, за да ти предпише таблетки.
Лусиън я изгледа намръщено и пресуши чашата си на един дъх. Без да обръща внимание на неодобрителния поглед на сестра си, той я стовари върху бюрото си и вдигна гарафата, за да я напълни отново.
— Моля те, Лус! — Шарлот сложи ръка върху неговата, за да го спре. — Позволи ми да извикам Тидзъл, за да ти помогне да си легнеш. Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще припаднеш.
— Не!
— Лусиън…
— Казах не! — Трясна гарафата върху бюрото.
— А аз казвам да! Нито миг повече няма да стоя и да те гледам как се самоубиваш. Ако не желаеш доброволно да си легнеш, ще повикам двама лакеи насила да те отнесат в леглото. И ако откажеш да изпиеш хапчетата за сън, сама ще ги натикам в гърлото ти! Съмнявам се, че в сегашното си състояние ще можеш да ми се противопоставиш.
Лицето му потъмня от гняв. Шарлот нямаше да се изненада, ако й хвърли рицарската си ръкавица и я предизвика на дуел. Всъщност искрено се надяваше да го направи. Това щеше да означава, че духът му не е напълно стъпкан.
Ала както надеждите й за Алис, така и тези за Лусиън явно бяха обречени, защото от гърдите му се изтръгна мъчителен стон и той зарови лице в шепите се.
— Как бих искал всичко да е толкова просто — да отида да си легна в леглото и да глътна няколко хапчета за сън.
— Но то е! Доктор Радклиф миналия месец ми даде такива чудотворни таблетки за сън, че оттогава спя като бебе.
Брат й поклати глава.
— Хапчетата може и да ми помогнат да заспя, но няма да ми дадат покой. И как биха могли! Всеки път щом затворя очи, виждам Алис такава каквато бе през онази последна нощ. Ужасена! Ужасена от мен! От моята чудовищна похот… Тя плачеше. — Цялото му тяло потръпна. — Аз я накарах да плаче.
— Лусиън, недей! Не започвай отново! — Шарлот сложи ръка на рамото му, опитвайки се да го успокои.
— Мили Боже! Как можах да се отнеса към нея толкова… непочтително и безсрамно, сякаш е една от проститутките от Ковънт Гардън? Нищо чудно, че избяга от мен
Отпусна безсилно ръцете си.
— За всичко е виновно проклетото ми мъжко сладострастие! — изрева той и стовари юмрука си върху бюрото. Проклето да е, задето ме накара така да се нахвърля върху нея! Ако това може да възстанови доверието й в мен, ще си отрежа проклетата мъжественост и ще й я поднеса на сребърен поднос!
Последва нов удар върху бюрото.
— Не мисля, че ще са необходими чак такива драконовски мерки. — Шарлот се пресегна да улови ръката му, за да му попречи отново да я стовари върху полираното дърво. — Едно извинение и предложение за брак ще оправят всичко, а аз се надявам, че за в бъдеще ще бъдеш по-нежен и внимателен.
Лусиън издърпа ръката си.
— Но дали само страхът я е накарал да избяга от мен?
Шарлот изненадано примигна.
— От това, което ми разказа, не виждам какво друго би могло да бъде.
— Ако е била отвратена от ласките ми? Може би са й се сторили толкова противни, че е предпочела да се изправи срещу опасностите на улицата, отколкото да бъде принудена да се омъжи за мен!
— О, не, Лусиън! Не! — възкликна тя, потресена от омразата, с която той говореше за себе си. — От начина, по който лицето й светваше всеки път, щом те зърнеше, аз съм сигурна, че целувките ти в никакъв случай не са й се сторили противни. Всъщност по-вероятно е тя да ги е харесала прекалено много и да е избягала, страхувайки се от себе си и собственото си желание, а не от теб. Не забравяй, че последните няколко години е прекарала в училище с много строги порядки. Сигурно са й втълпили в главата, че ще
