отиде направо в ада, ако изпита някаква страст, каквато със сигурност е усетила към теб. Лусиън поклати глава. — Ако беше така, то тя щеше да потърси опрощение на греховете си от някой свещеник или от учителите си в „Уикингтън“. А аз съм сигурен, че не се е върнала там. Вчера сутринта получих доклада на един от детективите.
Шарлот махна безпомощно с ръка.
— Не е изключено тепърва да отиде.
Лицето му придоби още по-мрачно изражение.
— Детективът се опасява, че… — Лусиън затвори очи, сякаш нямаше сили да продължи, — че навярно е попаднала в ръцете на някоя банда престъпници.
— Не! О, не! Отказвам да повярвам в подобни ужасии! — енергично разтърси глава Шарлот. — Алис е разумно момиче. Тя никога няма да се озове в опасните части на Лондон.
— Това невинно дете, което аз прогоних на улицата! И двамата много добре знаем, че едно красиво и девствено момиче като Алис не е нужно да ходи никъде, за да срещне опасността. Тя е навсякъде, дебне я зад всеки ъгъл, готова е да я сграбчи в гадните си нокти…
— Но ако е била отвлечена, досега щяха да поискат откуп, не смяташ ли? За красиво момиче като Алис могат да се получат много повече пари от близките й, отколкото, ако я продадат в някой публичен дом.
— Истина е — мрачно се съгласи той. — Точно това ме кара да се страхувам…
Шарлот се втренчи ужасено в него. Макар че брат й бе изразил на глас собствените й тайни притеснения, които не смееше да признае дори пред себе си, думите му все пак я потресоха. В очите й запариха сълзи и тя задавено промълви:
— Нали не вярваш наистина, че тя е…
Той вдигна ръка, за да й попречи да изрече ужасната дума.
— А какво друго ми остава?
— Как е Лусиън? извика Алис и рязко се надигна от сламеника, върху който лежеше през последните дни, потънала в мрачни мисли. Или може би бяха седмици? Не бе сигурна, понеже, за разлика от повечето неща в света на духовете и феите, времето тук не съответстваше на това в света на смъртните. Поради непостоянството и изменчивостта му възможно бе да е лежала само няколко минути.
— Хедли, моля те! Кажи ми за Лусиън! — Отпусна се на колене. Виждаше духчето за пръв път, откакто я бяха върнали обратно, и изгаряше от нетърпение да узнае нещо ново за мъжа, когото толкова обичаше.
Той я изгледа замислено за миг, после изкряка и заби поглед в краката си, клатейки глава.
— Нали не… не искаш да ми кажеш…? Не! Не може да е свършило! Не може! — Гласът й пресекна от обзелата я паника. — О, моля те! Моля те, кажи ми, че той не е погубен навеки!
— Още не — промърмори Хедли, — но утре в полунощ ще бъде.
— Утре? Значи днес е двадесет и трети юни? — Беше обзета от безнадеждно отчаяние. Оставаше само един ден, а още нямаше никаква вест от Алура. Един ден! Дори и Алура да е открила нещо в свитъците, навярно вече бе твърде късно.
Сърцето й, което през последните седмици таеше някаква надежда, сякаш спря да тупти.
— О, Хедли — прошепна тя с плувнали в сълзи очи, той е осъден на вечно проклятие! Аз съм виновна за всичко! Ако бях положила малко повече усилия да свържа съдбата му с тази на Даяна, вместо да мечтая за неговата любов, сега щеше да е спасен.
— И да се беше опитала, едва ли щеше да има някаква полза. Изглежда, че в крайна сметка Даяна не е неговата истинска любов.
Алис се намръщи озадачено и преглътна сълзите си.
— Защо смяташ така?
— След всичкото това време, което прекараха заедно, откакто той се завърна от Тистълуд, вече трябваше да са се обяснили и да си гукат като гълъбчета. — Въздъхна тъжно. — Но не. Тя е влюбена в лорд Конски. Двамата ще се оженят в края на лятото.
— Лорд Конски? О! Ти имаш предвид Стивън Рандолф, лорд Марчланд?
— Лорд Марчланд, Лорд Конски — сви рамене Хедли. — Не виждам какво значение има.
— Но как е могло да се случи подобно нещо? Искам да кажа… — Махна безпомощно с ръка. — Двамата с Лусиън се разбираха толкова добре. Бях сигурна, че са създадени един за друг.
Духът отново сви рамене.
— Те все още се разбират. Е, поне се разбираха, преди той да спре да говори. Сега Даяна плаче на гърдите на лорд Конски всеки път щом го види.
— Какво? Какво искаш да кажеш с това, че е спрял да говори?
— Каквото казах! Че той вече не говори. Понякога дори не мига с клепачи. Просто седи в западната кула неподвижен като статуя, втренчил поглед в тавана.
Алис потрепери от ужас.
— Да не би да ми казваш, че е болен?
— Разбира се, че е болен! — Хедли я изгледа така, сякаш бе задала най-глупавия въпрос на земята. — Той умира.
— Но как е възможно? Искам да кажа… Чувала съм, че феите издъхват без никаква болка и страдание.
— Да, но ти изглежда си забравила, че лорд Надут пуяк е от плът и кръв, което го прави почти човек. А всички човешки същества страдат, когато срещат смъртта си. Спомняш ли си колко много страда Лусън?
Силна болка прониза сърцето й. Не можеше да понесе мисълта, че и Лусиън е осъден да преживее същите неописуеми мъки.
— Хедли, моля те, кажи ми, че той не страда колкото Лусън. — Дълго сдържаните сълзи най-после рукнаха по страните й.
Изведнъж духът протегна тънката си костелива ръка и я сложи върху нейната, за да я успокои.
— Него тялото не го боли, както беше при Лусън. То просто е отслабнало и постепенно спира да функционира. Всички казват, че е заради разбитото му от теб сърце, но вярват, че ще успеят да го убедят да не се предава.
Лицето му изразяваше пълно презрение към невежеството на човешките същества.
— Разбира се, ние двамата с теб знаем, че те могат да си го убеждават до посиняване, но всичко ще бъде напразно.
— Не и ако не намерят неговата истинска любов и не я пъхнат в леглото му. — Смигна й похотливо. — Обзалагам се, че тя много бързо ще го убеди да се върне към живота.
Алис подсмъркна и избърса сълзите с опакото на ръката си.
— Ако той е толкова болен, както казваш, съмнявам се, че ще има сили за любовни игри.
— Е, малко цуни-гуни и той за нула време ще събере сили — доволно изкряка Хедли.
Алис му метна изпепеляващ поглед, макар очите й да бяха плувнали в сълзи.
— Как можеш да се шегуваш в подобен момент, и то по такъв просташки начин?
Хедли я изгледа обидено.
— А кой е казал, че се шегувам? Не знаеш ли, че това помогна на Езмънд и Мъртайс?
— Езмънд и Мъртайс?
— Никой ли не ти е разказвал тази история?
Алис се замисли за миг, после поклати глава.
— Мислех, че Ангъс и Алура отдавна са ти я предали. Е, добре. Явно аз ще трябва да го свърша. — Измърмори нещо, подскочи и се настани в скута й. Облегна се удобно и заразказва: — Езмънд бил половин фея. Той живял преди повече от хиляда години. Мисля… — намръщи се, — мисля, че е бил син на прачичото на Ангъс, Ринън, и на някаква келтска принцеса. — Замисли се за миг и кимна. — Да! Ринън. Както и да е, този Езмънд се озовал в същото затруднено положение, в което сега се намира и лорд Надут пуяк. И той не могъл да намери истинската си любов.
— Искаш да кажеш, че всичко това се е случвало и преди? — Не смееше да повярва на ушите си. Хедли възмутено изръмжа. — Нали точно това ти казах току-що?
