Някакво странно чувство обзе Чандра. Някой я наблюдаваше. Тя се обърна и погледът й срещна небесносините очи на саксонеца, които сякаш я поглъщаха. Докато графът я оглеждаше, тя усети някаква странна топлина да се разлива по тялото й, след което потръпна конвулсивно.
Англичанинът несъмнено беше привлекателен мъж, а също така и изключително мъжествен. Но той си оставаше англичанин — арогантен и надут. Само тази причина беше достатъчно основание тя да желае вниманието му колкото желаеше да заболее от чума. Чандра присви очи и се вгледа в лицето му. На слънчевата светлина Алек приличаше на купчина трева. Тя не можа да се сдържи и се разсмя високо. Алек стисна зъби и извика:
— Ще видим кой ще се смее последен.
Той се обърна и сложи крак в стремето, за да се качи на коня. Вбесен от присмеха на момичето — как смееше да му се присмива в очите! — Алек не обърна внимание на нервното пръхтене на жребеца си. Но когато той се отпусна в седлото, животното изцвили ядосано, задните му крака се издигнаха във въздуха и конят подскочи рязко. Два пъти Алек успя да се задържи на седлото, но на третия излетя във въздуха и се приземи по гръб в калта.
Първо настъпи пълна тишина, която след няколко секунди бе последвана от оглушителен смях. Над басовия мъжки смях, който нараняваше гордостта му и го вбесяваше още повече, Алек чуваше звънкия смях на Чандра, който отекваше в ушите му като кристален звън. Той скочи на крака и тръгна към нея. Само след няколко секунди стоеше пред момичето, което за втори път го бе направило за посмешище.
Чандра се опитваше да потисне веселостта си, но очите й бяха изпълнени с насмешка, когато срещнаха леденостудения поглед на англичанина. Тя не обърна внимание на предупреждението, изписано в сините очи на саксонеца. Гледката на покритото му с кал лице я накара да се разсмее още по-силно.
Дълго сдържаният гняв на Алек изби внезапно. Пръстите му се вкопчиха в ръцете й и той я придърпа плътно към себе си.
— Вещица — изсъска той. — Изкушавам се да те бия, докато не започнеш да ме молиш за милост. — Едната му ръка бавно се премести към гърлото й. — Но като си помисля, май трябва да ти счупя малкото вратле още сега.
Алек чу звука на студена стомана, разцепваща въздуха сто пъти, и се напрегна. Уверен, че множеството мечове са насочени към гърба му, той се вгледа в очите на червенокосата красавица. Тя бяха изпълнени с гордостта на Морган и сякаш го подканяха да изпълни заплахите си. Зад него целият клан стоеше готов да го заколи заради тази жена, която все още бе почти момиче. Но защо?
Булото на объркването, което бе покрило съзнанието му бързо се разпръсна и той бе обзет от внезапно прозрение.
— Предполагам, че вие сте неоткриваемата лейди Лохли.
Глава 4
— Правилно предполагате — каза рязко Чандра. — Пуснете ме, ако не искате това да бъде последното ви предположение.
На устните на Алек се появи безгрижна усмивка.
— Не мисля така, милейди. Ако ви пусна, може отново да ми се изплъзнете, а аз не мога да си позволя да поема такъв риск. С вас имаме да обсъждаме важни неща.
— Арогантен мръсник — тросна се тя. — Не ви ли стига ума да разберете, че ако кажа дори една дума, ще бъдете мъртъв само след една секунда?
— Знам това — заяви Алек, — но предполагам, че вие имате достатъчно ум, за да знаете, че ако аз загина, Джеймс ще срине със земята замъка Лохли, а кланът Морган ще бъде избит. Ако това искате, дайте знак на хората си. Ако ли не, кажете им да приберат оръжията си.
Погледите им се срещнаха. Най-накрая, знаейки, че няма друг избор, Чандра се обърна към Седрик.
— Няма да има бой — каза тя и като забеляза колебанието на чичо си, извика така, че да бъде чута от всички: — Приберете оръжията си. — Из двора се чу недоволно мърморене, но всички мечове, включително и този на Седрик, бяха прибрани в ножниците. — Днес мирът възтържествува, саксонецо. Но само защото аз пожелах така — каза Чандра с гордо вдигната глава. — А сега си свали ръцете от мен и ми кажи защо те е изпратил кралят.
Алек я пусна.
— Ще го направя — каза той, — но първо трябва да измия калта от себе си. След това ще се присъединя към вас в голямата зала.
— Желае ли милорд още една баня? — попита тя, наклонила високомерно глава.
— Не. — Отговорът му бе подхвърлен през рамо, докато Алек вървеше към коня си. Той повдигна седлото, издърпа тръна и видя, че е покрит с кръв. — Вече изпитах достатъчно от гостоприемството на лейди Лохли. — Той захвърли тръна на земята. — Конят ми също.
Чандра гледаше как англичанинът сам отвежда жребеца обратно в конюшнята и у нея се надигна съжаление. То обаче бе предназначено не за мъжа, а за коня. Животното бе страдало ненужно, защото планът й се бе провалил. Той вече знаеше коя е тя и тя повече не можеше да му се изплъзва. Всичките й детински маневри не бяха довели до нищо, освен може би да й доставят удоволствието да го види как пада от коня си в калта. Но отговорът, който търсеше, все още си оставаше загадка.
С наведени рамене тя тръгна към входа на голямата зала. Девин и Седрик я последваха. Вътре тя се обърна към чичо си.
— Когато англичанинът влезе, доведи го в преддверието на стаята ми. Ще го чакам там. — Тя хвана Девин за ръка и го задърпа към стълбите.
— Какво ще правиш сега? — попита братовчед й, докато се изкачваха по старите стълби.
— Няма какво друго да направя, освен да изчакам. Скоро ще науча истината.
Седнал на ръба на масата, Алек наблюдаваше как лейди Лохли разчупва восъчния печат и чете писмото на краля. Ръцете й започнаха да треперят и тя впери поглед в Алек. От изражението й той разбра, че е стиснала зъби и се опитва да се овладее.
— Решението не беше мое, а на краля — каза той в отговор на изписаното на лицето й обвинение. — Истината е, че аз бих предпочел той да беше избрал някой друг.
— Избрал? — намеси се Седрик, като се приближи откъм вратата, до която бе застанал. — Избрал за какво?
— Да — присъедини се към него и Девин и се приближи към Чандра, за да се опита да прочете съдържанието на писмото над рамото й. — Какво е направил Джеймс?
Чандра не свали поглед от очите на Алек, докато сгъваше пергамента.
— В своята безгранична мъдрост Джеймс обявява граф Монтбърн — този саксонец! — за мой настойник.
— Настойник! — извикаха едновременно Девин и Седрик.
— Тя няма нужда от настойник — настоя Девин и се приближи още повече до братовчедка си. — Тя е Морган от клана Морган, предводителка на клана. Тя води всички нас и няма нужда от надзирател. Никой не може да казва какво може и какво не може да прави тя.
— Така е — допълни Седрик. — Особено ако не е шотландец.
— Грешите — каза Алек, стана от масата и отмести очи от погледа на Чандра. — Има един човек, който има това право, и той по рождение е шотландец. Тъй като той ме е обявил за неин настойник, аз съм и настойник. По силата на кралската заповед, аз съм човекът, който може да определя какво може и какво не може да прави тя. Да се изправяте срещу мен, означава, че се изправяте срещу Джеймс и короната. Само някой глупак би направил подобно нещо.
Очите на Седрик хвърляха искри и той посегна към меча си.
— Овладей се, чичо — нареди Чандра. — Вече казах, че няма да има кръвопролития. Искам да се прибереш в покоите си и да стоиш там, докато не успокоиш гнева си. — Тя забеляза как чичо й свива устни още по-силно. Той, изглежда, не смяташе да изпълни заповедта й. — Върви с него, Девин — нареди тя на братовчед си. — Искам да говоря насаме с лорд Монтбърн.
— Но…
— Нищо няма да ми се случи, братовчеде. — Погледът й се върна върху англичанина. — На Джеймс
