няма да му хареса да научи, че новият ми настойник е навредил на онази, която е бил изпратен да защитава. Няма причина за безпокойство, нали, милорд?
Алек се усмихна.
— Никаква, милейди. Абсолютно никаква.
Вратата на стаята се отвори и Седрик и Девин излязоха с нежелание в коридора и вратата зад тях се затръшна. Монтбърн кимна на сър Джон да ги последва.
— Не споделихте цялото съдържание на писмото на Джеймс с роднините си — каза Алек. Той отново седна на ръба на масата и скръсти ръце върху гърдите си. — Затова ли искахте да говорите насаме с мен?
— Точно така — тросна се Чандра. — Ако си мислите, че ще ви позволя да ми изберете съпруг, грешите. Когато ми дойде времето да се омъжа — а то още не е настъпило, — ще си взема мъж, когото сама си избера. Нито Джеймс, нито вие няма да имате дума при избора ми.
— О, напротив, милейди.
— Няма!
Алек погледна дръзката й уста и издадената й по-напред долна устна и у него отново се надигна желанието да впие устни в нейните. Щеше да я наказва с целувките си, докато не започнеше да стене от желание. Или пък докато не го ухапеше. Последната мисъл го развесели толкова, че в очите му заиграха палави пламъчета и той се разсмя, защото бе напълно уверен, че тя щеше да постъпи точно така. Той забеляза, че Чандра го гледа, сякаш е полудял.
— Предизвиквате съдбата — каза той и устните му се разтвориха в опустошителна усмивка. На всяка от бузите му се появи по една дълбока трапчинка. Лейди Лохли изглеждаше омагьосана и бузите й внезапно почервеняха. — Като се противопоставяте на настойника си — продължи той, все по-уверен в мъжкото си превъзходство, — със сигурност няма да получите снизходителността, която иначе ще съм склонен да ви дам.
Чандра бързо се окопити.
— Снизходителност ли? — извика тя. — Съмнявам се, че тъкмо вие бихте проявили снизходителност към мен или към когото и да било от клана Морган.
— Може и да го направя, ако с мен се отнасят с уважението, което заслужавам като ваш настойник.
— Уважение ли? Твърде много искате след всичко, което направихте!
— И какво толкова съм направил? — отвърна той, като скочи на крака забравил за желанието си да вкуси устните й. — Може и да съм ви обидил, като изразих мислите си по отношение на тази пуста земя, лошото време и безвкусната храна — която като по чудо се подобри стократно тази сутрин — и всички онези некултурни диваци, които обитават този замък, но аз просто казах истината. Ако някой трябва да се чувства обиден, това съм аз.
— Истината ли? Ха! Вашето отношение към нас беше формирано преди още да стъпите на наша земя.
— Може и така да е… до известна степен. Но то се основаваше върху онова, което други англичани са били принудени да изстрадат от вас шотландците и особено от планинците. Техните истории са безброй, а сега и аз ще имам какво да разказвам.
Чандра знаеше какво щеше да разкаже той, но искаше да разбере дали Алек е достатъчно смел, за да приеме истината.
— И какво ще разкажете?
— При пристигането си заявих високо, че съм изпратен от Джеймс да се срещна с лейди Лохли. Поканиха ли ме в замъка? Не. Посрещнаха ме със заплаха да обстрелят мен и хората ми със стрели. По някакво чудо стрелите не бяха изстреляни, но въпреки това бях принуден да стоя под проливния дъжд и да чакам разрешение да вляза. Когато най-после ми разрешиха, ме нахраниха с невъзможна за ядене помия и сухи сладкиши и ме напоиха с вода. Разбира се, аз съм почетен гост и затова бях настанен в просяшка стая, където ме боядисаха в зелено, докато се къпех, и трябваше да прекарам нощта на кораво легло. Конят ми беше наранен жестоко, а аз бях принуден да се въргалям в калта като някаква свиня. Кой кого обиди повече, лейди Лохли — аз вас или вие мен?
Чандра се беше втренчила виновно в краката си.
— Те не бяха изстреляни, защото аз така наредих — каза тя след няколко секунди.
Алек сбърчи объркано вежди.
— Какво?
— Стрелите… аз им попречих да ги пуснат.
— Проява на любезност? Простете ми, ще зачеркна първата заплаха от списъка. — Алек зачака, но Чандра не отговори нищо. — Един съвет. Обикновено съм много търпелив човек. Всъщност, доста често хората злоупотребяват с търпението ми. Не бях изпратен тук по свое желание, нито пък искам до остана. По мое мнение, колкото по-бързо ви намеря подходящ съпруг, толкова по-бързо ще мога да се завърна в Англия. Затова ви предлагам да повикате всички подходящи мъже, които са лоялни на Джеймс, за да мога да проведа с тях необходимите разговори и да ви омъжа до края на месеца.
— До края на месеца? Няма да се омъжа за когото и да било, подходящ или не — заяви предизвикателно тя. — Особено пък ако е избран от вас.
— О, напротив, ще се омъжите — повтори Алек и отново спря поглед върху устните й. — Но преди това съм много любопитен да разбера нещо. — Той се приближи бавно към нея с плавни движения на голяма котка. Чандра стоеше твърдо на мястото си, без да отстъпва. Алек спря на няколко сантиметра от нея. — Искам да разбера това от мига, в който те видях за първи път, Морган.
— Чандра — тросна се тя, без да знае защо.
— Да, това е истинското име на лейди Лохли, нали?
— Какво искаш да разбереш? — попита тя, без да отвърне на въпроса му.
— Само това. — Той сграбчи сплетената й коса и я уви около китката си. Главата й се отметна назад, устните й се разтвориха, за да протестират, и устата му се спусна и покри изцяло нейната. Целувката беше твърда, гореща, влажна и свърши, когато едва бе започнала.
Алек пусна плитката й и Чандра се отдръпна назад и започна да търка ожесточено устните си с опакото на ръката си.
— Никога вече не смей да ме докосваш!
— Всеки път, когато решиш да ме провокираш или да не ми се подчиниш, можеш да очакваш още от същото. Особено когато не можеш да търпиш присъствието ми.
Тя го гледаше ядосано.
— Арогантен варварин!
— Този път ще ти простя за обидата, но следващия няма — подхвърли той през рамо, докато вървеше към вратата. — И знай, че аз също си имам име. — Той се обърна и я погледна с порочна усмивка. — Казвам се Алек, а по-официално Алекзандър Хоук, шести граф Монтбърн.
Докато Алек отваряше вратата, фамилното му име не излизаше от съзнанието на Чандра. Хоук!1 Хоук! Хоук! При последното повторение тя едва не се свлече на пода. Дали крилатият ловец от легендата и този мъж не бяха едно и също? Отказваше да повярва, че това е възможно.
— Свиня! — извика високо тя само за да чуе смеха му да влиза в стаята през старата дървена врата.
Малко след като настойникът й си тръгна, Чандра започна да крачи из стаята. Скръстила ръце пред гърди толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели от напрежение, тя се опитваше да пропъди тревогата, която я бе обзела. Името му беше просто съвпадение. Приумица на съдбата. Но точно това беше проблемът. Подобно на крилатия ловец от легендата, този Хоук имаше властта да промени съдбата й. За разлика от птицата от легендата обаче, Чандра нямаше къде да избяга. Тревогата й нарасна, защото тя не приемаше властта, която той имаше над нея. Стиснала зъби, тя продължаваше да се разхожда из стаята.
