— Точно от това се страхувам най-много.
През следващия половин час двамата преписаха списъка, след което написаха и едно писмо и изпратиха двата документа на граф Монтбърн, придружени от бележка, с която се искаше одобрението му. Десет минути по-късно писменият му отговор бе върнат на Чандра по същия пратеник. Писмото беше одобрено, но списъкът трябваше да бъде намален наполовина. Алек бе решил, че подходящ съпруг може да се намери и сред по-малко кандидати.
— Не трябваше да му даваме списъка — каза Чандра, когато прочете отговора на настойника си.
— Не се притеснявай. В крайна сметка всички имена от списъка ще бъдат използвани. Той просто ни дава повече време да напишем останалите покани.
— Тогава по-добре да започваме веднага, защото той иска първите кандидати да пристигнат тук следващата седмица.
През следващите ден и половина Чандра и Девин написаха почти стоте писма, в които канеха кандидатите за ръката й в замъка Лохли. За щастие, нито чичо й, нито настойникът й дойдоха да ги безпокоят. Всъщност, те не видяха нито единия, нито другия, което може би се дължеше на факта, че се хранеха в стаята на Чандра.
Сега Чандра стоеше до отворената врата и гледаше как последният куриер заминава, пъхнал последните десет покани в пояса си. Усети как изведнъж й става нервно.
— А сега какво ще правим? — обърна се към Девин, който стоеше близо до нея.
— Ще изчакаме да видим дали ще получим отговор. Междувременно ще трябва да се погрижим за нуждите на най-почетния гост на лейди Лохли.
— Да не би да очакваш от мен да се държа любезно с него?
— Това няма да навреди на никого. Ако демонстрираш учтивост, ако го очароваш с ума и интелекта си, той може да се съжали над теб, когато се изправи пред идиотите, които сме поканили. Планът е той да бъде много по-внимателен в избора си, отколкото е възнамерявал първоначално. Ще мисли не само за Джеймс и короната, но и за твоите желания. Струва си да се опита.
— Но ние вече знаем, че той няма да намери сред кандидатите човек, верен на Джеймс.
— Така е, но не трябва да забравяш, че в желанието си да се завърне по-скоро в Англия, той може да избере онзи, който най-много се доближи до критериите на краля. Ние не искаме това да се случи. Затова той трябва да бъде накаран да се погрижи нито един от тези мъже да не бъде преценен като подходящ за очарователната лейди Лохли. Той ще отхвърли всички кандидати, въпреки че сам няма да знае защо.
— Ще опитам, Девин. Но отказвам да се държа твърде приятелски с него. Той знае какво мисля за него и бързо ще разбере, че това е поредният ми трик.
Чандра се изкачи на горния етаж на замъка и тръгна към стаята на настойника си. Останал без дъх от изкачването, Девин я следваше с по-бавна крачка.
Тя застана пред вратата на скромната стая, изправи рамене и почука. Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори.
— Писмата са изпратени — каза тя на Алек, вдигнала високо брадичката си. Беше твърде висок и това я дразнеше, но не го показа. — Последният куриер тръгна преди няколко минути.
— Благодаря, че ме информирахте. — Той забеляза, че тя стоеше, без да мърда, сложила на кръста изцапаните си с мастило ръце. — Знам, че казах, че искам първите кандидати да пристигнат тук следващата седмица, но не очаквах толкова бързо подчинение, особено от онази, която твърдеше, че няма да бъде принудена да се омъжи. — Погледна към Девин, който стоеше зад Чандра и забеляза, че братовчед й едва се държеше на краката си и дишането му беше неравномерно и затруднено. Девин се отдръпна и Алек отново насочи вниманието си към Чандра. — Да не би внезапно да сте променили мнението си?
— Никога! — тросна се тя, забравила за нуждата да се държи любезно с него. — Вие наредихте това да бъде направено и то бе направено.
— Тази новина ме радва — каза той, скръсти ръце върху мускулестите си гърди и облегна масивните си рамене на рамката на вратата. Само преди няколко минути той бе наблюдавал как тя върви с братовчед си през двора. Двамата бяха наклонили глави един към друг, сякаш крояха някакъв план. Алек наведе глава и се вгледа в Чандра. — Но защо ми се струва, че изведнъж проявявате твърде голямо желание да приключите с това?
Чандра забеляза предпазливата му усмивка.
— Голямо желание ли? — попита тя, като се чудеше дали той някак не бе разкрил измамата. — Грешите, лорд Монтбърн — каза тя, след като се вгледа внимателно в изражението му и реши, че той си е подозрителен по природа. — Ако ви се струва, че проявявам твърде голямо желание, то е, защото имам и друга работа за вършене. Тя е свързана със задълженията ми като предводителка на клана. След като писмата са написани и изпратени, мога да се заема с нея. А сега, ако ме извините, ще…
С крайчеца на окото си Алек видя как братовчед й пада срещу стената пред вратата на стаята си. Той се опита да влезе в стаята си, но когато вратата се отвори, не можа да се задържи на крака и падна. Коридорът се изпълни със звуците на раздираща кашлица.
— Девин? — извика Чандра и се втурна към стаята на братовчед си.
Уплахата в гласа й накара Алек да действа; той се втурна след нея. Когато стигнаха пред вратата на Девин, в коридора вече бе настъпила тишина. През отворената врата Алек видя Девин, който се бе навел над малка масичка, върху която имаше леген. Лицето му беше тъмночервено, почти пурпурно; очевидно беше, че не може да диша.
Алек мина покрай Чандра, която бе застанала, без да мърда, на прага и отиде до братовчед й. Той удари младежа с юмрук по гърба — веднъж, два пъти. При последния удар голямото количество слуз, която се беше събрала в гърлото на Девин, излезе навън. Звукът на влизащия в дробовете на младежа въздух накара Алек да се намръщи. В легена имаше кръв и едва сега той разбра колко болен беше в действителност Девин.
— Девин? — попита Чандра и тръгна към него.
— Дръж я далеч от мен — помоли се Девин на Алек, без да обръща лице към англичанина. — Не искам да вижда… — След това той се опита да се отблъсне от масата, за да отиде до леглото си, но силите му го напуснаха.
Знаейки състоянието на Девин, както и че Чандра вече е зад него, Алек вдигна Девин на ръце, обърна се и застана между Чандра и легена, като й пречеше да види какво има в него. Той кимна към леглото.
— Махни завивките — каза той.
Тя се втурна да изпълни нареждането му и Алек пренесе братовчед й през стаята.
— Имаш моята благодарност, саксонецо — чу Алек гласа на Девин, докато го слагаше върху леглото.
Алек се изправи и погледът му се спря за миг на очите на Девин. Те сякаш му казваха, че младежът е приел съдбата си. Загрижеността, която излъчваха, бе предназначена за Чандра. Едва тогава Алек осъзна колко дълбоко този мъж обичаше братовчедка си, не само като близък роднина, но и като мъж.
Той усети как у него се надига съжаление, придружено от някакво друго чувство, което обаче не можа да определи точно. Докато гледаше колко нежно Чандра се грижи за братовчед си, как слага възглавници зад гърба му и гали с ръка мокрото му чело, Алек разбра колко силна беше тяхната връзка. Алек не бе имал толкова дълбока връзка с когото и да било още от детството си и сега изпита завист, но без обичайната злоба. След това отново го обзе странното чувство, което може би беше причинено от знанието, че Девин скоро щеше да си отиде. Той реши, че смъртта му ще бъде голяма загуба.
Докато гледаше идеалните черти на Чандра, разкошната й червена коса, която се спускаше по раменете й и галеше гърба й, той осъзна, че скръбта й щеше да бъде голяма, и сърцето го заболя. У него се надигна желание да я защитава и той се изненада от силата на емоциите си. Алек се обърна и тръгна към масичката, сбърчил чело от удивление. Като не намери къде да изхвърли кървавата слуз, която беше доказателството за сериозността на заболяването на Девин, той покри легена с една дреха.
Алек се обърна, за да погледне отново Чандра. Тя не беше глупава и се зачуди защо беше скрил
