допълваха най-близките до него чинии. Той стискаше зъби и не обръщаше внимание на присмеха им. След няколкото първоначални възклицания на учудване и удивление, хората му също се бяха умълчали и гледаха само в чиниите си. Когато се нахрани до насита, Алек огледа повторно залата, но червенокосата лисица не се виждаше никъде.
— Защо винаги става така, че виновният изчезва — каза той на сър Джон, когато разпозна повечето от прислужниците от предишната вечер.
— Без съмнение става въпрос за оцеляване.
— Правилно — съгласи се Алек, като се опитваше да потисне гнева си, предизвикан от високото хилене зад гърба му. — За нейно щастие, тя е проявила достатъчно здрав разум и се е изпарила, а заедно с нея и онова хлапе.
Двойката, за която говореше Алек, стоеше на няколко сантиметра зад каменната стена и чакаше Седрик да се успокои. Той току-що беше излязъл от покоите си и не беше виждал англичанина от предишната вечер. При първото надникване зад завесата Седрик се заля в неудържим смях. Стиснала здраво устни, Чандра се втренчи в него.
— Не мърдай, чичо — прошепна му остро тя, — за да не го раздразниш толкова, че да откаже поканата на лейди Лохли да се срещне с него.
— Но той е зелен — заяви Седрик, когато най-сетне успя да се успокои.
— Да, така е, но единственото, което има значение за мен сега, е ти да разбереш правилно инструкциите ми.
— Разбирам ги. Но все пак защо той трябва да се срещне с теб извън замъка?
— Защото така искам — отвърна Чандра. Тя бе казала на Седрик само да предаде поканата й на англичанина, като го информира, че лейди Лохли ще се срещне с него в едно безлюдно тресавище на няколко мили от замъка.
— Ами ако откаже поканата ти? — попита чичо й. — Ако заподозре, че му се готви капан, може да реши да не излиза извън тези стени. Какво да му кажа тогава?
— Той не е глупав, чичо. Знае, че може да бъде нападнат и вътре в замъка, но ако все пак попита защо искам да се срещна с него извън замъка, кажи му, че… — Чандра млъкна, за да се опита да измисли правдоподобно обяснение, което да накара англичанина да излезе от крепостта. — Кажи му, че лейди Лохли е извън замъка по работа на клана и когато я приключи, ще отпътува на север, за да присъства на сватбата на своя приятелка и ще отсъства един месец. Той трябва да се срещне с нея в тресавището, защото това ще бъде единствената му възможност за среща, освен ако не желае да дочака завръщането й.
— И защо е необходима цялата тази измама? — поинтересува се Седрик.
— Имам си причини — отказа да обясни Чандра. — Просто направи както ти казах. — Седрик изглеждаше, сякаш искаше да спори с нея, но за облекчение на Чандра чичо й излезе иззад завесата и тръгна към саксонеца. Чандра се обърна и видя, че братовчед й я гледа.
— Не ме укорявай, Девин. Знам, че смяташ, че постъпвам глупаво, но няма да се появя пред него в ролята на лейди Лохли, преди да разбера защо е дошъл тук.
— И смяташ, че в яда си той ще изплюе камъчето?
— Да.
— Чандра, мислила ли си, че планът ти може да има обратния ефект?
— Как така? — попита тя, уверена, че подобно нещо беше невъзможно. — Нещастието, което сме му уредили, може само да го направи за посмешище.
— Ти каза, че се страхуваш от последствията, ако нещо се случи с него и причината за това е Седрик. Въпреки това ти самата предизвикваш съдбата. Ами ако той си счупи врата?
Чандра се намръщи. Дали пък наистина не предизвикваше съдбата? Тя обаче отказа да повярва в това и реши, че думите на Девин са лишени от основание.
— Той е отличен ездач, а и земята е омекнала от дъжда. Нищо няма да му се случи — каза тя, уверена, че единственото нараняване на англичанина ще бъде върху гордостта му. — Замълчи, Девин. Не искам да слушам повече такива неща. Ще направим каквото съм замислила. — Братовчед й въздъхна тежко, но не каза нищо и тя надникна зад завесата. Седрик говореше на англичанина. Когато свърши да говори, графът погледна първо мъжа до себе си, а след това заповяда на хората си да излязат от залата. — Отиват право към вратата — каза тя и се обърна. — Ела, да се върнем в конюшнята.
Докато Алек и рицарят се отправяха към вратата, рицарят му прошепна:
— Това не ми харесва.
— И на мен — съгласи се графът, втренчен в гърба на Седрик.
— Цялата работа смърди на измама.
— Съгласен съм, но ако ще се бием с тези варвари, предпочитам да го направим на открито. Ако не успеем да ги победим, поне ще можем да се опитаме да избягаме. Заключени между тези стени, нямаме никакви шансове. Кажи на хората да са готови за нападение.
Думите му бързо бяха предадени на останалите, които го следваха. Когато и последният войник излезе от залата, рицарят отново се върна при Алек.
— Предупредени са — осведоми го той.
Алек му кимна и се загледа в коня си, който тъкмо излизаше от конюшнята, воден от едно младо момче. Жребецът изглеждаше уплашен и пристъпваше нервно, като се дърпаше. Алек се зачуди на какво се дължеше странното поведение на коня му, но реши, че жребецът най-вероятно бе надушил някоя кобила. Щеше да се наложи да се държи по-твърдо с животното, за да го успокои.
Алек пое юздите от момчето и даде рязка команда на жребеца; конят успокои резките си движения, но честото му пръхтене показваше на Алек, че животното е все още възбудено. Докато останалите коне излизаха от конюшнята, Монтбърн огледа мъжете от клана, които щяха да придружат групата, с надеждата да разбере какво е настроението им. Те изглеждаха спокойни и предстоящото пътуване до тресавището сякаш не ги безпокоеше твърде много. Може би там наистина щеше да го очаква лейди Лохли.
Алек освободи с въздишка напрежението, което бе стегнало мускулите на врата и раменете му. Той се обърна да огледа своите хора и случайно забеляза проблясък на червена коса. Миг по-късно видя красавицата, която бе привлякла вниманието му. Намираше се на около шест метра от него, придружена от болнавия си приятел.
Двамата, изглежда, имаха сериозен разговор, защото по лицето й се четеше загриженост. Младежът я слушаше мълчаливо с изражение на раздразнение.
За кратко Алек се запита какъв ли щеше да бъде вкусът на тези сладки устни под неговите. Ако не му се налагаше да тръгне незабавно за срещата си с лейди Лохли и ако роднините на момичето не бяха наблизо — и особено поради последната причина — той щеше да изтича няколкото метра и да я нацелува до припадък, за да задоволи любопитството си. И тя като своите сънародници мразеше англичаните, но той беше уверен, че когато устните му се впиеха в нейните, отвращението й щеше бързо да изчезне. Когато тя осъзнаеше това, щеше да получи наказанието, което заслужаваше. Кожата му може и да беше зелена, но като любовник той съвсем не беше зелен. Напълно уверен, че целувките му ще накарат момичето да падне в краката му, Алек се усмихна на себе си.
За нещастие, той не разполагаше с време да изпълни намеренията си, защото скоро щеше да напусне замъка, но нямаше нищо лошо в това да използва въображението си. И затова, докато хората му оседлаваха конете си, той измисляше най-различни начини да я накаже, всеки по-порочен от предишния. Усмихнат, Алек продължаваше да гледа палавницата, която го бе направила на глупак, и се чудеше какво ли казва тя.
— Страхувам се повече за коня, отколкото за ездача — казваше Чандра на Девин. — Животното вече страда. Трънът не беше много голям, нали? Нали няма да го нарани твърде зле?
— Точно сега му е времето да изразиш загрижеността си, братовчедке. Особено след като трънът вече е сложен под седлото. — Девин забеляза изпълнения й със съжаление поглед. — Няма да му се отрази по-зле от ухапване от пчела. По-добре ще е да запазиш малко от страха за себе си.
Чандра прехапа устни, без да проумее последните му думи. Мислено тя се укоряваше за жестокостта, която бе проявила към горкия жребец. Беше ядосана на англичанина, а не на коня му. Дяволите да го вземат! Защо беше дошъл тук?
