признаеш, че си го заслужаваше. Ти не се държа много учтиво с нея. Първо обиди родината и клана й, а след това взе, че употреби думата обслужване. Какво очакваше след всичко това? Розови листа във ваната ли?
— Не исках да го кажа в този смисъл — настоя Алек. — Думата ми се изплъзна от езика, преди да осъзная как ще прозвучат. Нали й се извиних?
— Да, но изражението ти показваше нещо съвсем различно. Един съвет, Монтбърн — докато сам не се научиш да показваш по-добри обноски, по-добре си дръж очите на четири. В противен случай имам чувството, че отново ще бъдеш направен на глупак.
— Може би един път, сър Джон, но никога два — обеща Алек с арогантната увереност, че никога повече няма да се остави да бъде подведен. — Ще си държа очите отворени постоянно. — Той уви отново кърпата около кръста си. — Преди да се оттеглим, трябва да обсъдим положението. Смятам да пиша на Джеймс и да му кажа, че сме пристигнали, но лейди Лохли отказва да се срещне с нас. Освен това ще поискам от него да ми изпрати още войници. С малцината, с които разполагаме в момента, се чувствам твърде неудобно.
— Съгласен съм, но ако Джеймс изпрати още войници в земите на Морган, това може да предизвика още по-голяма враждебност. Мислиш ли, че си струва да поемаме такъв риск?
— Мисля, че ще бъде много по-рисковано да не поискаме подкрепления. Това място ме притеснява. Омразата на клана към англичаните, изглежда, се излива дори от стените, които ни заобикалят. Нямам никаква представа какво мисли за нас лейди Лохли, но знам, че баща й се е заклел във вярност пред Джеймс преди смъртта си. Тя може би няма лошо отношение към нас, но аз нямам доверие на останалите и особено на онзи, който разговаря с нас от бойниците. Потръпвам само като си помисля какви жертви щяхме да дадем, ако стрелците им бяха пуснали стрелите си. Всъщност, аз съм изненадан, че вече не лежим в гробовете си. Нещо или някой трябва да е попречило на онзи човек, защото той беше решил да ни избие до един. Не, сър Джон, за нас ще бъде по-безопасно Джеймс да ни изпрати още войници, що се отнася до предизвикването на още по-голяма враждебност, подкреплението може да остане скрито в гората, без да се приближава до замъка.
— Мислиш ли, че никой няма да ги забележи и да докладва за присъствието им?
— Сигурен съм, че някой ще ги забележи, но по същата логика, ако кланът знае, че друга група войници на Джеймс се намира отвъд хълма, по-войнствените членове на клана може би ще размислят, преди да решат да ни нападнат. Ако знам, че мога да разчитам на допълнителна подкрепа, ще спя много по- спокойно.
— Без съмнение си прав — каза рицарят. — Утре сутрин ще изпратя куриер с няколко души охрана за Лондон. След две седмици подкрепленията ни би трябвало да са вече тук.
На вратата се почука и двамата погледнаха натам.
— Влез — каза Алек. Сър Джон сложи ръка върху дръжката на меча си. Когато вратата се отвори, Алек разпозна младежа, който стоеше на входа — същият, когото бе срещнал на пътеката, която водеше към замъка. Зад него стояха още двама души.
— Свършихте ли с къпането, милорд? — попита Девин, като се опитваше да се държи сериозно, но не можеше да прикрие веселите пламъчета в очите си. — Ако сте свършили, ние трябва да изпразним ваната и да я отнесем.
Алек забеляза веселието в очите на младежа. То потвърди подозренията му — огненокосата красавица беше виновна за боята във ваната му.
— Да, свърших — отвърна той и даде знак на тримата да влязат в стаята. Той гледаше как изхвърляха кофа след кофа зелена вода през прозореца, а раменете им се тресяха от едва потискания смях. Когато свършиха, обърнаха ваната настрани и я изнесоха през вратата. Между другото — обърна се Алек към младежа, — моля те да предадеш на хубавото момиче с червената коса — мисля, че се нарече Морган — че й благодаря, задето се погрижи за нуждите ми и се надявам някой ден да й се отплатя както подобава.
Лукавата усмивка изчезна от лицето на Девин.
— Бъдете сигурен, че ще й го предам, сър. — Той затвори вратата зад себе си с намерението да отиде да предупреди Чандра.
— Прав си, Монтбърн — каза сър Джон, който също бе познал Девин. — Без съмнение момичето е оцветило кожата ти. Когато най-после се срещнеш с лейди Лохли, всичко трябва да мине добре, тъй като няма да има лоши чувства, които да се отразят на първата ви среща.
— Съмнявам се, сър Джон — отвърна Алек. — Първата ни среща може наистина да мине добре, но когато тя научи за какво съм дошъл тук, сигурно бързо ще ме намрази.
— Че защо да те мрази?
Сър Джон очевидно не знаеше нищо за мисията на Алек.
— Защото кралят ме е определил за настойник на лейди Лохли. Заповядано ми е бързо да й намеря съпруг, който се е заклел във вярност на Джеймс. Не мога да си представя как една млада жена, която е предводителка на цял клан и не отговаря пред друг, освен пред себе си, ще приеме въодушевено факта, че има господар, на когото трябва да се подчинява. Приготви се за бунт, сър Джон, защото това може да се очаква, когато лейди Лохли и аз се срещнем.
Челото на рицаря се сбърчи.
— Желая ти успех, Монтбърн. Задачата ти не е лесна. Бъди сигурен, че аз и хората ми ще застанем зад теб. С малко късмет въстанието няма да бъде голямо. — Сър Джон се отправи към вратата и Алек го последва. — Става късно. Ще се видим утре сутрин.
Рицарят затвори вратата зад себе си и Алек пусна резето и отиде до леглото, което беше покрито с груб матрак. Той дръпна завивките и се огледа внимателно за пълзящи гадини между тях. Когато не забеляза нищо необичайно, свали кърпата от кръста си и седна върху леглото. Голият му меч бе поставен на пода, на една ръка разстояние. Духна свещта, изтегна се по гръб с ръце под главата си и се втренчи през тъмнината в грубия каменен таван.
Значи онази свадливка бе решила, че той трябва да бъде наказан за грубостта си. Вярно, че не се бе държал като кавалер. Но пък и кланът Морган не бе показал особена щедрост. Алек реши, че малката лисица скоро щеше да си получи заслуженото. Наказанието й нямаше да бъде тежко, тъй като той не искаше да бъде строг с нея. Тя го интересуваше, възбуждаше го, изкушаваше го. Уверен, че ще й се реваншира и ще си открадне една-две целувки от нея, Алек се ухили в тъмнината. Голяма изненада очакваше малката лисица. Проклетият саксонец щеше да направи живота й черен.
В другия край на същия коридор, в една добре обзаведена стая, Чандра лежеше в леглото си и се тресеше от смях. Смехът й изпълваше ушите на Девин, но той стоеше със сериозно изражение на лицето си.
— Чандра, казвам ти, че той знае кой е отговорен за тази шега и смята да ти се отплати както подобава.
— О, Девин, я стига! — каза тя и седна в леглото си. — Тревожиш се твърде много. — Тя скочи от огромното легло с балдахин. — И какво може да ми направи саксонецът? Преди да се озове на две крачки от мен, главата му ще се търкулне на пода.
— Ти невинаги си пред очите на Седрик. Възможно е англичанинът да те намери, когато си сама. Какво ще направиш тогава?
— Ще изпищя. Това би трябвало да го откаже.
— Чандра, много скоро няма да бъдеш толкова уверена. Запомни ми думите. По-добре не тръгвай никъде без кама.
— Не искам саксонецът да бъде наранен, Девин. Джеймс няма да остави подобно нещо ненаказано. Освен това, Монтбърн вече си плати за прегрешенията. Утре лейди Лохли ще нагости богато гостите си. С тях ще се държат като с крале. А сега ми се иска да разбера защо той е дошъл тук. — Жените, които бяха прислужвали по време на вечерята, бяха докладвали на Чандра, че англичаните не искали да говорят. — Ангус успя ли да претърси нещата му, преди да бъдат отнесени в стаята му?
— Не. Графът сам си занесе багажа. — Чандра тропна раздразнено с крак. — Защо просто не му се представиш? Така ще можеш да разбереш какво търси той тук.
Чандра се обърна и бавно прекоси стаята.
— Имам странното чувство, че когато науча, ще изгубя свободата си на избор.
