— Какво искаш да кажеш? — попита Девин и се приближи до нея. — Ти си предводителката на клана Морган и лейди Лохли. Никой, освен кралят не може да те лиши от властта ти.
— Точно от това се страхувам — каза тя и се обърна да го погледне. — Монтбърн е изпратен от Джеймс. Може би кралят смята, че съм неспособна да управлявам клана… че не мога да контролирам фракциите, които се противопоставят на короната.
— Освен Седрик и неколцината му последователи, в клана няма други фракции. Никой от нас не обича кой знае колко Джеймс, но всички те почитат също както почитаха баща ти. Предчувствието ти се дължи на лошото време.
— Може и да си прав, Девин, но не съм уверена, че е от времето. Помниш ли деня, в който бяхме в гората и наблюдавахме ястреба?
— Да. Тогава ти си спомни за древната легенда на клана, за онази суеверна глупост, че да видиш ястреб да кръжи над замъка е лошо знамение. Това са глупости, Чандра.
Може и да са глупости, но почти в същия момент бях обладана от силно лошо предчувствие. Появата на ястреба сигурно означаваше нещо, защото само след няколко минути се затичахме по хълма и срещнахме Монтбърн.
— Ти да не мислиш, че той е част от легендата
— Не, не мисля така, но се страхувам, че той има властта да промени живота ми. Промяната ще настъпи, когато той разбере коя съм. Затова не смятам да се разкривам засега. Искам първо да разбера за какво е дошъл тук.
— Ако това искаш, знаеш, че ще ти помогна. — Той сложи ръце върху меките рамене на братовчедка си и я целуна леко по бузата. — Денят беше дълъг и се изморих. Един дълъг сън ще се отрази добре и на двама ни. Може би утре нещата няма да ти се струват толкова лоши.
Заета със собствените си грижи, Чандра бе забравила за състоянието на Девин. Тя се вгледа внимателно в братовчед си. Около тъмнокафявите му очи се виждаха тъмни кръгове, а лицето му беше бледно. Той си поемаше дъх на пресекулки.
— Задържах те твърде дълго — каза тя, като се опитваше да прикрие загрижеността си, защото Девин сякаш всеки момент щеше да припадне от изтощение. Братовчед й беше все още болен, но тя знаеше, че ако му го напомни, той щеше да се опита да я убеди в противното и без съмнение щеше да се опита да направи някаква лудост с надеждата да я убеди, че е здрав и силен, а това щеше да доведе до поредния пристъп на кашлица. Девин не можеше да си позволи подобно издевателство над вече отслабналия си организъм. — И аз съм изморена каза Чандра с престорена прозявка. Тя се надигна на пръсти, целуна го по бузата и се усмихна. — Както каза, един дълъг сън ще се отрази добре и на двама ни.
— Ще се видим утре сутрин — отвърна Девин и тръгна към вратата. Чандра го последва. — Заключи я добре — каза той, докато я отваряше. — Сигурен съм, че англичанинът има избухлив характер, въпреки че на пръв поглед се държи хладнокръвно. Докато си лежи и мисли за грубото посрещане, което му оказа кланът Морган — и особено след толкова желаната от него баня — гневът му може да избухне и той може да тръгне да търси измамничката, която го боядиса в зелено.
— В английско зелено — поправи го Чандра с лукава усмивка. Девин повдигна вежди. — Ще заключа вратата и ще спя с остър нож под възглавницата. Обещавам.
— По-добре вземи меч вместо нож — каза братовчед й и излезе.
Чандра заключи вратата след него и започна да крачи из стаята си. Думите на древната легенда не излизаха от ума й:
Внезапно Чандра спря и мислено се укори за това, че се беше оставила да се разтревожи толкова много. Легендата беше просто една глупава приказка, чиста измислица, предназначена да забавлява децата. Въпреки това момичето не можеше да се отърси от странното чувство, което я бе обзело на полянката.
Тя погледна към широкото си легло и реши, че неприятното предчувствие се дължеше на физическото й и емоционално изтощение. За толкова кратко време се бяха случили толкова много неща — неочакваната, внезапна смърт на баща й; обезпокояващата болест на Девин; постоянната намеса на чичо й в задълженията й при управлението на клана; нежеланата поява на саксонеца. Особено последното! Тя трябваше да разбере каква бе мисията на англичанина, и то бързо. Като се имаше предвид настроението на Седрик, не можеше да си позволи да вземе грешно решение, ако не искаше да се случи нещо ужасно. Да, един дълъг сън щеше да възстанови силите й и щеше да отпъди мрачното предчувствие.
Чандра отпъди мислите за легендата, съблече се и отиде до умивалника, където се изми. Облечена в лека вълнена риза, тя се пъхна под завивките на леглото. Докато се навеждаше, за да духне свещта, видя ножа си върху шкафа срещу леглото. Спомни си за обещанието, което бе дала на Девин, скочи на крака, взе оръжието и отново се върна в леглото си.
Миг по-късно в стаята настъпи пълна тъмнина. Чандра пъхна ножа под възглавницата си и се загледа в очертанията на вратата, като мислено предизвикваше арогантния англичанин да се опита да влезе в стаята й. Това щеше да бъде последният път, когато саксонецът щеше да се натрапи на територията на клана Морган. Тя се закле в това!
Тъмните облаци се бяха разпръснали и сега слънчевите лъчи проникваха през отворения прозорец. Застанал под топлината им, Алек се беше втренчил в ръцете си и постоянно ги обръщаше. Те бяха зелени като тревата и това го вбесяваше. Когато се беше събудил, почти толкова изморен, колкото и когато бе легнал в малкото легло, той се бе надявал, че споменът за предишната вечер не е бил нищо повече от един лош сън. За съжаление, това не беше така. Той изруга и прекара пръсти през косата си, като се чудеше дали и тя беше оцветена в зелено.
На вратата се почука и Алек отиде да я отключи. От другата страна стоеше сър Джон. Рицарят огледа лицето на Алек, след което спусна поглед към ръцете му единствената част от мускулестото му тяло, която не беше покрита от дрехите му.
— Надявах се да не е чак толкова зле, колкото си мислехме снощи. — Сър Джон поклати глава и въздъхна. — Ако нямаше слънце, нямаше да се забелязва толкова. Може би трябва да се помолим да завали отново.
— Искаш ли да ми кажеш още нещо ободрително? — попита недоволно Алек.
Сър Джон се изхили.
— Само това, че пратеникът вече е на път за Лондон и че долу ни очаква банкет. Дойдох да проверя дали искаш да прекратиш постите.
— Банкет ли? — попита графът. Той пристъпи към масата, взе пакета, който му бе изпратил Джеймс, и го затъкна в пояса под кожения си елек. Алек заглади кожата над пергамента, запаса меча си и тръгна към вратата. — Сигурен ли си, че храната не е отровна?
— Досега никой не е проявил признак на отравяне — отвърна сър Джон, докато Алек затваряше вратата зад себе си. — Разбира се, можем да изчакаме и да видим, но ми се струва, че това е предложение за мир. Лейди Лохли вероятно изпитва съжаление за лошото отношение на клана й към нас и най-вече към теб. Ако е така, уверен съм, че храната е добра.
— Ще видим — изръмжа Алек и тръгна надолу по стълбите. Докато слизаше, силната миризма на печено месо изпълни ноздрите му. Празният му стомах се разбунтува, слюнка се събра в устата му, а малките жлези по брадичката му изгаряха. Когато зави зад ъгъла, вниманието му беше приковано от залата, където множеството маси бяха отрупани с апетитна храна. — Ако ми е писано да умра днес — каза Алек, докато вървеше към мястото си и оглеждаше залата за красавицата, която му бе прислужвала предишната вечер, — поне ще умра с пълен стомах.
Сър Джон се разсмя високо.
— И аз — каза той и седна на пейката до Монтбърн. Той отряза парче от една патица на шиш и захапа добре изпеченото месо. — Много е вкусно, Монтбърн. Яж до насита.
Докато двамата поглъщаха печения дивеч, топлия кафяв хляб, отлежалото сирене и изсушените плодове и отпиваха от потири с козе мляко, Алек чуваше приглушения смях на прислужниците, които
