ръката си по бузите й.
— Почини си, мъниче — прошепна и отново огледа лицето й. След това се върна до вратата и я отвори широко. — Марлоу… — започна той, но млъкна, когато видя Фелисия да стои до слугата му. По изражението на лицето й личеше, че е притеснена; в очите й се виждаше неприятен блясък. Без да й обръща внимание, Алек продължи: — Кажи на госпожа Марлоу да се яви незабавно при мен. Лейди Лохли не се чувства добре. — Марлоу тръгна бързо по коридора, оставяйки Алек и Фелисия насаме.
— Няма ли да ми кажеш поне здравей, Алек? — попита тя.
Тя изглеждаше спокойна, но Алек знаеше, че у нея се таи вулкан, готов да избухне всеки миг.
— Радвам се да те видя, Фелисия — излъга той; истината беше, че точно сега предпочиташе тя да е някъде другаде, а не в дома му. След всичко, което се беше случило през последните няколко дни, последното нещо, което Алек искаше, бе да се замесва в нова караница. Този път обаче вместо меч Фелисия щеше да използва езика си и той беше уверен, че тя щеше да го нареже на парчета. — Както виждаш, имам друга работа — каза той, опитвайки се да й попречи. — Ще говорим по-късно.
Когато я бе видял да стои до Марлоу, Алек бе застанал пред вратата така, че тя да не може да влезе. Ръката му се намираше напречно на отвора, дланта му бе опряна на каменната рамка и на Фелисия й се струваше, че той се опитва да защити нещо, което има голяма стойност за него. През пролуката, която не беше закрита от тялото му, тя успя да види младата жена, която лежеше на леглото. Младо и красиво, момичето не приличаше на кокалестата вещица, която си бе представял Алек. Фелисия бавно отмести поглед към любовника си.
Тя се вгледа внимателно в него и разбра, че той се е променил. Физически у него нямаше никаква промяна — мъжествен, красив, привлекателен, — но зад познатата външност се криеше един друг мъж. Сега той изглеждаше много по-малко арогантен и загрижен само за себе си. На лицето му беше изписана тревога и Фелисия беше уверена, че причината за това бе лейди Лохли.
— Наистина, скъпи, ти си много зает — каза тя и отново погледна към леглото. — Това го виждам и сама. Когато свършиш да се правиш на бавачка, можеш да ме намериш в стаята ми. — Тя млъкна за малко. — Или още по-добре, в твоята стая.
Алек със закъснение си спомни какво му беше обещала тя на раздяла — да го чака гола в леглото му. Прииска му се това обещание никога да не беше давано.
— Когато се погрижа за повереницата си, ще дойда в твоята стая, Фелисия. Тогава ще говорим. — С крайчеца на окото си той забеляза движение в коридора. Уини, съпругата на Марлоу, идваше забързано по коридора към него с обичайната си полюшваща се походка.
— Моят Феликс ми каза, че сте ме викали, мастър Алек — каза тя.
Фамилиарното й обръщение не обиждаше графа, защото тя го наричаше така още отпреди той да бе проходил.
— Да, Уини. Лейди Лохли, изглежда, е хванала треска. Искам да се погрижиш за нея. — Той свали ръката си от вратата, за да я остави да влезе в стаята, след което отново я върна в предишното й положение. — Ще дойда при теб по-късно, Фелисия.
— Както желаеш — отвърна студено любовницата му и тръгна към стаята си.
Алек наблюдаваше как провокиращо се полюшват бедрата й под стегнатия й прозрачен пеньоар.
— Фелисия — извика той след нея, подразнен от артистичната й маневра, тъй като много добре знаеше, че тя се опитваше да го съблазни. Тя се обърна към него. — Гледай да си напълно облечена. Въпреки че посещението ми ще бъде кратко, истинската дама никога не посреща един джентълмен в неприличен вид.
Фелисия се обърна и измина бързо оставащите няколко крачки до вратата на стаята си. Вратата се затвори с трясък зад нея. Алек поклати глава и се запита защо изобщо се беше забъркал с известната с променливия си характер лейди Емори. Тя се бе държала доста резервирано, но от изражението и пресметливия й поглед, докато бе гледала Чандра, той знаеше, че бившата му любовница — вече бе измислила няколко начина да се справи с Чандра. Тя дори не познаваше момичето, но Фелисия беше жена, която защитаваше територията си с всички възможни средства.
Имаше още нещо, което притесняваше Алек от момента, в който се бе случило. Той беше уверен, че любовницата му е намислила да го принуди да се ожени за нея, като забременее от него чрез измама. Тя не искаше това от любов и защото искаше само него, тъй като Алек знаеше, че Фелисия обича само себе си. Не, тя го искаше, защото искаше парите и титлата му, които щяха да дадат на съпругата му голяма власт. Почти се бе оплел в коварната й паяжина като последния глупак. Тъй като знаеше, че вече не може да й вярва, Алек бе решил да прекрати връзката си с нея. Възнамеряваше да й каже това много скоро, но подозираше, че тя вече го знае.
Той се отдръпна от вратата и видя, че Уини се е навела над Чандра.
— Тя е ужасно зачервена, мастър Алек — каза жената, когато той застана до нея. — Но треската й не е много силна. — Потупа бузите на момичето. — Събуди се, дете, погледни старата Уини. — Чандра бавно отвори очи. Втренчи се за малко в жената, която се беше навела над нея, след което очите й отново се затвориха. — Тя витае някъде другаде — каза жената — и очевидно така й е добре. Какво се е случило с горкото дете, та да стигне до това състояние?
Под строгия поглед на Уини Алек й разказа повечето от събитията през последните няколко дни, но премълча някои подробности, макар да знаеше, че не може да излъже Уини. Тя се вгледа внимателно в господаря си, след което отново насочи вниманието си към момичето.
— Горкото дете, трябва да е преживяло голям шок. Тя е изтощена — и физически, и душевно — по ваша вина. Да се надяваме, че един дълъг сън ще я възстанови. Махайте се оттук, за да я съблека и да я измия набързо. Ако се държите добре, можете да се върнете, когато свърша.
— Както кажете, госпожа Марлоу. — Той я погледна с ослепителна усмивка. Както обикновено, тя остана непреклонна пред чара му. — Първо трябва да говоря с лейди Емори. След това можеш да ме намериш в стаята ми. Сам — добави той, когато забеляза изпитателния й поглед. Алек тръгна към вратата. — Погрижи се добре за нея, Уини, както само ти можеш. — Жената сякаш не чу думите му, защото отново се беше навела над измъченото момиче, което бе поверено на грижите й. Алек затвори вратата зад себе си и тръгна към стаята на Фелисия.
Когато почука и му отвори, той с изненада видя, че е облечена прилично. По някаква причина, може би защото познаваше добре характера й, бе очаквал неподчинение. Тя обаче го покани любезно да влезе.
— Онова, което имам да ти казвам, Фелисия, няма да отнеме много време. Мога да ти го кажа и тук, в коридора. Утре сутрин кралските войници ще се завърнат в Лондон. Ти ще ги придружиш.
Фелисия се вгледа в него.
— Когато заминаваше оттук, останах с впечатлението, че бързаш да се върнеш в прегръдките ми. Щом сега искаш да се отървеш толкова бързо от мен, значи нещо трябва да се е случило. Едно обяснение ще бъде прието с благодарност.
— Нещата не са каквито бяха преди, Фелисия. Поне за мен. Онова, което стана между нас, беше едно приятно забавление. И двамата знаехме, че рано или късно то ще свърши. Потърсихме един от друг удоволствие и нито един от нас не остана разочарован. Но сега всичко свърши. Надявам се, че ще се разделим като приятели.
Фелисия го гледа дълго с присвити очи. Всичките й планове се бяха провалили. Трябваше да настои той да я вземе със себе си. От друга страна, не беше уверена, че това би променило нещо.
— Момичето… ти да не си влюбен в нея? — Гърленият й смях изпълни стаята. — Ако е така, скъпи, моли се тя да не е като Елинор. Ти си твърде страстен мъж, за да бъдеш наказан с втора фригидна съпруга. — Ръката й се плъзна по гърдите му, надолу към кръста му, а след това и още по-ниско. — Твърде страстен.
Алек хвана нахалната ръка.
— И твърде умен, за да се хвана на въдицата ти, Фелисия. И двамата знаем защо проявяваш такова голямо желание да споделиш леглото ми. Когато му дойде времето да имам наследник, майката на детето ми ще бъде жена с висок морал и ще има много по-нежен характер от теб, скъпа. — Той изрече последната дума натъртено, защото никога не бе обичал да я употребява. — Що се отнася до лейди Лохли, аз съм длъжен да се грижа за нея и нищо повече. Предлагам ти да се заемеш с опаковането на багажа си. Скоро ще съмне. — Той се отдръпна от вратата. — Сбогом, Фелисия. Ако това ще те успокои, уверен съм, че няма
