да останеш сама твърде дълго.
Вратата се затръшна пред лицето му и Алек се изсмя и тръгна към стаята си. Там той нареди да му донесат гореща вана и закрачи из стаята, докато Марлоу не се върна с още няколко слуги. След като обръсна набързо господаря си, икономът си тръгна с мръсните дрехи на графа.
Алек въздъхна и се отпусна в горещата вода, която успя да отпусне тялото му, но не и душата му. Дълго време той се чуди какво да прави с Чандра. Когато водата изстина, той се изсуши, облече се, хвърли се върху широкото легло и се втренчи в огромния му балдахин. Вдигна ръка над главата си и отнесено започна да очертава с пръст герба на Монтбърн. Дали да я изпратеше обратно у дома й? Но каква щеше да бъде реакцията на Джеймс? Алек бе уверен, че ще получи постоянно жителство в Тауър. Ама че бъркотия! Несъмнено беше, че той бе оплескал всичко и нямаше начин, по който да оправи нещата. Не спираше да си повтаря какъв глупак се бе оказал.
На вратата се почука.
— Влез. — Уини надникна през вратата. — Сам съм — увери я той и тя влезе в стаята.
— Тя спи спокойно — информира го жената. — Успях да я накарам да изпие малко супа, но съвсем малко. Уверена съм, че утре ще се чувства много по-добре.
Алек забеляза, че тя го оглежда внимателно. Въпреки че току-що се бе изкъпал, той все още се чувстваше изморен. Уини никога не пропускаше да забележи такива неща.
— По-добре хапнете малко и се наспете, ако не искате да се разболеете. Храната, която наредихте да приготвят, вече е сервирана.
Алек стана от леглото. Напъха краката си в обувките си и погледна към жената.
— Изпрати един поднос в стаята на лейди Лохли. Ще бъда там.
— Добре. — Тя се обърна и понечи да си тръгне.
— А, Уини, лейди Емори ще отпътува със сър Джон на разсъмване. Изпрати една прислужница да й помогне да си събере нещата. Когато рицарят се нахрани, кажи му, че искам да говоря с него. И го прати…
— В стаята на лейди Лохли — довърши тя вместо него. — Тя е красиво момиче — млада и невинна. Много по-хубава гледка от лукавата харпия, която напоследък се мотаеше из коридорите на замъка. — Вратата зад нея се затвори, преди Алек да успее да й отговори.
Той реши, че докато бе отсъствал, Уини и Фелисия сигурно се бяха карали, което не беше учудващо, защото и двете жени бяха много твърдоглави. Още една причина Фелисия да не остава повече тук.
Алек отиде до вратата, която свързваше стаята му с тази на Чандра, която пък представляваше апартамент, предназначен за следващата графиня Монтбърн. Последната обитателка на стаята бе майката на Алек, защото покойната му съпруга бе отказала да се нанесе там. Елинор бе настояла да получи спалня далеч от неговата и не бе излязла от нея до деня, в който бе починала. Когато се сети за това, той се изненада, че бе наредил да приготвят тъкмо тази стая за Чандра.
Алек се промуши тихо през вратата и погледна към момичето, което лежеше на огромното легло. Дългата коса, сресана и бляскава като мед, покриваше бялата ленена възглавница. Лицето и ръцете й бяха измити и се подаваха от огромната нощница, която скриваше тялото й. Той можеше само да предполага, че нощницата е на Уини. Едната ръка на Чандра бе отметната назад и лежеше до главата й, а другата беше сложена върху стомаха й. Приличаше на малко дете, което не го е грижа за останалия свят.
Той се приближи безшумно до най-близкия до леглото стол и седна в него. Докато гледаше спящото момиче, сърцето му се сви от болка, защото Алек знаеше, че когато Чандра се събудеше, заедно с нея щеше да се събуди и мъката й.
— О, скъпа, ако можех да променя нещата, щях да го направя — прошепна той. След това облегна глава на облегалката на стола и се загледа в Чандра. Не знаеше колко време бе стоял така. На вратата се почука. Алек отиде да отвори и видя Уини, която му носеше вечерята. Тъй като не искаше да пречи на Чандра, докато се хранеше, той нареди на жената да занесе вечерята му в неговата стая. Уини щеше да остане с момичето, докато той се нахранеше.
Алек си мислеше, че след като бе ял малко през последните два дни, сигурно ще е гладен като вълк, но едва побутна храната си. Отмести подноса към едната страна на огромното писалище, пред което седеше, и извади перо, мастило и пергамент от едно от чекмеджетата. Време беше да напише писмото си до Джеймс. Но какво, по дяволите, щеше да каже на владетеля си? Че е оплескал възложената му задача? Това беше безспорен факт. Алек се изсмя цинично и бързо съчини мислено текста на писмото.
Ваше Величество,
Само за три седмици аз нападнах лейди Лохли, убих братовчед й, отвлякох дамата и я използвах като щит, докато с верните Ви войници бягахме от Шотландия, преследвани от клана Морган, докато случайно не попаднахме на стоте войника, които ни изпратихте като подкрепление. Трябва да добавя, че те се появиха тъкмо навреме. В момента се намираме в замъка Монтбърн. От друга страна, аз успях да спася живота на дамата. След опита й да ме наръга с кама, тя се опита да се хвърли от стената на замъка ми, но аз предотвратих това и я държах, докато тя не припадна от ужасите, които изживя през последните два дни. Разбира се, сега лейди Лохли е парализирана от мъка и е болна от треска. Ако оцелее, уверен съм, че ще пожелае да й бъде определен нов настойник. При създалите се обстоятелства не мога да я виня за това. Може би във Вашата безкрайна мъдрост ще имате някакво предложение за това как да поправя кашата, която забърках. С нетърпение очаквам отговора Ви.
Реши, че това беше достатъчно, но когато написа писмото, текстът бе следният:
Сир,
С лейди Лохли се намираме в замъка Монтбърн. Сър Джон ще Ви осведоми подробно за пътуването и за случките, които наложиха да напуснем Шотландия.
Укори се мислено, че е страхливец. На вратата към стаята му се почука.
— Влез.
В стаята му влезе сър Джон.
— Искал си да ме видиш?
— Така е. — Алек капна малко восък от свещта върху пергамента и го запечата с пръстена с печата си. — Когато утре сутрин си тръгнете оттук, сър Джон, лейди Емори ще отпътува с вас. А това — той подаде писмото на рицаря — е за нашия владетел. Ако Джеймс има въпроси, а аз съм уверен, че ще има, моля те да му обясниш защо се е наложило да отпътуваме така внезапно от Шотландия.
Рицарят обърна писмото в ръката си.
— Момичето… какво смяташ да правиш с нея?
— Тя се разболя и това едва ли трябва да ни учудва. Ще я оставя тук, докато се възстанови. Едва тогава ще реша какво да правя с нея. Освен ако междувременно кралят не реши вместо мен. Той може да назначи някой друг за неин настойник — нещо, което ми се иска да беше направил още в началото. Ако беше така, може би нещата щяха да стоят по друг начин.
— Ако кралят поиска подробности, не трябва ли да знам как точно е загинал младежът?
Алек се поколеба, но след това отстъпи и разказа как двамата със Седрик са щели да се сбият, как Чандра се бе опитала да ги спре и как Девин, който се бе уплашил, че братовчедка му може да бъде наранена, се бе хвърлил между двамата, за да я защити.
— А защо шотландецът е бил толкова твърдо решен да те убие? Има ли още нещо, което трябва да знам… нещо, което Джеймс трябва да знае?
— Причината не е важна. Братовчед й е мъртъв и загина от моята ръка. Стана случайно и
