непреднамерено, но лейди Лохли не мисли така. Не мога да я виня. Омразата й към мен е разбираема.
— Това може би няма да те успокои кой знае колко, но трябва да знаеш, че момчето само е виновно за смъртта си. Ако не е скочило помежду ви, все още щеше да е живо.
— Да… може би. — Алек прокара пръсти през косата си. — Истината, сър Джон, е, че смъртта му бе причинена от невъздържаността ми. Нищо не може да ме извини. — Той забеляза въпросителния поглед на рицаря. — Не искам повече да мисля за това. Кажи на Джеймс, че ще бъда в Монтбърн и ще чакам вест от него. Иска ми се да можехме да се разделим при по-приятни обстоятелства. Ти служи добре на мен и на краля. Надявам се отново да се срещнем.
Сър Джон протегна ръка и Алек я пое.
— Надявам се всичко да свърши добре за вас, сър — каза рицарят. — Може би скоро ще се видим в двора.
— Съмнявам се, че в близко време ще бъда в двора. Поне нямам такова намерение, освен ако Джеймс не ми заповяда да се явя в Лондон. Не, тук в Монтбърн, ми е добре и смятам да си остана у дома. — Двамата се сбогуваха и рицарят тръгна към вратата. Той тъкмо посегна да я отвори, когато Алек го повика. — Сър Джон, погрижете се лейди Емори да не направи пътуването ви ужасно. Тя е в лошо настроение и доколкото я познавам, ще се опита да накара всички да страдат заради това.
— Благодаря за предупреждението. Ще се държа настрани от нея и ще предам думите ви на останалите.
Рицарят си тръгна и Алек се върна в стаята на Чандра. Уини седеше на стола, от който той бе станал малко по-рано.
— Аз ще остана при нея — прошепна той.
— По-добре щеше да бъде да си починете — отвърна тя, докато се надигаше от мястото си. — Но щом настоявате да останете с нея, няма да споря с вас. Ако имате нужда от мен, повикайте ме.
Алек наблюдаваше как жената излиза, след това седна на стола и се загледа в Чандра. В стаята цареше пълна тишина, която се нарушаваше само от дишането на двамата. Той принуди съзнанието си да не мисли за нищо и остана да седи неподвижно в продължение на часове. Малко преди зазоряване очите му се затвориха и Алек се унесе в сън.
Чандра се размърда. Бе сънувала сън, в който бе видяла замъка Лохли на някакъв отдалечен хълм, а над кулите му се виеше ястреб. След няколко кръга голямата птица отлетя. След това настъпи пълна тъмнина.
Тя се събуди бавно. Очите й се отвориха и челото й се сбърчи, когато се огледа. Обзе я объркване, тъй като не можеше да си спомни къде се намираше или как се бе озовала тук. До ушите й достигна звук от леко похъркване и тя обърна глава, за да види откъде идва то. На няколко метра от леглото й в един стол спеше настойникът й. Тя изведнъж си спомни какво се бе случило предишната вечер и се зачуди защо я беше спасил.
Чандра отново бе обзета от тревога. Цялото й същество искаше да отмъсти за смъртта на Девин — око за око. Бе се надявала, че като убие убиеца на братовчед си, ще успее да се отърве от част от чувството за вина и от болката. Но не й беше достигнала смелост. Изправена пред чувството за вина, породено от собствената й страхливост, тя се бе опитала да се хвърли от стената на замъка и така да сложи край на проклетото си съществуване, но настойникът й й бе попречил да намери търсеното спокойствие. И затова сега тя отново трябваше да изстрада тъгата си, чиято тежест висеше като огромен камък на шията й. Дали затова той я пазеше сега? За да не се опита отново да скочи, този път от някой прозорец, за да сложи край на нещастията си? Без съмнение той мислеше, че това не е подходящо наказание за нейното непокорство. Беше жесток човек, щом я караше да страда така.
А може би просто се страхуваше, че може отново да се опита да избяга. Въпреки болката, Чандра се закле никога вече да не действа толкова глупаво, колкото предишната вечер. Животът беше твърде ценен. Девин щеше да се разгневи, ако знаеше, че се е опитала да сложи край на живота си. Но да избяга от Монтбърн? Това вече беше напълно естествено. Ако й се удадеше възможност, щеше да направи точно това — да избяга!
Алек размърда глава и започна да се събужда. Той си пое дълбоко дъх, погледна момичето и видя, че тя още спи. Мускулите му бяха схванати. Стана и тихо се приближи до прозореца. Над хоризонта се издигаше розово сияние, което показваше, че скоро слънцето ще се появи. Малко по-късно мъгливото червено кълбо се показа над върховете на хълмовете в далечината. Алек остана да го наблюдава известно време. След това вниманието му бе привлечено от мъжки гласове в двора под стаята.
От конюшните излизаха оседлани коне. Един по един сър Джон и хората му се качиха на конете си. Един от войниците помогна на Фелисия да се качи на своя кон, докато товареха багажът й в една каруца. След няколко минути цялата група излезе от замъка и се отправи на юг към Лондон. Когато видя, че заминават, Алек почувства облекчение, най-вече защото се бе отървал от бившата си любовница. Той въздъхна и размърда глава, за да отпусне напрежението във врата си. Сега единственото нещо, за което трябваше да се тревожи, беше реакцията на Джеймс. Както и за състоянието на повереницата си.
Чандра го наблюдаваше през клепачите си. Очевидно той бе прекарал цялата нощ на този стол. Тя се надяваше, че не му е било много приятно. Алек въздъхна отново. Ръката му започна да масажира тила му и той се обърна към леглото; Чандра се престори, че спи.
Вратата към коридора се отвори и в стаята влезе една пълна жена, която бе преметнала през ръка дрехите на Чандра. Момичето забеляза, че дрехите й са чисти. Новодошлата спря до леглото и сложи сгънатите дрехи върху един нисък шкаф. Тя погледна към Чандра и отиде до прозореца. Алек и жената си прошепнаха нещо и той тръгна към някаква друга врата и изчезна зад нея.
— Можеш да спреш да се преструваш и да отвориш очи, скъпа — каза жената. — Мастър Алек отиде да си почине. Той настоя да остане с теб цялата нощ, но сега старата Уини ще ти прави компания. — Чандра не се помръдна. — О, я стига, момиче — скастри я Уини. — Да не мислиш, че като съм отгледала шест мои деца и след това съм наглеждала възпитанието на мастър Алек, не мога да позная, когато някой се преструва на заспал? Моите хлапета използваха този трик с надеждата, че ще се отърват от сутрешните си задължения, но никога не успяваха да ме излъжат. Разбира се, за онези, които се правеха, че не ме чуват — мързеливците искаха да се гушат под завивките цял ден — винаги имах бързо решение.
През леко отворените си клепачи Чандра видя как Уини се приближава към каната с вода, взема я и тръгва обратно към леглото. Осъзнавайки какво е намислила жената, Чандра се изправи полуседнала.
— Няма да посмееш… нали?
Широка усмивка огря лицето на Уини и каната смени посоката си.
— Това е нещо, което никога няма да узнаеш, но сега поне съм сигурна, че не си малоумна. — Тя наля водата в легена, поставен върху масичката за миене, потопи една кърпа в хладната течност и я изцеди. — Ето, избърши си очите.
Тя пусна кърпата и Чандра я взе.
— Много съм далеч от малоумието — повтори тя, като оглеждаше жената пред себе си.
— Това, милейди, е нещо, което ще видим.
Глава 8
Три дни по-късно Чандра крачеше из стаята си, която доброволно бе превърнала в свой затвор, и все още се чудеше какъв бе смисълът на думите на Уини.
— Малоумна, наистина — каза тя на четирите стени. При нормални обстоятелства подобно нещо може би щеше да бъде сметнато за необичайно, но в нейното положение тя вече не чуваше човешки глас, дори своя собствен.
Вярно, че липсата на контакти с обитателите на Монтбърн беше по нейна вина, тъй като въпреки постоянните настоявания на Алек, тя упорито отказваше да се храни с останалите или да се разходи с него из замъка. С изключение на слугите, които й носеха храната или приготвяха ваната й, тя не виждаше никого и трябваше сама да си измисля забавления. Дните бяха дълги и скучни за жена, която бе свикнала да води
