активен живот, и тя бързо започна да се изморява от уединението, което сама си беше наложила.
— Малоумна, наистина — повтори тя и се зачуди дали пък наистина не беше такава.
Чандра спря пред прозореца и погледна надолу. Искаше да се махне от това място, но изглежда нямаше никаква възможност за бягство. Стените бяха твърде високи, а стражите твърде многобройни. Никой не можеше да напусне замъка, ако господарят не му позволеше. Тя реши, че има само един начин да се махне оттам. Трябваше някак да убеди настойника си да я пусне. За да го направи, трябваше да говори с него.
Чандра се страхуваше от среща с Алек, защото се плашеше, че отвращението, което изпитваше към него, можеше да избие навън, ако не чрез думите й, то чрез погледа й, като така провали и последната й надежда за свобода. Но изглежда друга възможност не съществуваше. Тя трябваше да намери начин да овладее емоциите си, а след това с внимателно подбрани думи и действия да изложи искането си. Ако щастието й се усмихнеше, скоро щеше да бъде на път за Шотландия, към планините и земите на клана Морган, към хората, които обичаше и които копнееше да види. Представяше си колко много се притесняват те за нея и с какво нетърпение очакват нейното завръщане. Всички, с изключение на Девин. Мисълта за, братовчед й върна тъгата. Тя изруга мислено Алек и й се прииска да го беше убила, когато бе имала възможност.
Чандра не искаше да се разплаче и с усилие сдържа сълзите си. Знаеше, че това беше последната й надежда. Момичето бързо прецени височината на слънцето. Беше почти време за обяда, който се сервираше в единайсет часа. Тя отиде до умивалника и изми лицето си. След това се избърса, взе едно огледало и леко щипна бузите си, които бяха побледнели от липсата на свеж въздух и слънчева светлина.
Среса косата си с четка, която й бе донесла Уини. Приглади дрехите си и наметалото в цветовете на клана Морган, след което тръгна към вратата. Когато обаче завъртя бравата, Чандра с изненада откри, че вратата беше заключена. Зачуди се дали винаги я бяха държали под ключ и смръщи чело. След няколко секунди размисъл, реши, че най-вероятно я бяха държали заключена, откакто я бяха вкарали в тази стая. Тя обаче не знаеше за това, тъй като досега не беше опитвала да излиза от стаята си.
Чандра се ядоса. Беше затворничка в тази голяма, добре обзаведена стая, а не го знаеше. Не можеше да се оплаче от лукса, който я заобикаляше, но се дразнеше от това, че непокорното й поведение, каквото беше нейната самоизолация, съвсем не беше наложено доброволно от самата нея. Дали вратата беше заключена, защото очакваха, че ще се опита отново да избяга или да се самоубие и този път няма да има кой да й попречи? Тъй като заключената врата й пречеше да направи нещо подобно, Алек едва ли се тревожеше кой знае колко за това какво може или не може да направи Чандра.
Тя забеляза другата врата от отсрещната страна на стаята — онази, през която бе влязъл графът — и тръгна към нея. Когато опита да я отвори, момичето с удивление видя, че е отключена. Тежката врата се отвори и Чандра видя пред себе си малка стая. Срещу стената вдясно от нея имаше дълга, тясна маса. Слънчевата светлина минаваше през големия прозорец с многоцветно стъкло и обливаше в различни цветове помещението. Пред прозореца имаше един стол. На пода имаше ивица фино тъкан вълнен килим, който водеше към друга врата. Чандра тръгна по вълнената пътека и се опита да отвори втората врата.
Вратата се отвори безшумно и пред момичето се откри стая, по-голяма от нейната. Хапейки нервно устни, Чандра надникна в стаята, без да влиза вътре. Смееше ли да влезе? Поколеба се, тъй като знаеше, че това е нечий чужд апартамент, и отново огледа помещението.
Мебелировката се състоеше от шкафове, маси, столове, няколко висящи шкафа и огромно легло с балдахин; всички мебели бяха от най-хубаво дърво и полирани до блясък. Също като в нейната стая, сивите каменни стени бяха покрити с гоблени, а подът бе застлан с дебели килими.
— Страхотно — каза тя на себе си и погледна за пореден път към огромното легло.
В средата на таблата на леглото имаше герб. На него се виждаха два ястреба, стиснали стрели в мощните си крака, и думата Монтбърн, гравирана в дървена лентичка, която се виеше под композицията. Тя осъзна, че това е стаята на Алек и се опита да си тръгне тихо, когато погледът й бе привлечен от някакво раздвижване.
Алек влезе и застана до леглото си, без да забележи Чандра, която стоеше само на няколко метра до него и го наблюдаваше. С две бързи движения той свали ризата си и под нея се показа един великолепен медальон, инкрустиран със смарагди. Той хвърли ризата си върху леглото и се отправи към умивалника, където изми ръцете и лицето си. Взел една чиста кърпа в ръце, той се обърна и започна да се бърше.
Кърпата се спусна от лицето му надолу по гърдите, след това по стегнатия му, твърд корем и най-накрая изчезна в тесните му панталони и Чандра не можеше да не се възхити на великолепното му тяло. Кърпата премина по едната, а след това и по другата му ръка. След това Алек захвърли кърпата и Чандра си спомни, че същите тези ръце бяха държали меча, който бе убил Девин. Настойникът й може и да беше изключителен мъж, но беше и убиец.
Алек нахлузи чиста риза и започна да втъква копринените й краища в панталоните си. Внезапно забеляза, че свързващата врата е отворена.
— Шпионираш ли ме, мъниче? — попита той. Тя не му отговори. — Знам, че си там, Чандра. Спри да се държиш като дете и ела тук.
Тя бавно влезе в стаята.
— Не знаех, че това е вашата стая. Едната врата беше заключена, затова опитах другата и тя ме доведе тук.
— Знам къде води вратата — каза той и я огледа. — Мислех, че предпочиташ да останеш сама. Да не ти е омръзнало да седиш сама в стаята си?
Тя се втренчи гневно и продължително в него, тъй като не знаеше дали трябва да се нахвърли върху му с насочени срещу сините му очи нокти, или да падне в краката му и да го помоли да я освободи, за да може да се върне у дома си.
— Дали ми е омръзнало или не няма никакво значение — отвърна най-накрая тя. — Просто открих, че няма друг начин да изляза от стаята си и така се озовах тук. Въпросът е — защо?
Алек се разсмя.
— Мисля, че вече знаеш отговора.
— Кажете ми го вие — каза тя, без да сваля очи от неговите. — Защо външната ми врата беше заключена, а тази не беше?
За да избягаш, трябва да минеш покрай мен — отговори графът, защото не искаше да й признае, че тази сутрин просто беше забравил да заключи вратата. Всяка нощ той влизаше в стаята й, за да провери какво прави Чандра. Оставаше малко и след това се връщаше в спалнята си, но часове след това все още не можеше да заспи. — Да го направиш, е почти невъзможно.
Чандра прокара пръсти по гърба на един стол и се приближи до Алек.
— Рискувате много, милорд, особено в случай, че аз може да не искам да избягам. — Той повдигна въпросително вежди. — Може би все още искам да получа отмъщение. Докато си лежите в леглото и хъркате спокойно, може да се събудите от остра болка. Но само за малко, тъй като скоро ще заспите вечен сън.
— Това не е много вероятно. — Отиде до края на леглото. — Ти вече нямаш оръжие и няма да намериш такова около себе си. — Той се облегна небрежно на резбованата колона на леглото. — Едно предупреждение, мъниче. Ако някога се доближиш твърде много до леглото ми през нощта, скоро ще откриеш, че ти ще почувстваш остра болка, но тя ще бъде последвана от часове на удоволствие. Няма да има никакъв сън, само продължителен екстаз, докато слънцето не изгрее. А може би и след това.
Чандра премигна и се запита дали той имаше предвид онова, за което тя си мислеше. Преди да успее да му отговори саркастично, той се приближи към нея. Тя бързо се отдръпна една крачка назад. Алек се разсмя високо.
— Сега не е нощ, Чандра, а и ти не си близо до леглото ми. В момента няма от какво да се страхуваш. — Той я подмина и отиде до отворения прозорец. — Ела. Искам да ти покажа нещо.
Чандра предпазливо отиде до големия прозорец, който се намираше в нишата, и спря на метър от Алек, готова да побегне.
— Онези дървета там — каза той и посочи с ръка. — Виждаш ли камъните зад тях?
Чандра се приближи още малко.
