— Да — каза тя, когато забеляза издигащите се каменни стени. — Виждам ги.
— Това е Монтбърн Хол. — В гласа му се долавяше гордост. — Когато бъде завършен, замъкът ще бъде затворен и аз ще се преместя да живея там. Току-що се връщам оттам, но ако искаш, мога да те заведа да го видиш след обяд. Това ще ти даде възможност да се насладиш на слънцето и свежия въздух. Ще приемеш ли поканата ми този път?
Чандра се опита да прикрие възбудата си от мисълта, че ще може да язди свободно. С малко късмет, докато яздеха от замъка към съседния хълм, тя може би щеше да успее да избяга. Чандра знаеше, че границата е на по-малко от един час езда. О, Шотландия. Колко много й се искаше отново да се върне в родината си.
— Поканата ви се приема — отвърна тя. — Така ще прогоня еднообразието.
Въпреки че тя се държеше резервирано и донякъде отегчено от възможността да види новия му дом, Алек забеляза някаква промяна в гласа й, която говореше за възбуда и нетърпение. Той се вгледа в прекрасните й очи, след което й се усмихна широко.
— Желае ли милейди да обядва в залата на долния етаж? Ако е така, мисля, че обядът ни очаква.
Чандра кимна и той й даде знак с ръка да излезе пред него през вратата, която водеше от спалнята му към коридора. Докато вървяха, тя изучаваше внимателно горния етаж, като търсеше допълнителни стълбища, които можеха да водят към кухненските помещения или към други коридори на долния етаж. Чандра забеляза две такива стълбища и мислено отбеляза местоположението им, просто за всеки случай, ако планираното й бягство се провалеше.
Бързо последва настойника си надолу по главното стълбище. Когато видя голямата зала, момичето беше извънредно впечатлено. Сребърни прибори бяха наредени върху покрити с дамаска маси. Стените бяха покрити с гоблени, а подът — засипан със свежи билкови треви. Помещението беше невероятно чисто и изглежда се поддържаше отлично.
— Защо искате да напуснете замъка? — попита тя, докато го следваше към масата. — Особено след като той очевидно ще ви служи добре в продължение на много години?
— Тъй като в момента между моята и твоята страна има мир и надеждите са, че това ще остане така, замъкът вече е надживял времето си. Времената се променят. Както скоро ще видиш сама, моят нов дом е доказателство за това.
— Ами ако Шотландия и Англия отново започнат война? Какво ще правите тогава?
— Замъкът все още ще си бъде на мястото. Можем да го използваме за убежище както толкова много пъти досега.
Алек помогна на Чандра да седне на мястото си начело на масата и се настани на стола до нея. Тя се вгледа в него и попита:
— Много ли е страдал Монтбърн през вековете? Искам да кажа, много битки ли е видял?
— Доста. — Той й спести факта, че те бяха изключително кървави. — Но напоследък нищо подобно не се е случвало.
— Монтбърн винаги ли е побеждавал?
— Да, с изключение на един-единствен път. Преди повече от един век твоите сънародници успели да влязат в замъка. Един от тях убил тогавашния му владетел и отвлякъл жена му и малкия му син. Замъкът останал без собственик в продължение на повече от две десетилетия.
— Какво е станало с дамата и сина й?
— Младата вдовица се омъжила за похитителя си.
— А момчето?
— Когато навършил пълнолетие, той се върнал на юг и възстановил собствеността си върху замъка.
Погледът на Чандра бавно се премести към вратата в другия край на залата.
— Предполагам, че след всичките тези години Монтбърн все още го е привличал.
— Предполагам, че е било така. Тук е бил домът му.
На масата бяха поставени, подноси пълни с храна и Алек се загледа в Чандра, докато тя сипваше в чинията си. Знаеше, че тя копнее да се завърне у дома си, но истината беше, че не можеше да я пусне просто така. Опасности дебнеха зад всяко дърво и всеки хълм. Никоя жена не можеше да оцелее, ако тръгнеше на такова дълго пътуване сама. Алек не можеше да си отговори защо не я беше освободил недалеч от крепостта на клана й. Нещо го бе накарало да я задържи при себе си. Нещо, което все още отричаше. Но той осъзнаваше, че при първа възможност Чандра щеше да се опита да избяга. Това не можеше да й позволи.
Обвиняваше се за мъката й. Ако беше възможно, сам щеше да я придружи обратно до дома й, но това беше свързано с голям риск — не само за неговия живот, но и за нейния. Гневът на Седрик щеше да се стовари върху графа и Чандра със сигурност щеше да пострада. Това щеше да бъде толкова удобно за чичо й. Ако Чандра загинеше случайно по време на бой между него и Седрик, както се бе случило с Девин, планинецът щеше да бъде в правото си да предяви претенции към титлата водач на клана, към която се стремеше отдавна. Не, той не можеше да рискува това да се случи, а и не смяташе да моли друг да предприеме такова опасно пътуване заради него. Пък и без това сега кралят трябваше да реши какво да прави с лейди Лохли. Алек не можеше да направи нищо, освен да чака отговора на Джеймс.
Той сипа храна в чинията си. Двамата започнаха да се хранят мълчаливо, вглъбени в мислите си. Когато обядът свърши, Алек стана от стола си и помогна на Чандра да стане от нейния.
— Ако милейди е готова, ще тръгнем за съседния хълм.
— Готова съм — каза тя с нарастващо нетърпение.
— Да — отвърна Алек, на когото не му убягна решителността в погледа й. — Уверен съм, че си.
Чандра се втренчи в гърба му, докато той вървеше към изхода. Настойникът й очевидно я подозираше. Тя тръгна след него. Трябваше да намери начин да го заблуди; едва тогава и само тогава щеше да успее да избяга.
Когато излезе от мрачната зала на обления от слънчевите лъчи двор, Чандра затвори очи и се наслади на топлината. Свежият въздух изпълни дробовете й и й даде нови сили. Тя отвори очи и видя един прислужник да се затичва към конюшните. Докато бавно се приближаваше към Алек, тя застави опънатите си нерви да се отпуснат, за да не започне да се държи още по-подозрително.
— Хубав ден — отбеляза небрежно тя.
— Да, хубав е — съгласи се Алек и я погледна. Той вече бе предвидил какво смяташе да направи тя, но бе решил да се държи, сякаш не знае нищо. — Извън тези стени е още по-хубаво. — Лицето му бе огряно от широка усмивка. — Но не толкова хубаво, колкото си ти — завърши той и прокара пръст по едната й буза.
Небесносините му очи я омагьосваха и за миг Чандра почувства, че губи връзка с действителността. Звукът на конски копита я извади от унеса й. Погледът й се отмести от неговия и тя видя прислужника да се връща с жребеца на Алек. Той подаде юздите на господаря си и тръгна забързано към вратата на някакво помещение, за което Чандра предполагаше, че е кухнята. Тя се намръщи и се обърна към настойника си. Той вече се беше метнал на седлото.
— Да не би да очаквате да вървя пеш? — попита тя.
— Съвсем не, милейди. — Той протегна ръка към нея. — Вие ще яздите с мен.
Той сигурно се шегуваше. Но ръката му оставаше все така протегната към нея.
— Какво ще кажеш, мъниче? Оставаме ли или тръгваме?
Само един кон. Колкото и малка да беше вероятността да успее да се измъкне при това положение, тя все пак съществуваше. Като знаеше, че няма друг избор, Чандра улови ръката му. Пръстите му обхванаха нейните, той я придърпа по-близо до жребеца си, наведе се и обви кръста й с ръка. След това я вдигна почти без усилие и я сложи на седлото пред себе си.
Господи, моля те, дай ми възможност да му избягам. Хванал я здраво за кръста, настойникът й пришпори коня към вратата. Когато излязоха от замъка, конят бе пуснат в галоп и се втурна през зелената равнина към дърветата и хълма. През цялото време Чандра седеше неподвижно и Алек се чудеше дали момичето се бе отказало да се опитва да избяга. Скоро жребецът стигна до голямата каменна сграда, която все още се строеше.
— Слизай — каза Алек и посегна да й помогне. Ръцете й обаче сграбчиха предмишницата му и я отблъснаха от кръста й; тя отметна глава и се втренчи в настойника си. Алек се разсмя. — Не съм чак такъв
