глупак, че да те оставя на седлото, докато слизам от коня. Не и този път, милейди. Веднъж вече направих тази грешка и не смятам да я повтарям.
Преди да успее да възрази, Чандра вече беше на земята. Тя мислено прокле късмета си, а след това и настойника си. Знаеше, че не трябваше да разчита той да повтори грешката си. Щеше да се наложи да намери друг начин да се освободи. Докато той я бе свалял от седлото, тя бе забелязала, че мястото, на което го беше ритнала в брадичката, все още има малко петно. Тя се надяваше, че раната все още го болеше. Чандра се огледа и не видя работници наоколо.
— Къде са хората? — попита тя.
— Предполагам, че са при семействата и приятелите си в селото. — Момичето изглеждаше изненадано. — Днес е неделя. Не карам никого да работи в неделя.
Беше изгубила представа кой ден от седмицата е.
— О, не знаех, че е неделя. — Погледна към сградата пред себе си, след което вдигна очи към небето. Все още имаше надежда. След като нямаше кой друг, освен графа, да я спре, може би шансът й за бягство щеше да бъде по-голям. — Ще влезем ли?
— След малко. — Той поведе жребеца към дърветата и го върза за един нисък клон, като му остави достатъчно голяма свобода да пасе, и се върна при Чандра. — Сега вече можем да влезем.
Двамата минаха през онова, което момичето си представи, че ще бъде бъдещата входна врата, и Алек я поведе през широкия коридор, под някакви сводове, до средата на Монтбърн Хол. През друга редица сводове тя забеляза стълбище от тъмно, красиво дърво, поддържано от дървена колонада. То се виеше по една външна стена и водеше към горните етажи. Гипсови орнаменти красяха тавана, а стените бяха украсени с резбовани корнизи. Същата украса се повтаряше из цялата къща. През редицата прозорци на стените на всички външни стаи струеше светлина. Хванал Чандра за ръка, Алек я преведе през целия приземен етаж, като й обясняваше какви мебели щеше да има във всяко помещение и какво щеше да бъде предназначението му. Ярко осветена и проветрива, къщата не можеше да бъде наречена по друг начин, освен великолепна. Когато направиха пълна обиколка, Чандра беше останала без дъх.
— Искаш ли да видим горния етаж?
Алек я поведе по стълбите, от стая в стая. На няколко пъти той я предупреждаваше за препятствия по пътя, защото се притесняваше, че тя може да се нарани. Докато излизаха от поредната стая, Чандра най- сетне успя да се освободи от него.
— Спрете! — извика тя. — Направо ми се завива свят.
На лицето му се появи игрива усмивка.
— Съжалявам, но понякога се увличам в ентусиазма си. Ела, има още едно място, което искам да ти покажа. След това си тръгваме.
Той й даде знак да тръгне напред. Чандра си пое дълбоко дъх и тръгна по коридора пред настойника си. Не можа да се сдържи и се усмихна на себе си, защото Алек й приличаше на малко момче по време на първото си приключение. В действителност, въпреки че бе смятала това за невъзможно, тя се забавляваше. До момента, в който не влязоха в последната стая от обиколката си.
През големите прозорци Чандра видя замъка Монтбърн и веднага се сети за дома си. Тъгата й, която бе изчезнала за кратко, се върна с още по-голяма сила и тя се зачуди защо беше забравила толкова лесно. Алек беше отговорен за болката, която изпитваше, и за тревогата в сърцето й. Как изобщо беше възможно да се забавлява в негово присъствие? Та нали в крайна сметка тя го презираше?
— Това ще бъде моята стая — каза Алек, който бе застанал в рамката на вратата. Той скръсти ръце на гърдите си и се загледа в Чандра, която оглеждаше помещението.
— Голяма е — каза тя и тръгна бавно към прозореца. Когато стигна до него, видя отпред вързания долу кон. Трябваше да се махне оттук. По някаква странна причина тя знаеше, че ако не избяга, скоро ще бъде загубена. Чандра забеляза една друга врата, която много приличаше на вратата, която водеше от нейната стая в замъка към тази на Алек. Бавно тръгна към нея. — Предполагам, че това ще бъде стаята на вашата графиня, нали? — попита тя, докато разглеждаше помещението. — И тя е много голяма.
— Тази стая наистина е предназначена за жената, за която ще се оженя повторно, но смятам, когато го направя, да настоя тя да спи при мен.
Чандра обърна глава към него.
— Вие сте били женен?
— Да, бях. Но за кратко.
Тя се намръщи.
— И какво се случи със съпругата ви? — попита тя, въпреки че не знаеше защо се интересува.
— Съпругата ми почина няколко месеца след сватбата.
Гласът му беше напълно безизразен и Чандра се зачуди защо.
— Говорите, сякаш не ви липсва.
— Истината е, че не ми липсва изобщо. — Той забеляза удивлението, с което го гледаше момичето. — Бракът беше уреден. Нито познавах, нито обичах Елинор. Може би с времето щях да се науча да държа на нея, но не ми беше писано.
— Тя разболя ли се?
— Не. — Той пое дълбоко дъх и издиша шумно. — Умря от страх.
Чандра премигна.
— От страх?
— Да. — Момичето изглеждаше твърде объркано и Алек не можеше да я вини за това. — Казано направо, тя беше фригидна. Страхуваше се да легне с мен и да изпълни съпружеските си задължения. Елинор дойде при мен девствена и ме напусна девствена. Всеки път, когато влезех в стаята й, тя получаваше емоционално разстройство. Мога само да предполагам, че нейната паника стана причина за смъртта й.
Чандра не можеше да си представи как някоя жена би могла да го отхвърли. Поне не и ако той не беше убил братовчеда на съпругата си, както бе убил нейния.
— Надявам се следващата ви съпруга да прояви по-голямо разбиране към нуждите ви — каза тя и надникна в другата стая. Настойникът й се намираше в отсрещния край на помещението. През целия ден той не се беше отдалечавал толкова много от нея. Ако само… — Но независимо дали ще остане във вашата стая, или в тази, която сте приготвили за нея — продължи тя, като същевременно влезе безгрижно през вратата, — уверена съм, че тя ще оцени усилията ви да й създадете такива удобства. Гледката оттук е прекрасна — извика тя и влезе по-навътре в стаята. — Тревата и дърветата са толкова зелени.
Алек я чу да се разхожда из съседната стая. Последните й думи го накараха да се усмихне.
— Това е, което наричам английско зелено, но ми се струва, че ти вече го знаеш. — Той започна да се изправя от рамката на вратата, на която се беше облегнал с намерението да я последва, когато с крайчеца на окото си забеляза нещо червено да се движи надолу по коридора към стълбището. Той изруга цветисто, извъртя се и се втурна след побягналата Чандра. Тя беше влязла спокойно в другата стая и се беше измъкнала през съседната врата. Ама че лисица! Пак бе успяла да го надхитри.
— По дяволите, жено. Спри!
Той бързо я настигаше. Чандра бе обзета от паника. Вдигна полите на роклята си и се затича с всички сили, като неволно се блъсна в една греда, която крепеше някакво скеле. Конструкцията се залюля и тя премина под клатещата се платформа, върху която имаше покрити с брезент кофи с боя и гипс, точно в мига, в който скелето започна да пада.
Недалеч зад нея Алек изруга отново. Нямаше време да спре, затова той се метна над конструкцията, която се срина върху земята. Той се приземи от другата страна и кракът му попадна в една завъртяла се кофа с боя. Алек изруга за пореден път и заподскача на един крак, докато най-после успя да освободи крака си. Забелязал момичето на площадката на стълбището, той отново се втурна след нея. Очите му горяха със син огън.
Чандра чу силния трясък зад себе си, но не посмя да се обърне назад. Когато стигна до стълбите, тя забеляза настойника си, който тъкмо изритваше от крака си някаква кофа, след която остана следа от боя. Той отново се завтече след нея като разярен бик.
