Когато краката на Алек докоснаха пода на приземния етаж на новия му дом — същият, който повереницата му очевидно възнамеряваше да разруши — той не си спомняше да е стъпвал на нито едно стъпало. В действителност можеше да се закълне, че бе прескочил всичките шейсет стъпала с един гигантски скок. Ако беше погледнал зад себе си, графът щеше да забележи белите следи, които беше оставил на всяко шесто стъпало, но той не сваляше очи от бягащото момиче. Алек излетя през входната врата и видя, че Чандра вече се е качила на жребеца му.
— Няма да успееш да избягаш — извика той след нея, докато тя подкарваше коня между дърветата. — Откажи се, Чандра. — Той продължи да я преследва през гората. — Не можеш да се измъкнеш. — Тя упорито отказваше да се вслуша в думите му и докато продължаваше да си проправя път през шубраците, Алек тръгна напряко надолу по хълма. Тя се намираше точно пред него и той знаеше, че трябва да действа веднага, преди да беше пуснала жребеца в пълен галоп. — Чандра, спри!
Тя чу предупреждението в гласа му, но реши, че не трябва да му обръща внимание. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе за дома си. В мига, в който петите й се забиха в хълбоците на жребеца, за да го подкарат в галоп, въздухът бе разцепен от пронизително изсвирване. Жребецът се закова на място, а Чандра полетя във въздуха. Ако не беше успяла да се залови за гривата на коня, сигурно щеше да се пребие. Тя обаче падна леко на задника си. Очите й се изпълниха със сълзи, които замъглиха погледа й. В мъглата тя видя настойника й, който се приближаваше към нея с големи скокове.
— Предупредих те — каза Алек и започна да върви спокойно.
Бе спечелил. Тя оставаше негова затворничка.
— Не! — изкрещя Чандра. Гневът и страха й дадоха нови сили, тя скочи на крака и се затича на север. Сълзите й я заслепяваха; тя се спъна, но успя да запази равновесие.
Алек тичаше малко зад нея, готов да я хване, ако падне. Думите на момичето разкъсваха сърцето му. Гневът му го беше напуснал и сега той я гледаше с изпълнени със състрадание очи. Когато бе скочила на крака, той си беше помислил, че гонитбата продължава, но момичето беше изминало само няколко метра, преди да се спъне. Въпреки че се беше задържала на крака, тя изглеждаше заслепена и се луташе безцелно. Объркан от действията и думите й, Алек бързо осъзна, че духът й е почти сломен. Тя не можеше да понесе още много и той се наруга мислено, че й бе причинил толкова нещастия.
— Моля те — повтори тя и краката й се огънаха под нея.
Алек я улови, преди да падне.
— Тихо, мъниче — прошепна той и я обърна към себе си. — Всичко ще бъде наред.
Положила лице на гърдите му, Чандра продължаваше да хълца от отчаяние и сълзите й мокреха ризата му. Алек я погали нежно по косата и й зашепна успокояващи думи. Тя не долавяше смисъла им, но въпреки това те я поуспокоиха. Чандра се почувства в безопасност, обичана и спокойна в ръцете, които я бяха обгърнали. Скоро тя млъкна и бавно започна да възвръща силите си. Сетивата й възстановиха способността си да възприемат и тя осъзна кой я държеше в прегръдките си. Пое си дъх и се отдръпна от Алек. Обзе я неудобство, но все пак успя да издържи на погледа му, без да сведе очи.
— Не мога да остана тук — каза тя, като го молеше да я разбере.
— Знам — отвърна Алек с плътен и дрезгав глас. — Не след дълго ще бъдеш на път за Шотландия, мъниче.
— Кога?
— Скоро. Трябва да ти уредя ескорт. Няма да тръгнеш, докато не се уверя, че пътуването ти ще бъде безопасно и ще бъдеш защитена.
— Утре? — попита тя и бузите й се зачервиха от, вълнение.
Разбирайки колко отчаяно Чандра иска да го напусне, Алек почувства някакво странно вълнение. Наистина ли беше такъв голям мръсник?
— Възможно е, но не мога да ти обещая — отговори той. — Може да е вдругиден, а може би след два дни. Потърпи още малко и до края на седмицата ще бъдеш на път за вкъщи.
На Чандра й се прииска да затанцува и да закрещи от радост, но успя да се овладее.
— Благодаря — каза тя.
С натежало сърце Алек се вгледа в нея за няколко секунди.
— Чандра, знам, че ме обвиняваш за смъртта на братовчед си — каза той и забеляза как светлината напусна погледа й. — Донякъде и аз се обвинявам за това. Не исках да се случи. Не го направих нарочно. Ако можех да го променя, щях да го променя. Казвам ти истината.
— Това се получи току-що, сър — каза той и подаде на господаря си едно писмо.
Алек го обърна в ръката си и погледна печата. Докато го счупваше, в стомаха му се появи някаква тежест. Той разгъна пергамента и го прочете два пъти; след това го подаде с въздишка на Чандра.
— Изглежда, че има промяна в плановете ни — каза той и се загледа в момичето, което вече четеше писмото.
Удивена от съдържанието, Чандра се намръщи на настойника си.
— Това не е възможно. Не разбирам.
— Съвсем просто е. Кралят ни заповядва да се явим в Лондон.
Глава 9
Облечени в най-хубавите си дрехи, придворните се бяха събрали в приемната на кралската резиденция за вечерен банкет и очакваха търпеливо появата на своя владетел и кралицата. Никой, изглежда, не знаеше какъв е поводът за това тържество. Някои твърдяха, че то било една от приумиците на Ан; кралицата обичаше забавленията за сметка на хазната.
Чандра се чувстваше изключително нервна. Насочи вниманието си към застаналата в очакване тълпа, която й приличаше на група пауни и огледа мъжа до себе си. Облечен изцяло в черно, с изключение на златната, украсена със скъпоценни камъни бродерия, настойникът й изглеждаше великолепно в сатенен дублет, прилепваш плътно по краката му клин, кожени обувки и падаща върху раменете му пелерина. Той беше най-красивият мъж в залата. Докато го гледаше, тя реши, че й прилича на леопард.
Изглеждаше напълно спокоен и самоуверен и Чандра се зачуди как изобщо беше възможно човек да бъде спокоен сред цялата тази надутост. Самата мисъл, че ще се срещне с краля си изпълваше сърцето й със страх. В своите собствени очи Джеймс се смяташе за втори само след бога. Чандра знаеше това и имаше странното чувство, че скоро присъдите за нея и настойника й щяха да бъдат издадени; точно на това се дължеше и безпокойството й.
— Успокой се, мъниче — каза Алек и я погледна с окуражителна усмивка. — Кралят ни е много любезен човек. — Той попиваше жадно гледката, която представляваше Чандра, и за стотен път си казваше колко е красива. И за стотен път трябваше да положи големи усилия, за да потисне желанието си. — Нямаш причини да се страхуваш от него. Ако някой ще бъде подложен на гнева му, това съм аз.
— Лесно ви е да го казвате — тросна се тя, като си играеше с яката, която започваше от раменете й и се издигаше зад врата й.
Уини бе нарекла яката колет Монте — по молба на Алек тя ги беше придружила до Лондон в качеството си едновременно на паж и прислужница — докато я бе прикрепяла за дрехата на Чандра. Според момичето това беше едно глупаво допълнение към облеклото, което постоянно опираше в повдигнатата й нагоре коса; всъщност, тя не харесваше и останалата част от облеклото си и особено френския кринолин под роклята си.
Това нещо приличаше на клетка на колела и беше също толкова неудобно. Когато го бяха покрили с бялата рокля с цветна бродерия — за която тя подозираше, че е принадлежала на покойната графиня Монтбърн, но беше преправена набързо според мерките на лейди Лохли — Чандра не бе успяла да се
