надяваше, че греши. Когато се оказа невъзможно да отрече очевидното, Фелисия се втренчи в тила на Алек. Гъстата му черна коса блестеше на светлината на факлите. Прииска й се да зарови пръсти, както бе правила толкова много пъти и се зачуди какво ли щеше да се случи, ако Алек не беше отпътувал за Шотландия.
Когато представлението започна, една пълна млада жена се настани в стола до Алек и го потупа по ръката с ветрилото си.
— Радвам се да ви видя отново, лорд Монтбърн — каза засмяно тя. — Мислех, че сте избягали да прекарате лятото в провинцията.
Алек позна лейди Алисън Фикс родителите й, граф и графиня Радфърд, седяха точно зад нея. Насочил цялото си внимание към Чандра, той изобщо не ги бе видял да се приближават до него. Поиска му се да изругае на глас. Какво още го очакваше? Зад него седеше бившата му любовница; пред него се намираше непокорната му повереница. Сега пък до него бе седнала глупачката, която постоянно го преследваше с надеждата някой ден да се омъжи за него. Това нямаше да го дразни толкова, ако и родителите й не искаха същото. Жени! В момента той беше готов да заклейми всички жени.
Уверен, че едва ли може да се случи нещо по-лошо, Алек скоро осъзна, че е сбъркал. Представлението продължаваше и до слуха му достигаше веселият смях на Чандра, последван от гърленото хилене на виконта. Веселието на двойката скоро бе удавено от наподобяващите хълцане хихикания на лейди Алисън. Кога щеше да свърши тази нощ?
Най-после, за облекчение на Алек, забавленията свършиха. Той се изправи с намерението да пресрещне Чандра, преди отново да му се измъкне, но видя, че лейди Алисън е блокирала пътя му.
— Извинете — каза той и се опита да мине край нея, но безуспешно.
— О, лорд Монтбърн — каза тя през смях, когато той неволно обгърна дебелия й кръст, докато се опитваше да я отмести от пътя си, — не знаех, че ви привличам.
Алек се втренчи объркано в нея.
— Какво?
— Милувката ви. — Тя погали игриво ръката му с ветрилото си. — Нямах представа, че ме харесвате.
— За бога, жено — изръмжа той и я бутна обратно в стола й. — Стой далеч от мен.
Лейди Алисън запримигва бързо, за да не се разплаче, докато гледаше как той тръгва по стълбите и изчезва от погледа й.
— Не се притеснявайте, лейди Алисън — каза иззад нея Фелисия, като се наведе близо до ухото на младата жена. — Той отхвърли и мен. — Тя въздъхна драматично. — Но на мен поне ми остава споменът, че съм споделила леглото му. Нещо, което вие нямате. — Тя потупа рамото на момичето с ветрилото си, кимна на удивените й родители и тръгна към стълбището.
Когато най-после успя да стигне до площадката над галерията, Алек се огледа на всички страни и изруга високо. Тази проява на лошо възпитание накара няколко души да го погледнат неодобрително, но той не ги забеляза. Докато се беше опитвал да се отърве от лейди Алисън, Чандра се беше изкачила по стълбите и отново беше изчезнала. Уверен, че все още е с Уитфийлд, той започна да се провира през тълпата към стълбите. На половината път Алек забеляза виконта и момичето при изхода на залата. Затиснат по средата на тълпата, той не можеше да направи нищо, освен да изчака да слезе на долния етаж. Едва след това можеше да последва двойката.
Чандра и лорд Уитфийлд се разхождаха спокойно под юнското небе в градината на двореца заедно с още поне половин дузина други двойки. По някое време те стигнаха до един голям дъб.
— Вероятно е бил засаден от някой нормандски принц — каза Джейсън, когато двамата напуснаха пътеката и тръгнаха под огромните клони на дървото.
— Така ли мислите? — попита тя, макар да знаеше, че дървото е много старо. — Петстотин години са доста време. Съмнявам се да е бил засаден от някой норман.
— Е, може би от негов потомък няколкостотин години по-късно. — Той сложи ръце на кръста си, разкрачи се и се загледа нагоре към короната на дървото. — Бих казал, че е на около триста години.
— Възможно е.
— Възможно ли? Погледнете ствола му. Ширината му е колкото половин дузина жени като вас, наредени една до друга.
Чандра се приближи до основата на дървото. Тя се обърна и се опита да допре гърба си до кората му, но откри, че това е невъзможно.
— Трудно ми е да преценя в смешната си рокля, но бих казала, че са по-скоро осем, а не шест.
Когато Чандра се отдръпна от дъба, Джейсън вече стоеше пред нея. Ръката му хвана брадичката й и той я погледна в очите.
— Ако ви остави да му избягате, значи е глупак.
— Кой?
— Монтбърн.
Чандра сведе поглед.
— Твърде много неща ни разделят, и то по вина на краля.
— Ще ми кажете ли какви?
— Не. По-добре да ги премълча. — Тя отново го погледна в очите. — Пък и аз скоро ще се върна в Шотландия. Монтбърн не харесва родината ми. Той е англичанин и винаги ще си остане такъв.
— Жалко — прошепна Джейсън с нежна усмивка. — Вие щяхте да бъдете подходяща за него. Въпреки това, каквото и да се случи, аз ви желая попътен вятър.
Той се наведе към нея и Чандра затвори очи. В мига, в който устните му докоснаха бузата й, тя усети как се отдръпнаха рязко. Момичето отвори очи и видя настойника си да стои над виконта, който се намираше на земята.
— По дяволите, братовчеде — каза Джейсън, докато ставаше и изтупваше праха от дрехите си. — Няма причина да се дразниш толкова.
— Братовчед ли? — попита Чандра и се приближи към тях.
— Да — отвърна Джейсън, — въпреки че той рядко го признава. Баща му беше брат на баща ми. Фамилното ни име е едно и също. Това е почти всичко.
— Ще ми кажете ли какъв е проблемът?
— Ако ми позволите да използвам вашите собствени думи, по-добре ще бъде да премълча. — Джейсън Хоук погледна Алек. — Поне засега. Тъй като вече не съм желан, ще се оттегля. Лейди Лохли. — Той се поклони на Чандра. — Алек — кимна той на графа. — Лека нощ и на двама ви.
Докато Чандра гледаше как виконтът се отдалечава по пътеката, една ръка я хвана и я побутна. Тя погледна настойника си и видя лекия тик на брадичката му. Той се беше намръщил и гледаше право пред себе си. Подобно на ловец в небето, кръжащ, готов за нападение. Искаше й се той да заговори.
Едва когато стигнаха до горния етаж в крилото, в което се намираха апартаментите им, Чандра се осмели да заговори графа.
— В градината не се случи нищо. Не разбирам защо сте толкова ядосан. — Той не й отговори. Когато видя вратата на стаята си, тя въздъхна с облекчение. — Къде ме водите? — попита тя, понеже подминаха стаята й. Заби пети в пода. — Пуснете ме.
Алек не й обърна внимание. Още десетина крачки и двамата се озоваха пред неговата стая. Той отвори вратата, блъсна момичето вътре и затръшна вратата зад себе си. На масата до леглото имаше само една запалена свещ. Той впери поглед в нея и Чандра започна да отстъпва.
— Казах ти, че играя мъжка игра и я играя по моите правила. Ти пренебрегна тези правила, Чандра, така че сега е време да разбереш каква е същността на играта.
— Не знам за какво говорите — настоя тя, като се държеше далеч от него, но вече не й оставаше много място, където да избяга. — Говорите със загадки.
— Така ли? — Той свали меча от колана си, захвърли го върху леглото и оръжието се плъзна по завивката и падна с трясък на пода. — Аз не мисля така, мъниче. Ти имаш голямо желание да изпиташ всичко, което става в двора на Джеймс, както хубавите неща, така и лошите. Кой може да те научи по- добре от мен?
