храната с ножа си. Очевидно беше, че е разтревожен, и това я зарадва. Размяната на любезности между двамата мъже й бе показала, че те не са в добри отношения. Имаше желание да дразни настойника си при всеки удобен случай и затова бе започнала да играе играта на виконта. Към края на вечерята граф Монтбърн беше изпаднал в много лошо настроение. Ако Чандра беше по-опитна, щеше да знае, че капризното й поведение нямаше да остане ненаказано.
Тромпетът прозвуча отново.
— Ела — каза Алек и се надигна от стола си. — Да си намерим място в галерията, откъдето ще можем да наблюдаваме представлението.
Чандра стана и погледна виконта.
— Лорд Уитфийлд, ще се присъедините ли към нас?
— Мисля, че той има други планове — каза Алек, преди виконтът да успее да отговори.
Погледите на двамата мъже се сблъскаха над главата на Чандра.
— Всъщност — каза най-накрая виконтът, — аз бях решил да гледам представлението с няколко мои стари познати. Въпреки това не виждам защо да не отидем заедно до галерията.
— Прекрасно — каза Чандра и лицето й бе озарено от широка усмивка. — Ще се видим в галерията.
Предупредителният поглед на Алек изобщо не притесни Уитфийлд.
— Запазете ни осем места. Ще се видим след малко. — Той се поклони и изчезна в тълпата.
Чандра усети как настойникът й я повлича напред. Тя видя, че Алек я води към външната врата.
— Къде отиваме?
— В апартамента ти.
— Защо?
— Време е да се оттеглиш.
— Но ние още не сме видели представлението.
— И няма да го видим — каза той, без да спира.
Чандра се измъкна от ръцете му.
— Защо се държите толкова лошо? Никога не съм гледала музикална драма и много искам да остана. Още е рано, така че ми кажете какво не е наред.
— Не ми харесва компанията, която си избираш — отвърна Алек и посегна да я хване отново под ръка; тя обаче успя да му се изплъзне. — Чандра, ако се наложи, ще те изнеса оттук на рамо. Как искаш да си тръгнеш като дама или като чувал брашно?
— Защо не одобрявате лорд Уитфийлд? — попита тя, като се отдръпваше от Алек. — Изглежда доста любезен и се държи много приятелски.
— Точно в това е проблемът, мъниче. Той е известен с това, че се държи твърде приятелски, особено с млади невинни дами. Ти нямаш представа на какво е способен. Нито пък ще имаш възможност да разбереш поне докато аз съм твой настойник.
— Вие нападате този мъж, но съм уверена, че той едва ли е по-голям разбойник от вас. Откъде мога да съм сигурна, че с вас ще бъда в безопасност?
— Не можеш. — Алек видя изненадания й поглед и се разсмя. — Ела. Ще те оставя на грижите на Уини. Там ще бъдеш в безопасност. — Докато посягаше към нея, той чу някой да го вика по име и се обърна. Към него вървеше сър Джон. Когато Алек погледна отново към мястото, на което стоеше Чандра, забеляза, че тя си проправяше път към галерията, а срещу нея бе тръгнал Уитфийлд.
— По дяволите! — Той затвори очи, стисна зъби и тръгна след нея.
— Неприятности ли? — попита сър Джон, когато го настигна.
— Някога нещо да е вървяло гладко, когато тя е била замесена?
— За съжаление, изглежда, че ви очакват още изненади.
Алек погледна рицаря.
— Джеймс ли?
— Да — отвърна сър Джон. Двамата стигнаха до стълбите и тълпата забави вървежа им. — Той не беше много доволен, когато разбра какво се е случило. Не знам какво смята да прави, но нещата, изглежда, вървят на зле за вас, Монтбърн. Реших, че трябва да го знаете.
Двамата се качиха по стълбите.
— От начина, по който бях извикан тук толкова бързо, сам се досетих за това, сър Джон — каза Алек, без да сваля очи от Чандра и виконта, които си проправяха път в галерията. — Оценявам предупреждението ви.
— Дочух, че той възнамерявал да говори с вас довечера след представлението.
— Ще бъда на негово разположение, както винаги.
Когато стигнаха до галерията, двамата се разделиха. Алек бе изгубил от погледа си повереницата си и бързо си проправи път към мястото, на което бе видял Чандра за последен път. Той огледа хората около себе си, като търсеше червената коса на момичето, и успя да я забележи в предната част на галерията. Тя седеше близо до парапета, заобиколена от поне половин дузина младежи, а Уитфийлд бе седнал до нея. На лицето й бе изписано вълнение, а очите й гледаха весело. Алек изруга под мустак и си проправи път към момичето. Нямаше как да я измъкне от групата, която я заобикаляше, без да вдигне скандал, затова реши, че само ще я наблюдава отблизо.
— Извинете — изръмжа той, докато минаваше край една възрастна херцогиня. Алек не видя, че тя се олюля зад него, и заплашваше да падне върху хората на стълбите, ако съпругът й не я беше хванал навреме. Нищо не се случи, но погледите на околните се насочиха към Алек. Без да ги забелязва, той си намери едно място три редици зад Чандра, откъдето можеше да наблюдава нея и обожателите й, и особено Уитфийлд.
— Не се обръщайте — каза виконтът, като се наведе до ухото на Чандра, — но настойникът ви е седнал зад нас. Той, изглежда, се интересува много от онова, което става с вас. Да очакваме ли неприятности?
— Не мога да кажа със сигурност — отвърна тя, като обърна лицето си към него и така успя да забележи Алек с периферното си зрение. — Въпреки това, лорд Уитфийлд…
— Джейсън — поправи я усмихнато той.
— Джейсън — повтори тя също усмихната. — Настроението му е доста мрачно. Тъй като той приема задълженията си много сериозно, може би трябва да се държим възможно най-добре и да забравим противоречията. Нямам желание да предизвиквам гнева на краля.
— Вие сигурно се шегувате, нали? — попита той и в очите му проблеснаха палави пламъчета.
Чандра се вгледа в него.
— Защо имам чувството, че ще бъдете много доволен, ако Монтбърн се направи на глупак пред всички?
— Защото наистина ще бъда много доволен — отговори виконтът. — Той не заслужава друго.
— Не съм съгласна.
— Тогава значи имате някакви чувства към него, прав ли съм?
— Никакви, освен презрение — заяви уверено тя.
— В такъв случай, скъпа Чандра, трябва да ви кажа, че се самозалъгвате. — Той забеляза сбърченото й чело и че тя се готвеше да му възрази, и се разсмя. — Мисля, че представлението ще започне — каза виконтът и посочи надолу. — Сигурен съм, че ще ви хареса.
Алек се беше втренчил в двамата и не ги изпускаше от очи. Склонили глави един към друг, те се гледаха и се усмихваха, без да обръщат внимание на околните. Той отказваше да приеме чувството, което го разкъсваше, тъй като ревността бе чужда на Алекзандър Хоук. Въпреки това стискаше зъби още по-силно, докато гледаше виконта и момичето пред себе си.
— Те са доста хубава двойка — каза зад него Фелисия. — Не си ли съгласен, скъпи? Надявах се да ги запозная, но, както изглежда, лорд Уитфийлд я е намерил сам.
— Толкова по-добре за теб, Фелисия — каза през рамо Алек, без да отмества поглед от Чандра. — Защото, ако беше посмяла да се намесиш, щеше да съжаляваш за това. Сега, ако нещо се случи, само Уитфийлд ще изпита силата на гнева ми. Нека да оставим нещата както са.
Шокирана от силата на изявлението му, Фелисия се отпусна в стола си. Най-накрая тя осъзна какво ставаше — Алек беше влюбен в момичето! Възможно ли беше това? Задаваше си този въпрос, като се
