— Може би днес, а може би утре, след седмица, дори след месец. С Джеймс човек никога не знае. Той знае, че сме тук. Когато е готов, ще ни повика.
— Месец? — едва не извика тя и видя, че Алек й кимва. — Защо тогава стоя тук, натъпкана в смешните дрехи на покойната ви съпруга, когато мога да бъда някъде другаде, и при това наистина да се забавлявам?
— Защото — отвърна той и я погълна с поглед — нашият крал може да реши да ни повика още тази вечер. А дрехите не са на Елинор, Чандра. При пристигането ни кралицата попита дали имаш нужда от нещо. Аз я информирах, че нямаш подходящи дрехи за двора. Тя ти изпрати това облекло с надеждата да ти създаде удобство, за да се радваш на престоя си тук.
Чандра се сконфузи. Беше направила предположение въз основа на малко факти. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че Уини й бе дала роклите, след което бе направила необходимите поправки според мерките на Чандра. Съвсем естествено беше тя да си помисли, че дрехите са били донесени от замъка Монтбърн. Кой друг, освен Елинор би притежавал такива скъпи рокли? Но очевидно предположението й беше погрешно. Дори ако се беше оказала права, злобната й забележка не беше предизвикана с нищо.
— Не трябваше да казвам това. Беше грубо. Извинявам се.
— Не трябва да се извиняваш на мен, а на Ан Датска. — Алек погледна към мястото, където седеше Джеймс. — Както изглежда, мъниче, ти току-що получи възможност да й се извиниш.
Чандра погледна към подиума в мига, в който беше известена появата на кралицата. Придворните изразиха уважението си към Ан с дълбоки реверанси и поклони. Докато се изправяше от реверанса си, Чандра усети ръката на Алек да я сграбчва за предмишницата.
— Какво правите? — попита тя, когато графът я повлече към подиума.
— Нали искаше да се извиниш? Сега имаш тази възможност.
Тя заби пети в пода.
— Тя не знае нищо за грешката ми. Аз обидих вас, а не нея. От вас трябва да поискам прошка.
Алек спря.
— Значи не искаш да се срещнеш с кралицата?
— Все още не.
— А с Джеймс?
— Не съм готова да се срещна и с него.
— В такъв случай ще изчакаме докато той ни повика — каза Алек и я пусна. — Дотогава те моля да ми се довериш. Моят опит, Чандра, е много по-голям от твоя. Ако ти давам някаква заповед, то е само защото искам да те защитя. Затова не ми създавай проблеми. Нали?
Отново се чу звукът на тромпет и това спести на Чандра необходимостта да му отговори.
— Какво става? — попита тя, докато гледаше как Джеймс, Ан и хората от близкото им обкръжение пристъпват напред.
— Банкетът започва. Когато се нахраним, ще бъдем забавлявани от една от поетичните музикални драми на кралицата.
Когато кралският антураж се настани по местата си, останалите също получиха разрешение да седнат. Когато стигна до стола си, Чандра се опита да седне грациозно на него, но кринолинът не й позволяваше. Всеки път, когато се опиташе да седне, полите й се повдигаха и момичето имаше чувството, че роклята й ще отлети над главата й. Когато чу Алек да се смее тихичко до нея, тя се обърна към него и го изгледа ядосано.
— Каква е причината за веселието ви, милорд?
Студенината в погледа й го накара да се успокои.
— Нищо — отвърна той, като се опитваше да потисне усмивката си. — Ако милейди ми позволи да й помогна, ще можем да се присъединим към празненството. — Когато Чандра кимна, той повдигна полата й изотзад и момичето едва не падна на стола. — Трудничко е, но скоро ще се научиш как да го правиш.
— Нямам намерение да оставам тук толкова дълго.
— Тази новина направо ще разбие сърцето ми — намеси се в разговора им един мъжки глас; Алек погледна и видя новодошлият да се настанява отляво на Чандра. — Надявах се милейди да остане известно време, докато всички не избягаме от Лондон. Заедно с лятото идва и чумата — каза той усмихнато, наклонил тъмнокосата си глава към Чандра. — Или поне страхът от нея.
Алек погледна мъжа с присвити очи.
— Лорд Уитфийлд — каза хладно той. — Мислех, че сте паднали от коня си и сте си счупили врата.
Виконт Уитфийлд се облегна назад в стола си и се вгледа внимателно в Алек. Когато успя да прецени мъжа и ситуацията, на лицето му се разля широка усмивка, а в очите му се появиха весели пламъчета. Двамата с Алек бяха вероятно най-търсените ергени в двора, но виконтът искаше това определение да бъде дадено само на него. За негова радост, изглеждаше, че конкурентът му скоро щеше да се предаде. Струваше си да опита да ускори нещата.
— Мислехте ли, Монтбърн? Или се надявахте? — попита виконтът, решен да ядоса графа. — Беше нещо съвсем дребно. Едно-две натъртвания и толкова. Просто ще трябва да продължите да се надявате. — Той намигна съучастнически на Чандра. — Той постоянно се опитва да ме прогони далеч от младите красавици, които са привлекли вниманието му, но, уви, без твърде голям успех. Предполагам, че това е причината все още да не се е оженил повторно. — Той огледа смело лицето й, извивката на врата й и гърдите й. — Съмнявам се обаче, че ще ми позволи да ви спечеля толкова лесно, колкото другите. Вие сте истинска красавица. Една от най-красивите жени, които съм срещал. И съм готов да се обзаложа, че при това сте невинна.
Стиснал зъби, Алек се беше втренчил във виконта, сякаш виждаше пред себе си някакъв паразит. Ако можеше, щеше да смачка тази напаст между палеца и показалеца си, да го захвърли на пода и да го стъпче с крак, за да се увери, че никога вече няма да му досажда.
— Като неин настойник мога да ви уверя, че тя ще си остане такава — предупреди го Алек с нещо, което можеше най-добре да бъде определено като изръмжаване. — Нямате ли друго място, на което да седнете, Уитфийлд?
— Столът беше свободен — отвърна виконтът и сви рамене. — Вече не е.
— Предполагам, че лейди Емори ви е насочила насам?
— Днес не съм я виждал, така че тя не би могла да го направи.
Алек се върна към стола си отдясно на Чандра и продължи да гледа хладно виконта. Уитфийлд беше по-млад с две години от него, но по опит двамата бяха равни. Алек изобщо не вярваше на този човек. Познаваше го твърде добре, за да направи подобна грешка. Реши, че докато с Чандра са в двора, ще трябва да държи под око виконта, отметна меча си встрани и се приготви да седне.
— Хей! Внимавайте какво правите — възрази някакъв мъжки глас.
Алек скочи от скута на мъжа.
— Извинете — каза той, докато се обръщаше. — Още веднъж моля да ме извините, но сте седнали на стола ми.
Човекът не се помръдна.
— Има други свободни места. Това е заето.
Ръката на Алек стисна дръжката на меча му.
— Съгласен съм, сър. И ако откажете да го освободите на човека, на когото се полага по право — каза той, като се наведе до ухото на мъжа, — бързо ще откриете, че вече няма да ви се налага да сядате. Освен ако не бъдете погребан в стол. А сега изчезвайте.
Мъжът бързо скочи на крака и тръгна към друго свободно място.
Алек седна на стола, преди някой друг да го беше изпреварил. Настроението му бързо се влошаваше. Хвърли един поглед към Чандра и забеляза, че разговаря с Уитфийлд. Момичето се смееше и този звук, който обикновено се харесваше на Алек, започна да го дразни, особено след като беше последван от дълбокото гърлено хилене на виконта. През цялото време, докато се хранеха, вниманието на Чандра беше насочено към мъжа вляво от нея.
С ъгълчето на окото си момичето видя как една яребица пада върху чинията на Алек. Той атакува
