имаше нещо общо с внезапното отпътуване на съпруга й. Той не можеше да не се запита дали двамата не се бяха скарали. — Цял ден ли трябва да стоя на коня си, или ще ме поканиш да вляза? Малко храна и чаша вино ще ми дойдат добре — ако милейди ми предложи.
Чандра се извини за лошите си обноски. Когато конят на Джейсън бе прибран в конюшнята, двамата влязоха в голямата зала. Тя нареди на слугите да донесат храна и вино за госта и седна на масата до него.
— Мястото ми се струва по-малко отколкото преди — каза той, докато оглеждаше старата зала. — Отдавна не съм идвал в Монтбърн. Когато се нахраня, можеш да ме разведеш из замъка.
— С удоволствие — отвърна Чандра. — Тъй като и аз самата не го познавам изцяло, можем да го разгледаме заедно.
— Нека да позная коя стая познаваш най-добре — каза той и се разсмя, когато Чандра се изчерви. — Когато някой ден се оженя, съпругата ми ще бъде държана в същото неведение като теб, Чандра. Ще минат години, преди тя да опознае дома си. Предполагам, че това е семейна черта.
— Това е нещо, което не би трябвало да обсъждаш толкова свободно — каза тя, тъй като все още се чувстваше неудобно. — Но след като вече повдигна въпроса, трябва да ти кажа, че когато се запозная с младата дама, ще я предупредя какво я очаква.
Джейсън се разсмя.
— Ти наистина ще го направиш, нали?
— И още как.
— Алек постъпи умно, като те доведе тук, въпреки че отсъствието ви от двора се приема с огорчение.
— От кого ли? Едва ли от някого, когото тя познаваше.
— Там не ми харесваше. На всички им липсваха добрите обноски.
— Включително и на мен — каза той. — Съжалявам, че нахълтахме така през първата ви брачна нощ. Джеймс смята, че е много забавно да нахълтва в стаята на някоя млада двойка с надеждата да ги изненада голи и да започне да им се присмива и да ги дразни. Като англичанин, обикновено бих порицал подобно парадиране с шотландските традиции, но ти си му сънародничка, а не си като него. Страхувам се, че нашият крал има лошо чувство за хумор.
— Ти защо беше с тях, Джейсън?
— За да подразня Алек, разбира се.
— А лейди Емори?
Джейсън се вгледа в Чандра.
— Тя е недоволна, че Алек я отблъсна. Скоро ще го преживее. — Новата му братовчедка, изглежда, не му повярва. — На твое място не бих се тревожил за лейди Емори. Тя е част от миналото на Алек. Неговото настояще и бъдеще си ти. Повярвай ми, Чандра, това е истината.
Тя сведе очи към ръцете си.
— Ако не бях намерила писмото й — същото, за което в бележката му пишеше, че било много важно и изисквало незабавно да отпътува — може би щях да се съглася с теб. Сега обаче не мога да го направя.
— Да не мислиш, че тя е причината той да замине за Лондон? — Чандра кимна. — Грешиш.
— Как можеш да твърдиш, че греша, когато аз лично видях писмото й?
— Защото се знае, че Джеймс…
Тя го чакаше да завърши.
— Продължавай. Знае се, че Джеймс какво?
На Джейсън му се искаше да си отхапе езика.
— Не е важно — излъга той.
— Аз пък казвам, че е. — В мига, в който думите се бяха изплъзнали от устните на Джейсън, я беше обзело мрачно предчувствие. — Това има нещо общо с клана Морган, нали? — Той не отговаряше. — Кажи ми, Джейсън. Какво се е случило? Какво е намислил Джеймс?
Той въздъхна тежко.
— Алек ще се погрижи за това, Чандра. Не мога да ти кажа нищо повече. Не е моя работа да ти го казвам аз. — Той забеляза, че тя го гледа упорито, загледа се в нея и стана от стола си. — Имам чувството, че той се е страхувал, че можеш да реагираш неразумно. Заради грешката, която направих, ще се наложи да остана тук до завръщането на братовчед ми, за да се погрижа да не направиш някоя глупост.
Чандра се втренчи след него.
— Джейсън! — извика тя, но той не й обърна внимание. Не беше необходимо да е кой знае колко умна, за да се досети, че той възнамеряваше да се погрижи всички врати да останат затворени пред нея. Чандра усети как у нея се надига гняв. Не само заради Джейсън, а и заради Алек. Особено заради Алек! Бе изпитала облекчение, че не е отишъл в Лондон заради Фелисия, но му беше ядосана. Бе се опитал да скрие от нея факта, че кланът й е в беда. Тя, все още беше тяхна водачка! Какво право имаше да узурпира властта й? Никакво! Не беше нужно Джейсън да казва нищо повече от онова, което му се бе изплъзнало. Инстинктивно Чандра бе разбрала, че семейството й бе заплашено. Той можеше да залости всички врати, но нищо не можеше да я откъсне от клана й. Дори ако трябваше да изкопае тунел под дебелите стени на замъка, за да се измъкне, тази нощ водачката на клана Морган щеше да бъде на път към родните си земи и замъка Лохли.
Алек си легна късно след полунощ. Бе прекарал следобеда и вечерта с краля, с когото бяха обсъдили положението в клана Морган. Първоначално кралят бе отказал да промени намеренията си — кланът трябваше да бъде заличен от лицето на земята. На шестата чаша вино Джеймс бе започнал да се колебае. На дванайсетата чаша владетелят беше променил решението си да унищожи клана. Съдбата на Седрик Морган обаче беше решена. Той трябваше да бъде доведен в Лондон и затворен в Тауър, където щеше да остане до края на живота си. В това отношение кралят се бе оказал непреклонен.
Решението на краля може би нямаше да се хареса на Чандра, но в сравнение с това да загуби цялото си семейство, да пожертва чичо си може би нямаше да бъде толкова трудно, особено след като Седрик щеше да запази живота си. Оставаше само да се молят на бога кланът да не се сплоти около Седрик и да се опита да го защити с цената на живота на всички останали членове. Алек се молеше също и Чандра да не научи нищо, преди всичко да свърши.
Джеймс се бе съгласил да задържи армията си в Южна Англия. Когато кралят и съветниците му изработеха план, с който да подмамят бунтовника Седрик в плен, за да се избегнат кръвопролитията, Джеймс щеше да приложи стратегията. Вероятно до една седмица. Облекчен от това, че семейството на съпругата му вече не беше застрашено, Алек очакваше с нетърпение завръщането си в Монтбърн.
Съсипан от умора, Алек вече не можеше да държи очите си отворени. На следващата сутрин щеше да отпътува за Монтбърн. Той се прозина и след няколко минути вече спеше дълбоко.
Наближаваше два часът през нощта, когато Чандра се промъкна по задните стълби на замъка до кухнята и запасите от храна, които беше скрила по-рано вечерта. С меките си ботуши от еленова кожа мина безшумно по последните три стъпала и спря, за да се ослуша. Когато не чу никакъв звук, притича до външния изход и сграбчи кожената торба с провизиите; пътят й се осветяваше от слабия огън в огромната каменна камина.
На високата стена имаше трима часови, които спираха от време на време, за да огледат двора, след което отново се обръщаха към тъмнината извън замъка. Като се държеше в сенките на слабо осветения двор, Чандра се придвижи до конюшните. Вътре нямаше никого и тя се промъкна безшумно покрай редицата ясли до онази, която си беше избрала предварително. В яслата имаше една кобила, която изпръхтя, когато усети присъствието й.
— Тихо, тихо — прошепна й Чандра. — Скоро ще тръгнем.
Тя бързо уви копитата на кобилата със слама и ги покри с квадратни парчета кожа, които извади от
