торбата си, след което привърза кожата към всяко копито с малко парче въже. След това сложи юздите на кобилата и я изведе навън. Времето й беше твърде ценно и тя реши да не й слага седло, въпреки че по- късно може би щеше да съжалява за това. Докато излизаше от конюшнята, повела животното и метнала торбата си през рамо, тя грабна нещо, което й заприлича на дръжка на брадва.
Започна да се придвижва отново под прикритието на сенките към една врата, която се използваше рядко. Когато доближи вратата, Чандра пусна юздите и облегна дръжката на брадвата на една стара бъчва. Няколко други бъчви препречваха старата врата. Тя ги отмести встрани и отвори достатъчно, за да освободи вратата. След това вдигна тежкото дървено резе. То падна в краката й с глухо тупване. Молейки се никой да не беше чул звука, тя отвори вратата и тръгна към кобилата.
— За малко да успееш — каза Джейсън и Чандра застина на мястото си. Той излезе от тъмнината и застана пред нея. — На Алек няма да му хареса да научи, че си избягала през нощта. Ако беше успяла, той щеше да ми бъде адски ядосан. За бога! — избухна той. След това се разсмя. — Всъщност мисля, че той щеше да ме убие. — Откъм стената се чу вик и Джейсън нареди на часовия да се върне на поста си, като го увери, че всичко е наред. Докато Джейсън се занимаваше с часовия, Чандра се промъкна до бъчвата. — Ела, братовчедке — каза Джейсън, когато се обърна към нея и й даде знак да тръгне с него. — Последните няколко нощи не съм спал много. — Той се наведе, за да вдигне юздите на кобилата. — Нека да…
Дръжката на брадвата се стовари между рамото и врата му и той падна по лице на земята. Уплашена, че може да го е убила, Чандра се надвеси над него. Джейсън дишаше, но беше изпаднал в безсъзнание.
— Съжалявам, Джейсън — прошепна тя и го погали по бузата. — Но нямах друг избор. — Чандра сложи пръсти върху устните си и ги допря до неговите. — Довиждане, братовчеде. Надявам се Алек да не бъде твърде строг с теб.
Тя се изправи, огледа стената и видя, че стражите гледат на другата страна. Взе торбата с провизиите, която беше паднала от рамото й, и изведе кобилата през отворената врата. След това я поведе надолу по хълма. Преминаха тихо през тъмнината и едва когато стигнаха до прикритието на дърветата, Чандра свали кожените обувки на животното, метна се на гърба му и го подкара на север. Не се обърна да погледне назад, докато не стигна до границата.
— Скъпа Шотландия — каза тя; най-после беше пресякла границата! След това се обърна, за да огледа Англия, която се намираше зад гърба й. Сълзи изпълниха очите й, когато се сети за онова, което бе оставила зад себе си. Алек. Нейният лорд от легендата. Нейният съпруг. Тя си представи лицето му, омагьосващия му поглед. Докато подкарваше кобилата си напред, не спираше да се пита дали някога щеше да види отново това лице.
Алек беше изтръгнат от съня си за Чандра. Едно меко, топло тяло лежеше до него и една стройна ръка се движеше по корема му. Той усети как се възбужда.
— О, скъпа — простена той в просъница и се обърна към жената до себе си. — Наистина ли си ти?
— Да, скъпи. Тук съм. Скъпи?
Думата отекна в съзнанието му и мъглата, която обвиваше мозъка му, се вдигна. Той се надигна и се вгледа в неясната фигура, която лежеше до него. Очите му потвърдиха онова, което слухът му вече му бе подсказал.
— Кучка! — изръмжа той, сграбчи панталона си от пода и го обу. След това запали една свещ. Пламъкът освети голото тяло на Фелисия. — Стани от леглото ми и се облечи — заповяда той, като едва сдържаше гнева си. — Напусни стаята ми.
Фелисия изобщо не се уплаши и остана на мястото си.
— Не исках да те стресна, Алек. Просто исках да ти помогна да се отпуснеш и да ти доставя удоволствие. Ела при мен. Знаеш, че притежавам силата да задоволя нуждите ти. Тялото ми е твое, Алек. Нека да се позабавляваме както в доброто старо време, а?
— За бога, жено! Сигурно си луда, ако си мислиш, че искам да спя с теб. Всичко свърши, Фелисия. Свърши в деня, в който срещнах Чандра.
Фелисия го погледна по-остро.
— Значи малката шотландска селянка е откраднала сърцето ти, така ли? — Тя се разсмя гърлено. — Като знам колко е неопитна, не мога да си представя как може да задоволи мъж като теб.
— Тя може и да е наивна, но има желание да се научи, Фелисия. А и аз имам желание да я науча. Тя ми доставя удоволствие, каквото не съм изпитвал с никоя друга жена, включително и с теб.
Фелисия имаше чувството, че са я потопили в Северно море.
Ти наистина си влюбен в нея, нали?
— Да — отвърна без колебание Алек, който едва сега осъзна, че това е истината. — Заради тази любов се заклех, че ще й остана верен до гроб. Никога няма да рискувам да я загубя — никога. Махай се от стаята ми и ако някога се срещнем отново, не си позволявай да се приближаваш до мен. Ясен ли съм?
— Напълно — отвърна жената. Тя стана и облече пеньоара си, след което отиде до вратата. — Алек — каза тя, когато я отвори. — Надявам се жена ти да знае каква късметлийка е.
Алек остана загледан във вратата дълго след като тя се бе затворила. Божичко! Той бе реагирал инстинктивно на голотата на Фелисия, като в полусън я бе помислил за Чандра и така едва не бе нарушил брачния си обет. Каква лудост! Прииска му се да бъде далеч оттук, в обятията на съпругата си. Той погледна през прозореца и осъзна, че почти се е разсъмнало. Алек се облече бързо, събра малкото си вещи, излезе от стаята и се отправи към конюшните. Докато яздеше на север, с нетърпение очакваше да се върне у дома си. У дома при жена си. У дома при своето огненокосо шотландско момиче. Чандра.
Джейсън кашляше и се давеше, докато се опитваше да си поеме дъх. Една кофа вода, излята върху него, го беше свестила. Той се изправи и ръката му опипа врата, който го болеше ужасно. Срещу него беше застанала Уини.
— Къде е графинята? — попита тя и го погледна гневно.
Той премигна, след това се огледа и видя зейналата врата. Джейсън изруга.
— Обречен съм — изпъшка той.
— Да, така е — съгласи се жената. — Мислех, че я наблюдавате.
— Наблюдавах я… и я хванах. Но тя се оказа твърде бърза. — Пред очите му все още заиграваха звездички всеки път, когато се помръднеше. Вдигна дръжката на брадвата и се намръщи от болка. — Сигурно с това ме е ударила. — Захвърли дървото встрани. — Кажи да ми оседлаят коня. Тръгвам след нея.
— Твърде късно е за това — възрази Уини. — Вече е достатъчно далеч.
— Тогава ще отида в Лондон при Алек… ако той вече не е тръгнал насам.
— Някой друг ще тръгне на юг — каза тя, сложила ръце на бедрата си. — Вие оставате тук, за да си получите заслуженото, когато се върне мастър Алек. Влизайте в залата.
Джейсън бе очаквал Уини да го хване за ухото и да го подкара към вратата. Спомняше си как жената го беше наказвала по време на посещенията на семейството му в замъка, когато бе още дете. Джейсън беше истински дявол и не можеше да отрече това. Но наказанията на Уини бяха нищо в сравнение с онова, което го очакваше след завръщането на Алек. По дяволите! Защо не си беше останал в Лондон?
През следващите два дни Джейсън непрестанно крачеше из стаята си. Когато стражите извикаха, че лорд Монтбърн се приближава към замъка, той затвори очи, стисна зъби и тръгна към главния вход на залата, където зачака братовчед си. Алек го забеляза веднага. Той скочи от седлото си и се нахвърли върху Джейсън.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Алек.
— Хубав начин да посрещнеш гост — отвърна Джейсън, като се плашеше повече от момента, в който Алек щеше да разбере какво се беше случило.
Алек остана загледан в братовчед си. Погледът му не беше приятелски.
— Къде е Чандра? — попита той, докато влизаше в залата.
Джейсън преглътна със затруднение.
— Всъщност точно това е причината за моето присъствие тук.
