на една визитна картичка и я запечата в този плик.
Томи взе плика и го отвори. Когато прочете картичката, по лицето му премина внезапна усмивка.
— Този джентълмен се е забавлявал за твоя сметка, като е казал истината, Албърт — отбеляза той. — Доведи го вътре.
Той подаде картичката на Тапънс. На нея пишеше „Детектив — инспектор Даймчърч“, а отстрани беше дописано с молив „Приятел на Мариът“.
След минута детективът от Скотланд Ярд влезе в кантората. На вид инспектор Даймчърч беше от същия тип като инспектор Мариът — нисък и набит, с хитър поглед.
— Добър ден — поздрави оживено детективът. — Мариът замина в Южен Уелс, но преди това ме помоли да ви наглеждам — вас двамата и цялото предприятие. О, да, сър — продължи той, когато Томи се опита да го прекъсне, — знаем всичко. Но това не е нашият отдел и не се намесваме. Обаче напоследък някой се е досетил за факта, че не всичко е така, както изглежда. Този следобед ви е посетил един господин. Не знам с какво име се е представил, не знам също и какво е истинското му име. Но знам някои други неща за него. Достатъчно, за да искам да науча повече. Прав ли ще бъда, ако предположа, че си е определил среща с вас на някакво определено място тази вечер?
— Точно така.
— Така си и мислех. На Уестърхам Роуд номер 16, Финсбъри Парк — така ли беше?
— Тук грешите — усмихна се Томи. — Напълно грешите. Имението Ларчис в Хампстед.
Даймчърч изглеждаше сериозно стреснат. Явно не беше очаквал точно това.
— Не разбирам — промърмори той. — Трябва да е ново леговище. Имението Ларчис в Хампстед ли казахте?
— Да. Трябва да се срещна с него там в единадесет часа тази вечер.
— Не ходете там, господине.
— Видя ли! — възкликна Тапънс.
Томи се изчерви.
— Ако си мислите, инспекторе… — започна разгорещено той.
Но инспекторът вдигна ръка в успокоителен жест.
— Ще ви кажа какво мисля, мистър Блънт. Знам къде трябва да бъдете в единадесет часа тази вечер. Тук, в тази кантора.
— Какво?! — извика удивена Тапънс.
— Тук, в тази кантора. Няма значение откъде знам… отделите се застъпват понякога… но вие сте получили едно от онези прочути „сини“ писма днес. Старият… еди-кой си… се занимава с това. Примамва ви в Хампстед, за да е сигурен, че няма да му пречите, и влиза тук през нощта, когато цялата сграда е празна и може да претърси наоколо на спокойствие.
— Но защо ще си мисли, че писмото е тук? Сигурно знае, че ще го взема със себе си, или че вече съм го предал.
— Извинете ме, сър, но няма откъде да знае. Може да се е добрал до факта, че вие не сте истинският мистър Блънт, но сигурно си мисли, че сте добросъвестен джентълмен, който е купил предприятието. В такъв случай писмото би било част от обичайната делова кореспонденция и ще бъде прибрано при останалите.
— Разбирам — промълви Тапънс.
— И точно това трябва да го оставим да си мисли. Ще го хванем на местопрестъплението тук довечера.
— Значи такъв е планът?
— Да. Такъв шанс не е за изпускане. Между другото колко е часът? Шест. Кога обикновено си тръгвате оттук, сър?
— Около шест.
— Трябва да изглежда, че си тръгвате от работа, както обикновено. Всъщност ще се промъкнем обратно тук, веднага щом е възможно. Не вярвам да дойдат преди около единадесет, но, разбира се, не е изключено. Ако ме извините, ще изляза да огледам наоколо и да видя дали някой наблюдава кантората.
Даймчърч излезе и Томи започна спор с Тапънс. Спорът продължи известно време. Беше разгорещен и саркастичен. Накрая Тапънс внезапно капитулира.
— Добре — каза тя. — Предавам се. Ще отида в къщи и ще седя там като добро момиченце, докато ти нападаш мошеници и се шляеш с детективи. Но почакай, млади човече! Ще се разплатя с теб за това, че ме лишаваш от забавления.
В този момент се върна Даймчърч.
— Теренът изглежда чист — обяви той. — Но човек никога не знае. Най-добре да се престорите, че си тръгвате, както обикновено. Няма да продължат да наблюдават кантората, щом веднъж си тръгнете.
Томи повика Албърт и го инструктира да заключи.
След това четиримата отидоха в близкия гараж, където обикновено оставяха колата. Тапънс шофираше, а Албърт седеше до нея. Томи и детективът седяха отзад.
Задържа ги улично задръстване. Тапънс погледна през рамо и кимна. Томи и детективът отвориха дясната задна врата и излязоха по средата на Оксфорд Стрийт. След една-две минути Тапънс продължи нататък.
Глава 6
Приключението със зловещия непознат
(продължение)
— По-добре да не влизаме още — предложи Даймчърч, докато заедно с Томи бързаха по Хейлхъм стрийт. — Ключът у вас ли е?
Томи кимна.
— Тогава какво ще кажете да хапнем нещо за вечеря? Още е рано, но тук отсреща има един малък ресторант. Ще вземем маса до прозореца, така че да можем да наблюдаваме кантората през цялото време.
Поръчаха си лека, но вкусна вечеря, както бе предложил детективът. Според Томи инспектор Даймчърч беше доста приятен събеседник. Работата му го беше срещала с международни шпиони и той удиви непосветения си слушател със своите разкази.
Останаха в малкия ресторант до осем часа, когато Даймчърч предложи да тръгват.
— Вече е доста тъмно — обясни той. — Ще можем да се промъкнем вътре, без никой да ни забележи.
Както каза той, наистина беше доста тъмно. Минаха на отсрещната страна, огледаха набързо опустялата улица и се промъкнаха през входа. После се изкачиха по стълбите и Томи пъхна ключа си в ключалката на преддверието.
Точно в този момент чу, както му се стори, Даймчърч да подсвирва до него.
— Защо свирите? — попита остро той.
— Не съм свирил — отвърна Даймчърч, силно изненадан. — Мислех, че сте вие.
— Е, някой… — започна Томи.
Но не продължи. Силни ръце го сграбчиха отзад, и преди да успее да извика, до устата и носа му притиснаха нещо със сладникава, неприятна миризма.
Той се бореше яростно, но напразно. Хлороформът си свърши работата. Главата му започна да се върти, а подът — да се издига и снижава пред него. Полузадушен, той загуби съзнание.
Дойде на себе си с болка, но в пълно съзнание. Хлороформът не бе действал дълго. Бяха го държали упоен само колкото да напъхат парцал в устата му, за да са сигурни, че няма да извика.
Когато дойде на себе си, беше полулегнал, полуседнал, подпрян на стената в ъгъла на собствената си кантора. Двама мъже старателно обръщаха с главата надолу съдържанието на бюрото му и претърсваха етажерките. Докато работеха, те ругаеха на воля.
— Майната му, шефе — каза пресипнало по-високият от двамата, — обърнахме цялото проклето място с главата надолу. Не е тук.
— Трябва да е тук — изръмжа другият. — Не е у него. А няма къде другаде да е.