Лопатата се намери и късно същата нощ две фигури се прокраднаха в двора на Червената къща. Лесно намериха посоченото от градинаря място и Томи се зае с копането. Скоро лопатата му звънна върху метал. Няколко секунди по-късно той извади голяма кутия от бисквити. Беше запечатана с лейкопласт и здраво завързана, но Тапънс, с помощта на ножа на Томи, скоро успя да я отвори. Тогава тя изохка. Кутията беше пълна с картофи. Тя ги изсипа, така че кутията се изпразни. Вътре нямаше нищо друго.
— Продължавай да копаеш, Томи.
След известно време търсенето им беше възнаградено с втора кутия. Както преди, Тапънс я разпечата.
— Е? — нетърпеливо попита Томи.
— Пак картофи!
— По дяволите! — извика Томи и продължи да работи.
— На третия път идва късметът — успокои го Тапънс.
— Май всичко ще се окаже вятър и мъгла — мрачно се обади Томи, но продължи да копае.
Най-сетне и трета кутия видя бял свят.
— Пак карто… — започна Тапънс, после спря. — О, Томи! Намерихме го. Само отгоре има картофи. Погледни!
Тя вдигна голяма, старомодна велурена чанта.
— Давай вкъщи — извика Томи. — Ужасен студ е. Вземи чантата. Трябва да зария пръстта обратно. И проклета да си, Тапънс, ако отвориш тази чанта, преди да дойда!
— Ще играя честно. Уф! Съвсем замръзнах. — Тя бързо се оттегли.
Щом се върна в страноприемницата, не се наложи да чака дълго. Томи дойде почти по петите й, изпотен след копането и бързото тичане.
— А сега — каза Томи, — ударът на частните детективи! Отворете плячката, мисис Бересфорд.
В чантата имаше пакет, завит в омазнена коприна, и една тежка чантичка от кожа на антилопа. Отвориха първо чантата. Беше пълна със златни суверени. Томи ги преброи.
— Двеста лири. Сигурно само толкова са й дали. Отвори пакета.
Тапънс го послуша. Беше пълен с плътно сгънати банкноти. Томи и Тапънс ги преброиха внимателно. Бяха точно двадесет хиляди лири.
— О! възкликна Томи. — Не е ли късмет за Моника, че ние сме богати и честни? А какво е това, увито в марля?
Тапънс разви малкото пакетче и извади великолепна перлена огърлица, изящно изработена.
— Не разбирам много от тези неща — изрече бавно Томи, — но съм сигурен, че тези перли струват най-малко пет хиляди лири. Погледни колко са големи. Сега разбирам защо старата дама е запазила онази изрезка за перлите като добра инвестиция. Сигурно е осребрила всичките си застраховки и ги е превърнала в банкноти и бижута.
— О, Томи, не е ли прекрасно? Милата Моника. Сега може да се омъжи за симпатичния си млад приятел и да живее щастливо до дълбоки старини като мен.
— Колко мило от твоя страна, Тапънс. Значи наистина си щастлива с мен?
— Честно казано — отвърна Тапънс, — да. Но нямах намерение да го казвам. Просто ми се изплъзна от устата. Цялото това вълнение, Бъдни вечер, и така нататък…
— Ако наистина ме обичаш — прекъсна я Томи, — ще ми отговориш ли на един въпрос?
— Мразя тези уловки — въздъхна Тапънс, — но… добре.
— Тогава как разбра, че Моника е дъщеря на свещеник?
— О, това беше просто номер — заяви щастливо Тапънс. — Бях прочела писмото за уреждане на среща, а един мистър Дийн някога беше помощник на баща ми. Имаше малко момиченце на име Моника, четири-пет години по-малко от мен. Така че просто събрах две и две.
— Срам нямаш ти, Тапънс — подкачи я Томи. — А, часовникът бие дванадесет. Щастлива Коледа, Тапънс.
— Щастлива Коледа, Томи. За Моника тази Коледа също ще е щастлива и то благодарение на нас. Доволна съм. Горката, толкова беше нещастна. Знаеш ли, Томи, чувствам се странно, някаква буца ми засяда в гърлото, когато мисля за това.
— Мила Тапънс — разнежи се Томи.
— Мили Томи — отвърна тя. — Колко ужасно сантиментални ставаме.
— Коледа е само веднъж в годината — заяви важно Томи. — Така са казвали пра-прабабите ни и според мен в това все още има много истина.
Глава 22
Обувките на посланика
— Скъпи мой, скъпи мой! — възкликна Тапънс и размаха една добре напоена с масло кифличка.
Томи я погледна. След минута-две широка усмивка се разпростря върху лицето му и той промърмори:
— Наистина трябва много да внимаваме.
— Точно така! — каза радостно Тапънс. — Позна. Аз съм прочутият доктор Форчън, а ти си инспектор Бел.
— Защо ти да си Реджиналд Форчън?
— Е, всъщност, защото много ми се е дояла топла кифличка с масло.
— Това е приятната страна на нещата — отбеляза Томи. — Но има и друга. Ще трябва много често да оглеждаш ужасно смазани лица и безброй трупове.
В отговор Тапънс му хвърли едно писмо. Веждите на Томи се вдигнаха от удивление.
— Рандолф Уилмът, американският посланик. Чудя се какво ли иска?
— Ще разберем утре в единадесет часа.
Точно в уреченото време мистър Рандолф Уилмът, посланик на Съединените щати, беше въведен в кабинета на мистър Блънт. Той прочисти гърлото си и заговори с характерна провлеченост.
— Дойдох при вас, мистър Блънт… Между другото говоря лично с мистър Блънт, нали?
— Разбира се — отвърна Томи. — Аз съм Теодор Блънт, собственикът на фирмата.
— Винаги предпочитам да говоря с шефовете на учрежденията — обясни мистър Уилмът. — Много по- задоволително е във всяко отношение. Както бях започнал да ви казвам, мистър Блънт, проблемът е деликатен. Няма нещо, за което да безпокоя Скотланд Ярд. Не съм ощетен нито с пени. Вероятно всичко се дължи на обикновена грешка. Но все пак не разбирам точно как се е стигнало до нея. Бих казал, че няма нищо престъпно, но бих искал да изясня нещата. Вбесявам се ако не мога да си изясня защо и как се е случило нещо.
— Така е — съгласи се Томи.
Мистър Уилмът продължи. Говореше бавно и подробно. Накрая Томи успя да вмъкне няколко думи.
— Значи положението е следното. Пристигнали сте с парахода „Номадик“ преди седмица. По някакъв начин вашата чанта и чантата на друг господин със същите инициали като вашите, мистър Ралф Уестърхам, са били разменени. Вие сте взели чантата на мистър Уестърхам, а той — вашата. Мистър Уестърхам открил незабавно грешката, изпратил вашата чанта в посолството и взел своята. Прав ли съм дотук?
— Точно така се е случило. Двете чанти трябва да са били практически еднакви, а и с инициалите Р.У. върху тях не е трудно да се разбере, че може да стане подобна грешка. Самият аз не бях наясно какво е станало, докато камериерът ми не ме осведоми за размяната. Мистър Уестърхам е сенатор и имам най-добри впечатления от него. Той е изпратил да вземат чантата му и да върнат моята.
— В такъв случай не разбирам.
— Но ще разберете. Това е само началото на историята. Вчера случайно срещнах сенатор Уестърхам и му споменах на шега за случилото се. За моя огромна изненада той като че ли не разбра за какво говоря. Когато му обясних, напълно отрече да се е случвало подобно нещо. Не бил взимал чантата ми по погрешка вместо своята. Всъщност сред багажа му нямало подобна вещ.
— Колко необикновено!
— Мистър Блънт, наистина е необикновено. Не виждам никакъв смисъл в това. Ако някой е искал да открадне чантата ми, можел е спокойно да го направи без всички тези заобиколни начини. И освен това, тя
