Джейн Ан Кренц
Радост
Първа глава
Ангъс Седрик Райърсън, познат сред деловите си партньори като Ей Си Райърсън, сред приятелите си като Райърсън, а за онзи, който не желаеше да е в добри отношения с него, беше само Ей Си, се взираше в тесния, криволичещ път пред себе си. Райърсън тихичко и твърде прочувствено изруга. Тротоарът едва се виждаше през проливния дъжд, който безмилостно се лееше върху предното стъкло.
Райърсън реши, че единственият недостатък да се застъпва за него Дебора Мидълбрук, е, че нямаше никакъв шанс да се наслади на великото чувство на облекчение, което усещаше.
В този миг той трябваше да седи до успокояващата топлина на камината с чаша добро шотландско уиски за допълнителен комфорт. Докато поглъщаше музиката на Моцарт и дванайсетгодишния алкохол, можеше да се възползва от възможността да слуша бушуващата буря навън. Струваше му се, че му се полага свободата и щастието да тъне в собствената си нищета. Предвид обстоятелствата, очакванията му не бяха лишени от разум. Мъж, чийто годеж с желаната жена се проваля в навечерието на уикенда, заслужава малко внимание, когато тъгува за загубата.
На един остър завой Райърсън за пореден път намали скоростта на сребристия мерцедес и отново изруга, когато му се наложи да намали още, за да прецапа през дълбока локва в ниското на пътя. Вместо да се наслаждава на камината, шотландското уиски и Моцарт, той шофираше в една от най-страшните бури, връхлитали северозападното крайбрежие на Тихия океан през последната една година. А беше началото на май. Пролетта трябваше да е в разцвета си.
Гадното време сякаш не беше достатъчно наказание, та в допълнение, той се мъчеше да намери някакъв неясен адрес в затънтената местност на никому неизвестен остров, където нямаха пари дори за пътни знаци. С темпото, с което напредваше, направо щеше да е късметлия, ако успееше да стигне обратно до терминала, преди последният ферибот да отпътува за Сиатъл.
За сегашното си положение можеше да обвинява единствено себе си. Когато откри бележката на Деби, въздъхна от облекчение. Трябваше да се откаже още в началото и да се отдаде на уискито и Моцарт.
За нещастие, родителите на Деби бяха разбрали, че дъщеря им е заминала. Изпаднаха в паника, бояха се, че отчаяно от разпадащата се любовна връзка, момиченцето им ще извърши някое безумство.
Райърсън направи няколко опита да увери семейство Мидълбрук, че Деби има пълен контрол над себе си, но те не повярваха. После по най-деликатния начин се опита да им обясни, че любовната връзка, която според тях пламтеше като огън, в действителност не премина фазата на лек дим. Семейство Мидълбрук обаче не обърна никакво внимание и на този аргумент.
Определено обясненията му бяха твърде деликатни. Но нима беше лесно да кажеш на една приятна, при това доста старомодна семейна двойка като Мидълбрук, че не спиш с малката им дъщеря. Самият факт, че отваряш тази тема, предполагаше, че имаш сериозни намерения да спиш с тяхното мъниче, а това допълнително затрудни обясненията.
Накрая Райърсън изпита съжаление към Джон и Лиона Мидълбрук. Изпълваше го огромно чувство на облекчение, че се освободи от Деби и прибързано пое инициативата да я намери и да се увери, че е в безопасност.
Беше грешка. Джон и Лиона тутакси се вкопчиха в предложението му и по угрижените им лица се изписа благодарност. Твърде късно Райърсън долови, че зад родителската им благодарност в очите им се криеше нещо друго. Сигурен беше, че видя и голяма доза очакване и надежда. Как му се искаше да си беше държал езика зад зъбите. За никого не беше тайна, че семейство Мидълбрук се надяваха връзката на Деби и Райърсън да прерасне в нещо по-съществено.
По-конкретно, в нещо толкова съществено като брака.
Райърсън не ги винеше. В началото и на него самия му минаваха такива мисли. В един момент бракът с Деби му се струваше най-логичното нещо. За щастие, се опомни навреме.
Докато се бореше с бурята, Райърсън си каза, че рано или късно човек си плаща за късмета. Той плащаше цената тази вечер.
След като провериха на обичайните места, родителите й бяха стигнали до заключението, че вероятно Деби е отишла при сестра си в къщата й на острова. Никой не вдигна телефона там и семейство Мидълбрук решиха, че поради емоционалните си терзания Деби не желае да говори с никого. На Райърсън казаха, че сестра й била извън града.
Единственото разрешение, което щеше да вдъхне увереност на всички, беше Райърсън да вземе ферибота от Сиатъл до острова, да намери Деби и така да докаже на всички заинтересовани, че младата жена е в добро състояние на духа и не е изпаднала в истерична криза или неутешими ридания.
Райърсън се надяваше, че семейство Мидълбрук не хранят прекалено много надежди за велико помирение. Нямаше никакво намерение да се заплита с Деби отново, след като веднъж вече беше отървал кожата. Тя беше много чаровна и привлекателна млада жена, но още една-две седмици с нея щяха да го извадят извън релси.
Пътят отново изви и в светлините на фаровете за миг проблесна малък наклонен пътен знак. Райърсън си спомни указанията, които Джон Мидълбрук му написа, и обърна волана на мерцедеса надясно. Пътят се стесни още повече, същинска пътечка сред извисените борове.
Райърсън отново се върна в мислите си към тайнствената сестра, чиято къща се опитваше да намери сега. Която и да беше тя, имаше като неговия вкус по отношение на недвижимата собственост. Неговото убежище за събота и неделя беше много по на север и по-отдалечено, но околността си приличаше. Намираше се на едно малко островче от островите Сан Хуан и до него се стигаше само с лодка. Е, поне Вирджиния — Елизабет Мидълбрук разполагаше с ферибот до острова.
Вирджиния — Елизабет. Името й звучеше някак царствено. Допадаше му старомодното достойнство в него. Райърсън не знаеше почти нищо за нея, освен че беше с няколко години по-голяма от Деби, което означаваше, че е някъде към трийсет и три. Те така и не успяха да се срещнат. Напоследък Вирджиния — Елизабет отсъстваше много от града. Вероятно беше свързано с работата й на информационен агент.
Райърсън си спомни, че няма да я види и тази вечер, защото тя все още беше извън града, когато пред него се появи къщата. Светлините на предните фарове едва пробиваха мрака и дъжда, но от това, което видя, на мъжа му стана ясно, че се намира пред удобна стара къща сред дървета, разположена близо до брега. Топла светлина струеше от прозорците.
Райърсън би се зарадвал да види весело осветените прозорци, ако това не означаваше, че най-после е намерил Деби в леговището й. Той паркира мерцедеса на автомобилната алея и изключи двигателя. После се загледа, измервайки разстоянието до навеса на входната площадка, което трябваше да измине под дъжда.
Нямаше как да го избегне. Дори и да спринтира до стъпалата щеше да се намокри. Естествено, чадърът беше в багажника. Докато го извади щеше да е мокър до кости. Вместо това, можеше направо да изтича до къщата.
Райърсън беше от хората, които не отлагат неизбежното. С копнеж по шотландското уиски, Моцарт и езотеричната наслада от ергенството, той отвори вратата на колата и се втурна към входната площадка.
Нямаше никакъв шанс под проливния дъжд. Когато стигна навеса, скъпото му сако от туид беше прогизнало, а тежките му обувки просмукани с вода.
Раздразнен и сърдит на съдбата си, Райърсън силно натисна звънеца, който видя до входната врата. Колкото по-скоро приключеше срещата, толкова по-добре. Искаше му се единствено да си иде у дома. Сам.
Вирджиния — Елизабет Мидълбрук току-що беше излязла изпод душа, когато чу звънеца на входната врата. Тя спря да увива хавлията около влажната си коса и се заслуша съсредоточено. Звънецът отново иззвъня. Тя се намръщи. Със сигурност не очакваше никого тази вечер. Никой не знаеше, че се е върнала с един ден по-рано.
Може би беше някой съсед, който имаше нужда от нещо, и бе видял, че къщата свети, помисли си тя. Вероятно при семейство Бъртън, които живееха по-надолу по улицата, от силната буря беше спряло електричеството бяха дошли да помолят за излишни свещи.
