стил — измънка тя в унес.
— Кое?
— Да играеш с такива залози.
Райърсън отново се усмихна, арогантно и тържествуващо.
— Мадам, вечерта едва сега започва и аз все още се чувствам късметлия. Това е моята нощ.
Тя не знаеше как да разбира думите му и не отвърна нищо. Освен това, самата тя започваше да усеща триумфа на Райърсън. Никога в живота си не беше виждала по-красиво нещо от гривната със смарагди и диаманти.
— Може би аз наистина съм твоят щастлив коз — осмели се тя.
— Не съм се съмнявал в това нито за миг — увери я той.
За първи път Вирджиния усети желание да наближи краят на вечерта.
Танцуваха до един часа. Вирджиния се удивяваше на очакването, което таеше в себе си, макар и неголямо, но осезаемо. Вместо неспокойствието, което цял ден я терзаеше, сега тя беше изпълнена с нежно вълнение, което й беше напълно непознато.
Може би наистина тази нощ всичко ще бъде наред. Може би приятелството й с Райърсън ще прерасне в любовна връзка. На дансинга тя се сгуши до него и той стегна прегръдката си. Тя усещаше твърдите ръбове на кутийката с гривната в сакото му. Осъзна, че когато Райърсън я прегърна така плътно, тя почувства още една твърдина.
С Райърсън танцуваха бавен и чувствен танц, когато дойде решителният момент. Тя уютно се беше наместила в прегръдката му с глава, подпряна на широкото му рамо, с полузатворени очи, когато го чу да казва:
— Да се връщаме в стаята, скъпа. Времето ни за лягане отдавна мина. Мисля, че настъпи часът да се уверя какъв голям късметлия съм тази нощ.
Нежното, нереално усещане за щастливо очакване, което й доставяше удоволствие, леко се разколеба. Тя се опита да го задържи и вдигна глава. С тръпка на примесено нетърпение и любопитство осъзна, че не е съвсем готова. Демонстративно погледна ръчния си часовник.
— Едва един часът е. Нощта едва сега започва, както биха казали нощните птици — отбеляза тя с престорена веселост.
— Сигурен съм, че те ще ни извинят — измърмори Райърсън и я хвана за ръка, за да я изведе от дансинга.
Вирджиния си помисли, че вероятно още едно питие щеше да е добре дошло.
— Какво ще кажеш за едно преди лягане под звездите? — предложи засмяна тя.
— Добре, щом искаш.
Тя бързо кимна.
— Сигурна съм, че точно така постъпват истинските нощни птици.
— Най-малко аз бих развалил представата ти за това. Райърсън я заведе до бара на терасата и я настани в един плетен стол. Поръча две брендита и се зае да отпие от своето.
— Красиво е, нали? — каза Вирджиния и отпи твърде голяма глътка. Гърлото й пламна и тя едва сподави кашлицата си.
— Морето е прекрасно. Но ти си най-красивото нещо на хоризонта — тихо рече той.
Вирджиния рязко извърна глава и срещна погледа му, отправен към нея. Очите му имаха цвета на сребристото море. В тях не откри и следа от закачка или флирт. Райърсън я желаеше, това силно желание беше явно изписано по лицето му. Вирджиния вдигна чашата с бренди към устните си. Но Райърсън се протегна и спря ръката й.
— Нима е необходимо да пиеш още алкохол, за да ти стане интересно да легнеш с мен? Запомни, Вирджиния, аз съм твой приятел. Можеш да ми кажеш истината. Ако не желаеш да легнеш с мен, просто ми кажи.
Вирджиния тутакси бе обзета от отчаяние. Той нямаше вина. Тя се опита да се усмихне плахо и насърчително.
— Предполагам, че съм малко нервна.
Той отвърна на усмивката й с почти незабележима извивка на твърдите си устни. Но очите му бяха изпълнени с разбиране.
— Ако това може да те утеши, аз също съм малко нервен. При създалите се обстоятелства, смятам, че не е толкова странно. Започва да заприличва на първа брачна нощ от меден месец, нали?
Вирджиния се скова, после се опита да се отпусне. Напомни сама на себе си, че това не беше първата нощ от меден месец. Райърсън не искаше да каже точно това. Просто не подбра сполучливо думите си.
— И ти ли си нервен?
— Да.
Този отговор й подейства изключително успокоително.
— Имаме много общи неща, нали? — замислено рече тя. — Дори това, че ставаме нервни от нещо такова.
— Мисля, че и двамата ще се почувстваме по-добре, веднъж щом започнем — тихо отвърна Райърсън. В очите му като в бездънни езера се отразяваше сребристата лунна светлина.
Вирджиния навлажни сухите си устни. Щеше да й е по-лесно като знаеше, че и Райърсън е малко несигурен. Тя изпи остатъка от брендито със замах. Настъпи време за действие.
— Ами, ако мислиш, че и двамата ще се оправим, когато започнем, тогава нека не чакаме. Да приключваме цялата тази работа и да видим какво ще стане — рече тя решително. Скочи на крака и царствено протегна ръка към Райърсън. — Прав си. Време е да се впускаме. Без труд няма сполука. Напред и нагоре. Готова съм, а ти?
За миг Райърсън се вгледа в зовящите го ръце, а после насочи странен поглед към лицето й.
— Това не ти е казарма. Ако предпочиташ да изчакаш…
— Не, съвсем не. Никога не отлагай таз вечерната работа за утре — обяви тя звънливо. Беше взела решение. Всъщност, още от момента, в който прие билета за Торалина. Смелостта й достигна връхна точка. — Сега или никога. Няма да чакаме вече. Ти ме покани на това пътешествие с една цел и аз знаех тази цел. Писна ми да съм страхливка. Време е и двамата да разберем истината веднъж завинаги. — Тя сграбчи ръката му и го дръпна да се изправи.
— Истината за какво? — попита Райърсън, докато тя го теглеше. Той бавно се вдигна на крака.
— Няма значение — отвърна Вирджиния и го поведе към вратата, надолу по каменната алея към техния апартамент. — Най-важното е да не изпускаме момента. Да яхнем вълната. Да тръгнем по течението. Направи го или умри. Сега или никога.
— Не бях прав. В края на краищата започва да прилича на казарма — отбеляза Райърсън вяло, докато послушно се влачеше по алеята. — Не мога да си обясня защо. Скъпа, има ли нещо, за което трябва да поговорим преди това? Там в полето да няма скрити мини, за които не подозирам?
— Не е време за разговори. Време е за действие — строго отвърна тя.
— Както кажеш. Но, Джини, няма нужда да прибързваме. Сама каза, че е още рано. Пред нас е цялата нощ.
Тя изведнъж се спря и се извърна с лице към него.
— Идеята беше твоя. Да не си променил решението си?
Райърсън едва не се блъсна в нея. Той се вгледа в свирепото й изражение.
— Не, скъпа, не съм променил решението си. Но признавам, че не разбирам поведението ти.
— Няма нищо за разбиране — грубо отвърна тя. — Аз съм готова. Ти си готов. Да го направим тогава.
— Добре — съгласи се стой. — Не възразявам на логиката ти. — Той извади ключа от джоба си и го мушна в ключалката. Учтиво отстъпи встрани и Вирджиния се втурна в стаята, повличайки и него след себе си.
Веднага щом прекрачиха прага, тя затръшна вратата и я заключи. После се обърна с лице към него. Трепереше, дали от вълнение или от ужас. В този миг съвсем не знаеше кое чувство предизвиква ускорения й пулс.
Без да сваля очи от настойчивия поглед на Райърсън, тя бързо разкопча маншетите на жълтата си
