Едва когато се опита да седне, тя започна да осъзнава, че нещо наистина не беше вред. Виеше й се свят. Едва не колабира, когато се изправи на крака. Тя усети килима върху пода и разбра, че не беше същия като в нейната спалня. После видя тежкия, тъмен силует в леглото.
Намираше се в спалнята на Райърсън.
Успокоена, че най-после разбра какво не е наред, Вирджиния наостри сетивата си и тръгна към прозореца. Чудеше се как спи Райърсън в такава горещина.
По средата на стаята стомахът й даде предупредителни сигнали. Тя се поколеба за миг и смени посоката. Тръгна към банята. Всичко по реда си. Гадеше й се зверски.
Гадене. Тя беше болна. В стаята не беше прекалено горещо, а нея я тресеше. Обзе я ужас. Не можеше да се разболява. Не и тук. Джак не обичаше, когато тя боледуваше. Вирджиния се заклатушка към банята и затвори вратата след себе си. Едва се добра до шкафа.
След няколко минути спазмите преминаха. Треперейки, тя се хвана за мивката, изплакна уста и се опита да проясни сетивата си, да размисли.
Трябваше да се махне от апартамента на Райърсън. Не можеше да му позволи да я вижда в такова състояние. Ако я видеше такава, той щеше да се отврати, също като Джак.
Това беше една от многобройните причини, които я спираха да поеме риска да живее с него, помисли си Вирджиния, докато се опитваше да се добере до вратата на банята. Това нелепо нейно заболяване щеше да развали всичко.
Тя трескаво се огледа с мисълта, че трябва да се измъкне от къщата. Трябваше да се върне в уюта на безопасния си дом, където можеше да боледува, без да се тревожи как ще реагира Райърсън.
Болката в главата се засилваше, но поне гаденето в стомаха изглеждаше овладяно. Само ако можеше да не е толкова горещо и замаяно. Вирджиния полагаше неимоверно усилие на волята по обратния път към спалнята, за да намери дрехите си. Райърсън не помръдваше в леглото. Спеше като мечка зимния си сън.
Във всекидневната тя съсредоточи всички сили в обличането. Не беше лесно. Пръстите й трепереха, непрестанно внимаваше да не изгуби равновесие. Сякаш никога нямаше да вдигне ципа на роклята си.
Когато привърши, Вирджиния стоеше задъхана, опитвайки се да нормализира дишането си. Поогледа се с мисълта, че трябва да остави някаква бележка. На сутринта Райърсън щеше да се събуди и да се чуди къде ли е отишла.
На слабата светлина от прозореца тя съзря кубче листи и химикалка до телефона. Включи лампата и се взря в хартията, опитвайки се да събере мислите си. Доста време не успя да съчини нищо. След неистова концентрация, тя написа:
Скъпи Райърсън, наложи се да се прибера у дома. Ще ти се обадя.
Не беше кой знае какво, но Вирджиния успя да съчини само това. Изключи лампата и се запъти към вратата. Когато влезе в коридора се сблъска с огромен, топъл, неподвижен обект. Беше гол и съвсем очевидно от мъжки пол.
— Отиваш ли някъде? — попита Райърсън иронично.
Вирджиния едва не изгуби равновесие. Тя стисна ръката му, за да не падне. Той не направи опит да й помогне. Тя тутакси го пусна и се облегна на стената.
— Трябва да се прибера у дома — прошепна Вирджиния.
— Щеше да си тръгнеш, без да си направиш труда да ме събудиш. Много мило.
Тя чуваше яда в гласа му, но беше твърде немощна да реагира.
— Оставих бележка.
— Трогнат съм.
— Райърсън, моля те. Трябва да се прибера у дома. — Тя затвори очи, както беше облегната на стената.
— Защо се налага да си ходиш у дома в три посред нощ? — грубо попита Райърсън. — Защото мисълта, че ще изкараш и една нощ под моя покрив те хвърля в паника? Докато бяхме на Торалина, нямаше подобен порив да се измъкваш посред нощ. Или беше по-различно, защото ти се наслаждаваше на безплатната ваканция, която ти осигурих?
— Моля те. — Тя се опита да мине покрай него, но той не помръдна. — Трябва да се прибера.
— Как смяташ да стигнеш дотам? Фериботът преустанови движението си преди час. До сутринта няма да има кораби. Как изобщо ще се добереш до кея? Ще откраднеш колата ми ли?
Вирджиния осъзна, че за това не беше помислила.
— Ще извикам такси.
— Няма особен смисъл, нали? Току-що ти казах, че до шест и тридесет няма ферибот.
Най-после думите проникнаха в съзнанието й. Без кола и без ферибот. Тя беше в капан. Облиза сухите си устни.
— Ще се обадя на сестра си.
— Не, по дяволите, няма да се обадиш на сестра си. — Яростта на Райърсън се отприщи. — Ако си мислиш, че можеш да прекараш нощта в леглото ми, а после да се измъкнеш, преди да настъпи утрото, ще ти кажа едно нещо. Няма да ти позволя да се отървеш така лесно. Дължиш ми много повече. Какво ти става, Джини? Искаш и агнето да е цяло, и вълкът да е сит, така ли? Сега, когато откри прелестите на секса, ти искаш повече, но не желаеш да си платиш за обвързването.
— Ти не разбираш. — Мили Боже, тя всеки миг щеше да припадне, ако той не се отместеше от пътя й.
— Така си мислиш ти — горчиво каза Райърсън. — Най-после започвам да разбирам какво става. Ти си или прекалено голям егоист, или прекалено уплашена, или нещо между двете, за да се обвържеш с мен, по какъвто и да е начин, ала това, което откриваш в обятията ми, ти харесва, нали?
— Райърсън, моля те, трябва да тръгвам.
Той не я чу.
— Ти обичаш секса с мен дотолкова, че да приемеш от мен пътуване до Торалина или вечеря в скъп ресторант, но не поемаш никаква отговорност. Знаеш ли в какво се превръщаш, Джини?
— Стига — задъха се тя. Единствено слабият пламък на гнева й провокира последните й сили. — Спри да ме обиждаш. Просто се махни от пътя ми. Аз си тръгвам.
— По дяволите! Ще останеш точно тук в дома ми, и в леглото ми, докато не се научиш, че трябва и да даваш, а не само да вземаш, ако искаш любовна връзка с мен.
Райърсън се помръдна и понечи да хване Вирджиния за ръката. Тя се противопостави, но изразходва и последната си силица. Тъмнината около нея се завъртя.
— Джини! — Райърсън я хвана в момента, в който тя припадна. — Ти гориш. Какво има?
— Опитах се да се измъкна оттук. Опитах се. Но ти ме спря. — Вирджиния обърна глава раздразнено. — Горещо ми е. Трябва да пийна вода.
— Глътката вода няма да потуши огъня, който те изгаря, мила. Трябва ни помощ. — Той я положи на един стол. — Чакай тук, докато намеря нещо да облека.
— Защо? — Столът беше неудобен.
— Защото ще те заведа в спешното отделение, а лекарите сигурно няма да са във възторг, ако те внеса там гол.
Болница.
— Не желая да ходя в болница. Добре съм.
— Разбира се. А аз съм главният танцьор в балета „Пасифик Нортуест“ — говореше Райърсън от спалнята, където обличаше джинси и риза.
Вирджиния седеше свита на стола и нямаше сили дори да заплаче. Всичко се обърка.
— Добре — прошепна тя съкрушено, — ще извикам такси до болницата.
— В този час с такси ще стигнеш много бавно. — Райърсън излезе в коридора и провери ключовете и портфейла си. — Можеш ли да вървиш или да те занеса до гаража?
— Ще вървя сама. — Тя се заклатушка. Безсмислено беше да спори. Той беше решен. Вирджиния се предаде пред неизбежното. Това можеше да се превърне в началото на края на любовната им връзка, но тя
