нямаше повече сили да се съпротивлява. — О, Райърсън, чувствам се толкова зле.

Той я държеше за раменете, почти я носеше към асансьора.

— Не се притеснявай, скъпа. Ще се оправиш. Ще те заведа в спешното и там ще ти дадат нещо да спрат треската. После ще те заведа у дома и ще те сложа да си легнеш.

— У дома? Искаш да кажеш, че ще ме заведеш в моята къща? — попита тя. Може би в края на краищата, имаше надежда.

— Казах у дома. Имах пред вид тук. В моя дом. Ти не си в състояние да се грижиш сама за себе си.

— Но, Райърсън…

— Шшш, Джини. Вече аз поемам нещата.

Седма глава

— Хранително натравяне. — Ако Вирджиния не беше така упоена, щеше да почувства възмущение. Два часа, след като излезе от спешното, тя лежеше в леглото на Райърсън с вероятната диагноза. — Не мога да повярвам. Ресторантът е добър!

— Лекарите не са абсолютно сигурни, че е хранително натравяне — напомни й той. — Може да е грип. Нали чу доктора, смущенията на храносмилателната система се диагностицират трудно. Те просто лекуват симптомите, а останалото оставят на природата.

— Хранително натравяне е — твърдо рече Вирджиния. — Вече се чувствам по-добре. Ако беше грип, състоянието ми щеше да се влоши. Ще ти кажа нещо: никога вече няма да отида в този ресторант.

— Може да е от обяда. Една от сестрите каза, че симптомите се появяват няколко часа по-късно. — Райърсън се движеше чевръсто из стаята, пооправяйки възглавниците и щорите. — Може да се случи и в най-добрите ресторанти. При положение, че е хранително натравяне.

— Залагам на хранително натравяне.

Райърсън се усмихна широко.

— Не само ти залагаш на хранително натравяне. Ако е грип, сигурно скоро и аз ще се тръшна в леглото до теб и тъй като извинението ми допада, предпочитам да не чувствам гадене, докато те любя.

Тя вдигна поглед към него, все още малко смутен заради ситуацията. Без съмнение Райърсън беше чудесен. Държеше се спокойно и грижовно, а в спешното се справи с всичко. Ни най-малко не се почувства неловко, когато му се наложи да влезе в ролята на медицинска сестра.

— Съжалявам, че ти създавам такива неприятности — измънка тя и придърпа чаршафа до брадичката си. Все още от време на време чувстваше пристъпи на хлад. Райърсън я погледна раздразнено.

— Спри най-после да се притесняваш и да се извиняваш. Ако кажеш още една дума, че ми създаваш проблеми, много е вероятно да изгубя търпение. Ще направя чай. Връщам се след няколко минути.

Вирджиния кимна, но не посмя да отговори. Затвори очи и се унесе. След малко отново почувства присъствието му до леглото.

— Благодаря — отвърна тя и седна като се подпря на възглавниците, за да поеме чашата с чай.

— Няма нищо. — Райърсън седна на леглото с голяма чаша в голямата си ръка. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да разговаряме?

— За какво искаш да разговаряме?

— Мисля, че знаеш отговора. Сега, когато кризата премина, бих искал да знам защо трябваше да се измъкваш оттук, когато се събуди толкова болна, че едва стоеше на краката си?

Вирджиния впери поглед в озареното от зората небе през прозореца.

— Не допусках, че болестта ми може така да ти въздейства. — Най-после призна тя. — Съпругът ми не понасяше болни хора. Ставаше много жесток. Веднъж бях настинала и той ми каза, че изглеждам с десет години постара. Настоя да остана при сестра си, докато оздравея.

— И ти реши, че и аз ще реагирам така, нали?

Вирджиния се сви от студенината и възмущението в гласа му.

— Нещо в мен не искаше да рискувам — открито рече тя. — Не желаех да ме виждаш в това състояние. Не исках да разваля всичко между нас.

— Искаш да кажеш, че не вярваше, че ще мога да понеса болестта ти. Джини, що за човек, мислиш, че съм аз? Та ние сме обвързани, тоест грижим се един за друг.

Тя въздъхна.

— Любовната връзка не е като брака. В основата й лежи най-вече въображение. На това ниво нещата при нас вървят добре. Стори ми се, че е по-разумно да не се намесва действителността.

— Кажи ми, ако снощи се бях разболял аз, щеше ли да се опиташ да ме изпратиш у дома, преди да се влоши състоянието ми?

Тя го стрелна с поглед.

— Разбира се, че не — тутакси отвърна Вирджиния. — Как изобщо може да си помислиш такова нещо?

— Познай какво ме наведе на тази мисъл — лаконично отвърна той.

— Но това е различно — опита се да обясни Вирджиния.

— Нима? Защо? Защото ти си жена, а жените по природа са по-грижовни? Глупости. Аз настоявам за равни права, малка шовинистке. Очевидно тази твоя нагласа е наследство от мъртвия ти съпруг. Освободи се от нея. Ще се наложи да се научиш да ми се доверяваш.

— Но, Райърсън…

Той каза нещо остро под сурдинка.

— Джини, по-добре погледни открито някои очевидни факти. Не е възможно двама души като нас да имат любовна връзка и въпреки това да са свободни от задължения и обвързване. Дори да е възможно за някои хора, за нас не е възможно. Не сме типичен пример. По природа сме твърде практични. Възможно е там на Торалина всичко да е изглеждало някак нереално, но сега, когато сме у дома, това чувство не може да се запази. Рано или късно действителността се намесва, независимо колко упорито й се противопоставяш. Аз, например, нямам нищо против действителността. Истината е, че ме бива повече да се оправям с действителността, отколкото да се опитвам да ставам герой на измислен сюжет. Мисля, че и ти си такава.

Тя се поколеба, после се облегна на възглавницата и затвори очи. Спомни си колко зле се чувстваше през нощта и колко умело се беше справил той с положението. Точно по същия начин би действала и тя, ако ролите им бяха разменени. Двамата си приличаха в толкова много неща.

— Да — тихо се съгласи Вирджиния, — започвам да го съзнавам.

Настъпи дълга тишина. После Райърсън спокойно каза:

— Когато се почувстваш по-добре, ще поговорим за подробностите около преместването ти при мен.

В съзнанието си Вирджиния си представи как гостоприемно се отваря вратата на златна клетка. Може би ще се получи, помисли си тя за първи път. Райърсън беше различен. Вероятно, тя само допускаше, че може да поеме риска да живее с него.

В края на краищата, ако нещата не потръгнеха добре, и двамата бяха свободни. Може би сгреши като се противопостави на идеята му за съжителство. Може би съжителството съвсем не е едно и също с брака.

Или пък е?

Вирджиния заспа с този въпрос в мислите си. Райърсън дълго седя и я наблюдава със замислен поглед.

Все още беше шокиран от спомена за това как се почувства рано тази сутрин, когато внезапно се събуди и разбра, че тя се опитва да се измъкне от къщата. Ярост и болка се бореха в него в този момент. Несъмнено Вирджиния беше типичен пример за синдрома „колкото повече го биеш, толкова повече те слуша“. Но тя щеше да измине целия труден път.

Той тихо събра чаените чаши и понечи да излезе от спалнята. Беше стигнал до средата на стаята, когато видя, че дамската чантичка на Вирджиния лежеше отворена на нощното шкафче. Отвътре проблесна синият пламък със златни нишки и Райърсън се усмихна. Тези дни гривната беше неотлъчно с тях. Тя символизираше нереалния свят, който двамата откриха на Торалина.

Вы читаете Радост
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату