За късмет, скоро щеше да стане символ и на действителността, която щяха да открият тук в Сиатъл. За късмет ли? По дяволите, късметът му работеше, откакто в онази нощ застана на прага на Вирджиния. Той беше набрал скорост вече. Нищо не можеше да го спре.
Вирджиния се събуди около обяд и й стана съвсем ясно, че ще живее и ще се храни в друг ресторант. Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти и откри, че стомахът й почти е оздравял. Дори главоболието беше изчезнало. Помръдна пръстите на краката си и й се прииска да вземе душ. Тази мисъл беше достатъчна, за да я извади от леглото.
Като се изправи, откри, че не е толкова стабилна, колкото предполагаше, но ако не друго поне състоянието й беше се подобрило. Тя тръгна към коридора към банята, изхлузи нощницата си и се мушна под горещата струя.
След минута вратата към душа се отвори и Райърсън надникна любопитно. Плъзна поглед по пищните й мокри форми и в очите му се появи лека усмивка.
— А може би това означава, че си готова за сурови стриди и пържола тартюф?
Вирджиния се усмихна.
— Не съвсем. Не мисля, че ще се оправя за партито на семейство Андерсън утре вечер. А днес ще съм на супа и солени бисквити.
— Ти си късметлийка. Специалист съм в тази област. Предполагам, че интересът ти към храната означава, че нямаш грип.
Вирджиния поклати бързо глава.
— Не. Сигурно е било хранително натравяне.
— Е, не бъди толкова доволна от себе си. Никъде няма да ходиш — мрачно я предупреди Райърсън.
Тя впери поглед в него.
— А това какво означава?
— Че ще останеш при мен още една нощ.
Звучеше изключително убедителен. Вирджиния си призна, че тази идея не я разстрои много. Пък и беше краят на седмицата.
— Защо? — предпазливо попита тя.
— За да те наблюдавам — с лукава усмивка отвърна той. — Отблизо.
Тя продължи да гледа към вратата към душа, докато той силно я затвори след себе си. Нещата се случваха, помисли си тя. Бавно, неизбежно, тя ставаше част от живота му, а той част от нейния. Това не беше измисленият свят на Торалина, където тя се чувстваше различно. Това беше действителността и Вирджиния трябваше да се изправи лице в лице с факта, че Райърсън е прав. Нямаше как любовната им връзка да остане безопасна и нереална. Той беше твърде реален, за да го счита за любовник от романите.
Този следобед Вирджиния откри, че е наистина приятно Райърсън да я обгрижва. Той отиде на пазар в „Пайк Плейс Маркет“ и й донесе цветя и хранителни продукти. Приготви супа и със замах й я поднесе. Играха шах, той я остави два пъти да спечели. През нощта не се опита да я люби. Разбираше, че тя се е възстановила, но все още чувстваше умора от изпитанието и само я прегърна в обятията си, докато тя заспа.
Цялата случка накара Вирджиния да осъзнае колко уютно може да е страстното приятелство. Сега за нея въпросът беше дали да рискува и да приеме съжителство. Част от нея все още се боеше да рискува всичко, което откриваше с Райърсън.
Следващият ден беше неделя и Вирджиния откри, че Райърсън притежаваше едва ли не нейните навици. Насладиха се на мързелива късна закуска, после четоха вестник на чаша чай, на фона на нежната музика на Моцарт. Чувстваха домашен уют. Вирджиния започна да си представя цяла поредица от подобни уикенди в бъдеще.
Може би щеше да се получи.
Райърсън предусети нишката на упоритите й мисли и се усмихна вътрешно. Късметът му работеше.
На партито на семейство Андерсън, което се състоя в дома им на остров Мърсър, присъстваха множество хора. Модерната двуетажна къща гледаше към Вашингтон Лейк.
Живописна градина свързваше терасата с брега, където беше частният им кей за лодки.
Къщата беше построена за забавление и тази вечер беше изпълнена с хора. Вирджиния познаваше мнозина от гостите, тъй като семейството доста дълго беше присъствало в бизнес обществото на Сиатъл. Тя ги представи на Райърсън, който беше добре приет.
Той откри също така, че връзката му с Вирджиния беше обект на догадки. Трябваше да очаква подобен интерес. Също и заобиколите въпроси относно Деби. Тъй като мислите му изцяло бяха заети с това как да накара Вирджиния да влезе в живота му, той буквално беше забравил за мимолетната си връзка с по- малката сестра Мидълбрук. Странно, как такава дреболия може да се изплъзне от мислите му.
— Чух, че излизате с една от сестрите Мидълбрук — поверително му рече един оплешивяващ мъж на средна възраст, когато Вирджиния се усмихна на някого в залата и тръгна нататък през тълпата. — Мислех, че е другата. По-малката. Сигурно съм се объркал. — Той се намръщи и се загледа след Вирджиния. — Каква е интригата? Вие двамата сериозно ли или…? Впрочем, казвам се Хидърингтън. Сам Хидърингтън. Познавам Джини от малка. Беше чудесно дете. Някой ден ще ощастливи някой мъж като негова достойна съпруга.
Райърсън стисна чашата с уиски. С поглед потърси Вирджиния, която изглеждаше стройна и царствена в синьо-зелената си копринена рокля, изкусно легнала на превъзходната й фигура. Беше ослепителна, оживена, изключително очарователна, лешниковите й очи кипяха от жизненост. Идеална съпруга за добър, почтен бизнесмен като него, помисли си той със задоволство. Дама на повърхността, а под тази маска се криеше страстна любовница.
Вирджиния носеше гривната и на Райърсън му харесваше как бижуто проблясва върху ръката й. Беше склонен да възприема украшението като заместител на пръстен.
Винаги, когато я погледнеше, го пронизваше чувството за силна обвързаност с Вирджиния. Дразнеше го, че останалите тази вечер нямаха и понятие за тази силна връзка, а фактът, че нямаше как да им го обясни, го вбесяваше.
Райърсън осъзна, че желае да заяви намеренията си по традиционния начин, но досега нямаше официално обещание от Вирджиния. Нещо в него не му даваше мира. Не му харесваше да живее на границата между приятелството и брака. Той се обърна към Сам Хидърингтън.
— Съгласен съм с вас. Джини е чудесна. За протокола, двамата с нея имаме уговорка.
— О! Просто добри приятели? — Мъжът разбиращо премигна. — Не се тревожете, схващам.
— Така ли? — Райърсън хладно го погледна.
— Разбира се — рече Хидърингтън с аристократичен жест. — Не мога да кажа, че съм изненадан. Всички знаят, че Джини преживя лоши времена с онова копеле, за което се омъжи. Признавам, че онзи успя да надхитри всички за известно време. Но стана ясно, че целта му е „Енергийни Системи Мидълбрук“. — Той погледна привлекателната жена, която се приближи и застана до него. — Нали, скъпа? Райърсън, това е съпругата ми, Ан. Ан, това е Ей Си Райърсън, човекът, който купи „Мидълбрук“.
— Приятно ми е, господин Райърсън. — Ан Хидърингтън му се усмихна, но погледът й издаваше любопитство. — От години сме приятели със семейство Мидълбрук. Съпругът ми е прав. Единственото добро нещо, което Джак Уинтръп успя да стори на Вирджиния, е, че хвърли топа. Но преди да напусне сцената, той й причини много злини. На погребението казах, че се съмнявам Вирджиния да се омъжи отново. Радвам се, ако съм грешала.
Райърсън се изкашля. Разговорът започваше да го дразни. Но, по дяволите, по никакъв начин не можеше да претендира, че се жени за Джини. Дори не можеше да заяви, че тя живее с него.
— Тъкмо обяснявах на съпруга ви, че с Вирджиния сме… Да речем добри приятели. Между нас има уговорка. — Боже, що за израз. Искаше му се да разтърси Джини за това, че го остави в тази ситуация. Ан сбърчи вежди.
— Вярно ли е? Уговорка? Какво мисли семейство Мидълбрук за това, че дъщеря им и мъжът, купил фамилната фирма, са „добри приятели“?
— Защо не зададете този въпрос на семейство Мидълбрук? — отвърна Райърсън през зъби. Беше му
