завоалираните заплахи и сподавените предупреждения — весело й обясни той. — Иди да опаковаш багажа си.
Два дни по-късно Вирджиния седеше на бюрото си, когато позвъни сестра й да я покани на обяд.
— Това е искрена покана — увери я Деби. — Мислех, че ще празнуваме, че най-после си склонила.
— Че какво?
Деби се засмя от другия край на линията. — Снощи говорих с мама. Каза, че тъкмо си била звънила да й дадеш новия си адрес.
Вирджиния почука с молива по бюрото.
— Как се приема новината? Мама звучеше леко изненадана по телефона, но не каза нищо повече от „О, разбирам“.
— Разкъсва се между удоволствието, че най-после си решила да дадеш шанс на друг мъж, и шока, че вместо да се омъжиш за него, се местиш да живееш при него. Обясних й, че доколкото те познавам, на нея ще й се наложи да възприеме Райърсън едва ли не като зет. Все още ми е сърдита, че не успях да го прикоткам.
— Е, силно вярвам, че не храни никакви надежди за моя случай. Райърсън и аз няма да се женим.
— Всички така казват в началото — мрачно я предупреди Деби. — А сега за обяда?
— Ще приема, ако обещаеш, че няма да има никакви тостове за това, че съм била склонила.
— Добре, но ще ми развалиш удоволствието.
Вирджиния затвори телефона смутено. Но думата „брак“ винаги я смущаваше. Двамата с Райърсън щяха да живеят заедно, не да се женят. За брак изобщо не бяха споменавали. Това беше уговорка между двама равнопоставени, които имат доста общи неща помежду си, в това число и взаимна страст. Нито тя, нито Райърсън бяха в капан. Смущението й се разсея и Вирджиния се върна към доклада пред себе си.
Два часа по-късно се настани срещу Деби в един шикозен ресторант в „Пайк Плейс Маркет“, пълен с бизнесмени и офис служители. Денят беше топъл и слънчев и на фона на ослепително синьото небе се очертаваше начупения силует на Олимпийските планини.
— Само си представи какво може да излезе от подобна история изпод перото на някой писач на лъскави романи — весело каза Деби. — Ето ни, две сестри, които си поделят един мъж. Би трябвало да има напрежение и висша драма. Налице са всички изисквания за бестселър.
Вирджиния се усмихна, но внимателно се вгледа в красивите очи на сестра си.
— А има ли причина за такова напрежение и драма, Деби?
— Не. Радвам се, че съм извън играта. Радвам се, че ти я играеш сега. Според мен двамата с Райърсън сте идеална двойка. Между другото, в случай, че се интересуваш, не сме си поделяли Райърсън в прекия смисъл на думата.
Вирджиния зарови нос в голямото меню.
— Знам — измънка тя.
— О, така ли? — ехидно рече Деби. — Обзалагам се, че Райърсън ти е дал да разбереш за това от самото начало.
— Всъщност, да.
— Не би допуснал. Много е безцеремонен, нали? Е, това си е истина. Честно казано, намирах го за много отегчителен в това отношение и предполагам, че чувствата ни са били взаимни. О, в началото си беше достатъчно атрактивен. Различен от другите мъже, с които излизах. По някакъв начин по-голям, по-силен, по-корав. Не само на размери, но и в други аспекти, които не мога да обясня. Освен това, в някои случаи го намирах за заплашителен. А когато ставаше такъв, боя се, че беше малко скучен. Винаги изглеждаше солиден, важен. Като недвижим обект, ако се сещаш какво имам пред вид. Е, така и не открих начин да го трогна. Така и не го видях да се въодушевява от нещо. Когато осъзнах, че дори идеята да заминем за уикенда не го развълнува, разбрах, че имаме проблем. Може би разликата във възрастта ни е твърде голяма.
— Деби, не съм сигурна, че се налага да обсъждаме тази тема толкова подробно. За мен е достатъчно да знам, че не ридаеш за него.
— О, хайде, Джини — отвърна Деби, — ние сме сестри. Обожавам да правя дисекция на мъжете. Страхотно забавление.
— Да изберем друг мъж за дисекция. С кого се срещаш напоследък?
— Том Кантер — тутакси отвърна Деби. — Борсов агент. Миналата година от комисионни заработил двеста и петдесет бона. Бива си го. Обича „Слийз Трейн“.
Вирджиния вдигна поглед от менюто.
— „Слийз Трейн“? О, да, онази банда, която свири хард рок и от чиято музика ушите на Райърсън бучаха два дни.
Деби се усмихна.
— Намирам вкусът към музиката и на двама ви за скучен. Какво ще обядваш?
— Спагети с люти чушки и пушена сьомга.
— Звучи добре. Мисля да опитам риба кажун. С малко салата, може би.
Преди Вирджиния да отговори между нея и прозореца се мушна някаква голяма фигура и един познат мъжки глас попита:
— Мога ли да седна при вас?
— Райърсън! — Вирджиния се засмя срещу него, усещайки тръпки на удоволствие от неочакваната среща. Той се наведе и я целуна собственически. — Сядай! Деби, нали нямаш нищо против?
— Разбира се, че не. Вече приключихме разговора за теб, Райърсън. Сега говорим за друг мъж. Сядай. Какво правиш в града? Виждам, че си пазарувал. Нещо вълнуващо ли си купил? — Тя забеляза, че в едната си ръка Райърсън носи книжна торба, на която личеше логото на голям универсален магазин в центъра. Райърсън мушна покупките под стола си.
— Нищо важно. Просто нещо малко, което отдавна се канех да купя. — Той посегна към менюто. — Реших, че тъй като съм в центъра, мога да изведа Джини на обяд. — Той вдигна поглед. — Но когато се обадих в офиса ти, секретарката ми каза, че обядваш тук със сестра си.
— Тъкмо ще поръчваме — щастливо рече Вирджиния. — Радвам се, че ни намери. Имаме късмет. Деби плаща.
Деби мрачно ахна от изненада.
— Ей, чакай малко. Поканих един човек на обяд, а не двама.
— Помисли си колко пари потроших за онези билети за „Слийз Трейн“ — отбеляза Райърсън невъзмутимо. — Дължиш ми го.
— Нека ти обясня, че с този обяд празнуваме новото квартирно положение на Джини — приповдигнато рече Деби.
Райърсън се ухили самодоволно.
— Е, трябва да призная, че вече няколко пъти празнувах този повод насаме с Джини. Добре, добре, ще си платя обяда.
Вирджиния се намеси преди разговорът да тръгне в смущаваща посока.
— Ако не престанете да се заяждате, можем да дадем поръчката си и да се върнем на работа преди края на работното време. — Вътрешно тя чувстваше, че може да е спокойна. Каквито и да са били чувствата на сестра й към Райърсън някога, вече бяха се изпарили. Деби се отнасяше към него като към по-голям брат. Райърсън й отвръщаше по същия начин.
Бяха към края на обяда, когато Райърсън забеляза един колега в залата.
— Ще помолиш ли келнера да ми налее още една чаша кафе, Джини? Ще отида да поздравя Ролинс. Секретарят ми каза, че се опитва да се свърже с мен цял ден.
Пакетът под стола му се помръдна, когато той се изправи. Вирджиния с любопитство го изгледа. Преди да тръгне сутринта той не беше споменал нищо за пазаруване. Тя работеше в сърцето на града. За нея щеше да е по-лесно да купи всичко, което му трябва. Недоумяваше защо не беше я помолил за тази малка услуга.
— Е — каза Деби, когато Райърсън се отдалечи и не можеше да чуе, — кажи ми истината. Има ли шанс вие двамата евентуално да се ожените?
