после ще приготвим куфарите ти и ще се махнем оттук.
— Не знам, Райърсън — раздразнено рече тя, — може би трябва да остана тук една-две нощи. В края на краищата, който и да е бил, може да се върне.
— И ти искаш да си тук, когато онзи се върне? — с недоверие попита Райърсън. — Не ставай глупава, Джини. Нямаш пушка, нямаш голямо куче, а и капани за двора нямаш.
Вирджиния се замисли.
— Ти би могъл да останеш с мен.
— Бих могъл, но нямам намерение. Никой от нас няма да пренощува тук. Вече се споразумяхме, че ще се преместиш при мен и така ще бъде. Защо не започваш да опаковаш багажа?
Тя неохотно се обърна. Все още тръпнеше от гняв. Беше й ясно, че състоянието, в което се намираше й пречи да мисли нормално. Може би Райърсън имаше право, но на нея не й се искаше да го признае.
— Аз наистина ще си взема пушка — изсумтя тя и тръгна по коридора.
— Не, няма да си вземеш пушка.
— Така си мислиш ти. — Вирджиния му хвърли намусен поглед през рамо. — Ще си взема пушка и ще се науча да я използвам.
Райърсън въздъхна.
— Вирджиния, статистиката ти е позната толкова добре, колкото и на мен. Ако си вземеш пушка и ти се случи да я използваш, шансовете ти са или да те застрелят, или ти да убиеш някоя невинна жертва и да живееш с тази мисъл цял живот. Ами ако са деца? Ами ако влязат с взлом и намерят пушката, докато тършуват из къщата? Биха могли да я изпробват върху себе си или някое другарче. Това е много по- вероятно, отколкото ти да стреляш по злосторниците.
— Въпросът е принципен.
— Нима мислиш, че не ми е ясно? Но това не променя нещата. Няма да си вземеш пушка.
— Не можеш да ме спреш.
— Мога и ще го направя — отвърна той с ледено спокойствие.
— Имаш нещо против една жена да защити себе си ли? — яростно попита Вирджиния.
— Не. Но не с пушка ще се защитаваш.
Невъзмутимостта му я вбеси.
— Така си мислиш ти — рече тя.
Той се извърна така внезапно, че Вирджиния се задави и отстъпи.
— Райърсън? — прошепна тя. Непонятна й беше студенината и суровостта в погледа му.
Той се приближи и застана срещу нея.
— Никакви пушки — точно и ясно отсече Райърсън. — Ясно ли е? Нищо не разбираш от пушки и за няколко дни не можеш да научиш достатъчно, че да можеш да се справиш с мародерите. По дяволите, дори професионалистите се дънят. Картината, която ти обрисувах, че застрелваш невинен човек, не съм си я измислил.
Очите й се разшириха, щом усети сериозния му тон.
— За какво става дума? — прошепна Вирджиния — какво е станало?
— Баща ми беше професионалист, Джини. Държеше пушки в къщата и научи мен и брат ми да си служим с тях. Казваше, че е безопасно да се държат пушки в къщата, при условие, че всички знаят как да ги използват. Той изпитваше уважение към тях. Една нощ по-малкият ми брат се връщаше от късна среща и се опита да се промъкне, без да събужда никой. Но не успя. Татко чул шум в коридора.
Вирджиния затвори очи, предусещайки продължението.
— О, Райърсън.
— Да, татко стреля по него, като си мислеше, че е крадец. Джеръми оживя като по чудо. Татко никога не можа да си прости. На следващия ден изхвърли всичкото оръжие, което беше колекционирал.
— Колко ужасно за семейството!
— Наистина. Никакви пушки, Вирджиния.
Нямаше смисъл да спори с него. Раздразнена, но поразена от мрачната история, която той току-що й разказа, тя тръгна обратно към коридора.
— Не разбирам защо не са откраднали нищо — измърмори тя. — Просто са тарашили къщата. И защо моята? Осъзнаваш ли, че за втори път някой се опитва да ограби място, където живея аз? Онзи мародер в Торалина в нощта, преди да отпътуваме от острова и сега това. Не е честно.
— Да, знам.
Нещо в приглушения му тон възпря Вирджиния. Последва дълга тишина, докато тя стоеше в коридора и размишляваше. Интуитивно усещаше, че и Райърсън е зает със същото. Тя бавно се обърна и закрачи към всекидневната. Райърсън стоеше със списанията в ръце там, където го беше оставила.
— Наистина смяташ ли, че не е възможно…? — Вирджиния не довърши изречението.
— Да има някаква връзка? Малко вероятно е. Твърде рисковано при това. Торалина е на няколко хиляди мили оттук. И онзи тип там не беше вандал. Той определено търсеше ценности. — Но Райърсън продължаваше да я наблюдава замислено и задълбочено.
Вирджиния облиза устни.
— И този тук може да е търсил ценности. Сигурно е причинил тази бъркотия, защото е мислел, че къщата е на негово разположение.
— Но нищо не е взето — отбеляза Райърсън.
— Вярно. Може би не е намерил това, което е търсил.
— Вирджиния, обуздай въображението си. Не е възможно да има връзка между двете случки. Това означава, че някой ни е проследил от Торалина. Съвсем неправдоподобно. Защо ще избере нас да следи? В курорта бяха отседнали много по-богати хора.
Вирджиния седна бавно на облегалката на дивана. Хвана ръце и ги сложи между коленете си.
— Гривната.
Райърсън не даде признаци на изненада и тя веднага се досети, че същата мисъл е занимавала и него. Той остави вестниците и седна върху претрупаното кресло. Протегна нозе и се загледа във върховете на обувките си.
— Доколкото ми е известно, единствено Хари Бригман знае, че гривната е у нас.
— Може би си я иска обратно. Може би наистина е семейна реликва, която той няма право да губи на покер. Може би е по-ценна, отколкото си представяме.
— Или може би той просто не обича да губи. — Райърсън положи лакти на облегалките на креслото и подпря брадичката си. Сребристосивите му очи се впиха в нея. — Инцидентът на Торалина е ясен: мародер в хотела. Непрекъснато се случва в най-добрите хотели.
Вирджиния мрачно кимна.
— Да ти кажа право, не ми се ще да мисля, че има връзка. Твърде страшничко е.
— Едно нещо ще успокои духовете — каза Райърсън след миг.
Вирджиния също вдигна поглед.
— Какво е то?
— Мога да се свържа с полицията в Торалина и да разбера дали са заловили мародера. Ако случайно са хванали някого и той е бил в затвора през цялото време, ще сме сигурни, че крадецът тук е друг човек.
Вирджиния се оживи.
— Чудесна идея. Да го направим. Райърсън се надигна от креслото.
— Добре. Ще се погрижа за това утре. Междувременно, да пооправим къщата. Става късно, а трябва да хващаме ферибота.
— Райърсън, ако има някаква връзка между случилото се тук и на Торалина, може би трябва сериозно да се замисля за пушка — промълви Вирджиния.
Райърсън изгуби търпение. Сложи ръце на тила й и я подкани да тръгне към спалнята.
— За последен път, пушка няма да вземаш. Пушките са опасни. Убиват невинни хора. Забрави за тази идея. А сега се заемай да опаковаш.
— Райърсън, ако говориш сериозно за съжителство с мен през цялото време, трябва да те предупредя, че съм живяла сама доста дълго време и не обичам заповедите.
— А ако говориш сериозно за съжителство с мен през цялото време, трябва да знаеш, че не обичам
