Време беше да се намеси.
Въздъхна със съжаление, защото беше започнала да се наслаждава на ситуацията, отвори вратата на банята и подаде глава.
— Брадли — каза тя бодро. — Стори ми се, че чух гласа ти. Какво правиш тук, в Шелбивил?
Брадли отмести поглед от Зак и се втренчи в нея. Объркване и гняв изкривиха фотогеничните му черти. Той приличаше на детектив от телевизионен сериал: с твърд поглед и квадратна челюст. Тъмната му коса беше достатъчно дълга, за да докосне яката му. Тази сутрин беше облечен с дънки, риза с отворена яка и спортно сако.
— Какво, по дяволите, става тук, Рейна? — попита той. Изглеждаше хипнотизиран от вида й по халат. — Добре ли си?
— Чудесно — увери го тя, след което скръсти ръце и се подпря небрежно на касата на вратата. — Какво правиш тук?
— Обади ми се шефът на местната полиция. — Брадли се намръщи. — Някой си Лангдън. Каза ми, че ти и някакъв агент по недвижими имоти сте открили една от жертвите на Огнения убиец в мазето на леля ти. Така ли е?
— Да. Дадох на Лангдън твоя телефон, за да гарантираш за мен. Реших, че така най-лесно ще бъда изключена от списъка на заподозрените. Имаш ли нещо против да обсъдим това малко по-късно? Канех се да си взема душ.
Брадли хвърли подозрителен поглед към Зак.
— Кой е този?
— Един приятел — отвърна тя. Не устоя на изкушението да му отправи една от специалните си усмивки.
— Добър приятел — поправи я Зак. — Казвам се Джоунс. Зак Джоунс. Между другото теб вбесява ли те, като се усмихне по този начин? Мен определено ме вбесява.
Брадли се обърна към него, готов да избухне.
— Моля те, слез долу, Брадли — бързо се намеси Рейна. — Ще дойда при теб след двайсет минути.
Лицето на Брадли се напрегна още повече, но бе очевидно, че няма друг избор.
— Двайсет минути — повтори той.
— Приблизително — кимна тя сладко.
Без да каже дума повече, той се обърна и се отправи към вратата. Зак затвори след него и я погледна.
— Струва ми се, че между вас двамата има още нещо. Не е само това, че сте намерили няколко трупа и сте разкрили убийците с общи усилия — каза той направо.
— Вече няма — отвърна тя, като внимателно подбираше думите си. — Грешката беше моя.
— Какво се обърка?
— Аз сбърках. Двамата с Брадли бяхме чудесни приятели. Направих грешката да си помисля, че приятелството ни може да прерасне в нещо друго. — Тя замълча за момент. — Той знаеше за гласовете.
Зак кимна, отгатнал какво е станало.
— И си решила, че той няма нищо против твоите свръхспособности?
— Една вечер, след като бяхме разрешили поредния случай, го поканих на гости. Бях приготвила бутилка вино. Шоколадово фондю. Огън в камината. Казано направо, опитах се да го съблазня.
— Надушвам, че изходът е бил неприятен.
Рейна се изчерви.
— Беше изключително неловко и за двама ни. В крайна сметка се принуди да ми каже истината.
— Която беше?
— Че при мисълта да прави любов с жена, която чува гласове, направо го побиват тръпки.
— Виж ти. — Зак сви рамене. — Мен пък ме възбужда.
Тя го изгледа слисана.
— Кой да предполага — промълви накрая. Зак се ухили дяволито.
— Да. Кой да предполага. И как стоят нещата между вас сега?
— Никак. Случката в апартамента ми беше миналия месец, малко преди смъртта на леля Вела. Изненадана съм, че Брадли е дошъл тук днес. Мислех, че след онази неловка сцена ще се опитва да ме отбягва, поне колкото и аз него.
— Ами общата ви работа?
— Би било изключително трудно да забравим за станалото и да се правим на добри приятели и колеги, каквито бяхме. Поне за мен би било мъчително. Почувствах се ужасно унизена.
— И наранена.
Рейна го погледна.
— Е, признанието, че от мен го побиват тръпки, не се отрази добре на егото ми.
— Питам се защо тогава се появи тук днес?
— Нямам представа. Последния път, когато го видях, се беше отправил по пътя на славата.
Зак повдигна вежди.
— И как по-точно?
— Чувал ли си за Касиди Кътлър?
Той присви очи.
— Името ми се струва познато.
— Сигурно защото си го виждал в списъка на бестселърите. Писателка е. Пише криминални романи по действителни случаи.
— Аха. — Той кимна. — Тя беше написала книга за онзи маниак, който избиваше членовете на едно семейство във Флорида. Полицаите не можеха да разберат защо ги е нарочил. Накрая арестуваха някакъв братовчед, доколкото си спомням.
— Чел ли си я? — попита Рейна.
— Как ли не. Не чета такива книги. Имам си достатъчно кошмари и без това. Знам това от вестниците.
Тя се усмихна горчиво.
— Изглежда, имаме едни и същи четива за приспиване. Както и да е, Касиди Кътлър е решила, че героят на следващата й книга ще бъде детектив от отдел „Убийства“ в малък град, който наскоро е разрешил поредица от безнадеждни случаи.
Зак се засмя.
— Тя пише книга за Мичъл?
— Брадли ми се обади преди няколко дни. Беше много развълнуван. Каза ми, че Касиди Кътлър е пристигнала в града с асистентката си и е започнала първите си проучвания.
— Интересно. Чудя се дали Мичъл смята да й каже, че ключът към успеха на всички разследвания е сътрудничеството му с екстрасенс?
Рейна потрепери.
— Искрено се надявам да не спомене и дума за това. Що се отнася до мен, може да си присвои всички заслуги.
— Защото последното нещо, което искаш, е името ти да се появи в една от книгите на Касиди Кътлър?
— Определено последното.
14.
Брадли отпи продължително от кафето, после остави порцелановата чашка върху чинийката и я изгледа мрачно.
— Какво ти е? — попита той. — Болна ли си?
— Мили боже, не! Всъщност никога не съм се чувствала по-добре. — Тя си наля чай от симпатичния жълто-зелен чайник. — Защо питаш?
