Лангдън се намръщи.
— Оценявам, че не ми повтаряте: „Нали ви казах“.
— Е, трудно ми е да се сдържа.
— Има си хас — подсвирна Лангдън тихо. — Трябва да ви кажа, че признанието на Спайсър не би могло да дойде в по-добър момент.
— Защо? — попита Рейна, като погледна часовника си.
— Обвинението срещу Бъртън Росър започна да се пука по шевовете. Оказва се, че той има желязно алиби за поне едно от убийствата. По времето, когато е било убито първото момиче, той е лежал в затвора за грабеж и изнасилване.
— Предполагам, че Спайсър е подхвърлил доказателствата срещу него?
— Да. Очевидно здравата сте го изплашили, когато сте намерили момичето в мазето. — Лангдън се прокашля. — Имам чувството, че нещо у вас му е подействало много изнервящо.
— Понякога имам този ефект върху хората. Това е дарба.
Лангдън, изглежда, не знаеше как да тълкува това. Той се изчерви леко и се престори, че нищо не е чул. После пак се прокашля и продължи разказа си:
— Спайсър е решил, че най-добрият начин да се защити е, като ни даде заподозрян. Оставил е колана в къщата на Бъртън Росър. После е копирал снимките на жертвите от собствения си компютър на преносима памет, а от нея — в компютъра на Росър. Преди няколко минути намерихме същите снимки в компютъра на Спайсър.
— Но защо е решил, че Росър е подходящият заподозрян?
— Избрал е човек, когото хората в града познават по-малко и от самия него. Освен това Росър е самотник и според слуховете бивш затворник.
Телефонът й иззвъня. Рейна го извади от чантата си и погледна дисплея. Скрит номер.
— Ало? — попита тя предпазливо.
— Рейна Талънтайър ли е на телефона?
Мъжки глас или по-скоро ръмженето на раздразнена мечка. Трудно беше да се определи.
— Мисля, че сте сгрешили номера — каза тя.
— Фалън Джоунс е на телефона — изръмжа мечокът, освирепял, че му се налага да се представя. — Опитах да се обадя на Зак. Телефонът му е изключен. Какво, по дяволите, става?
Рейна отправи към Лангдън кратка широка усмивка.
— Извинете, трябва да проведа един разговор.
— Разбира се, няма проблем.
Тя се изправи, взе патериците и закуцука към изхода. Навън беше студено, но това не й пречеше. В момента генерираше повече енергия, отколкото бе необходимо, за да й е топло. Облегна се на едната патерица и вдигна телефона до ухото си.
— Приятно ми е, господин Джоунс — каза тя учтиво. — Значи вие сте шеф на фирмата, която разби живота на семейството ми преди години.
— Моля?
— Не мога да ви опиша колко съм възмутена от начина, по който вашият агент Уайлдър Джоунс е провел така нареченото си разследване.
— Какво? Слушайте, госпожице, аз нямам нищо общо с това. Случило се е много преди да оглавя „Джоунс и Джоунс“.
— Не се нуждая от оправдания, Джоунс. Искам извинение. Уайлдър Джоунс е разбил сърцето на леля ми.
— Ядосана сте, защото са имали връзка? — попита Фалън напълно озадачен. — Луда ли сте?
— Не, за щастие. Но заслугата за това не е на „Джоунс и Джоунс“ или на „Аркейн“.
— Какво говорите?
— Според вашето досие, било общоизвестен факт, че има висока статистическа вероятност да съм наследила паранормална чувствителност от определен тип и степен, която е много трудна за овладяване в обикновения живот. Известно ли ви е какво се случва, когато споделите с някого, че чувате гласове? Смята ви за луд. И знаете ли какво? Накрая наистина полудявате.
— Вижте, аз нямам вина, че досието ви е било погребано. Всичко във връзка с вашето семейство е било засекретено.
— Имам добри новини за вас, господин Джоунс. „Джоунс и Джоунс“ може и да смятат, че провеждат операциите си сякаш са ФБР, но според мен не е така. За мен това е просто поредната частна детективска агенция.
— По дяволите…
— Нещо повече, дори и да беше законна правителствена агенция, пак щях да съм бясна.
— Успокойте се, госпожице Талънтайър.
Това беше заповед. Тя не й обърна внимание.
— Аз съм напълно спокойна, благодаря. И понеже говорим за тоталното пренебрежение, с което се отнасяте към правото на личен живот на хората, бих искала да добавя още нещо. Никак не ми допада фактът, че в началото на този случай сте накарали аналитиците си да проверят всичко, свързано с мен, от медицинския картон до навиците ми на пазаруване. Тези неща са поверителни, господин Джоунс.
— Искам да говоря със Зак.
— Обмислям възможността да съдя „Джоунс и Джоунс“. Само си представете какво би означавал един процес за вашата фирма и обществото „Аркейн“ като цяло. Обзалагам се, че с добър адвокат и подходящ съдия мога да ви принудя да отворите всичките си така наречени засекретени досиета. Помислете за заглавията. Детективска агенция за парапсихични разследвания поддържа тайни досиета на обикновени граждани.
— Дайте ми да говоря със Зак. Веднага! — настоя Фалън.
— Съжалявам, не може да се обади.
— Къде е той?
— В спешното отделение.
— Ранен ли е? Какво става?
— О, да. Сигурно не знаете за последния провал на „Джоунс и Джоунс“. Оказва се, че сте сбъркали, когато сте потвърдили, че полицаите от Шелбивил са заловили серийния убиец.
— Казах, че аналитиците прецениха вероятността да е заловен истинският извършител на деветдесет и шест цяло и три процента.
Рейна подсвирна.
— Не е достатъчно, господин Джоунс. Вашите аналитици са сгрешили на сто процента. Истинският убиец стреля няколко пъти по нас днес следобед. Единият куршум улучи Зак. Това се случи, преди убиецът да направи опит да ни подпали.
— Зле ли е?
В гласа му прозвуча искрена загриженост. Тя омекна леко.
— Лекарят каза, че ще се оправи. В момента съм в чакалнята на болницата в очакване на новини.
— Заловиха ли убиеца?
— Имате предвид дали са хванали истинския убиец? Отговорът е да, но не благодарение на „Джоунс и Джоунс“.
— Не знам как сме го пропуснали. Очевидно сме имали недостатъчно или фалшива информация.
— Може би трябва да разчитате по-малко на паранормалните способности на аналитиците си и да заложите на традиционните методи за разследване на престъпления.
— Не разполагахме с много време за проверки — отвърна Фалън твърдо. — Имахме други приоритети, ако си спомняте.
Рейна се канеше да изстреля нещо в отговор, но видя Зак от другата страна на стъклената врата. Той беше на крака и се движеше. Това беше добър знак. Медиците бяха срязали ризата му. Носеше коженото си яке на голо. Виждаше се ивица от бинтованото му тяло.
— Зак току-що излезе от спешното — каза тя. — Трябва да вървя.
— Чакайте! — извика бързо Фалън. — Не затваряйте. Искам да говоря с него.
