Завладя го неприятно предчувствие. Пациентката беше под специално наблюдение, за да не се самоубие, но той беше работил тук достатъчно дълго, за да знае, че когато човек наистина е решил да го направи, обикновено успява.
Въведе кода, с който се отключваше вратата, влезе в малката стаичка и тръгна към леглото.
— Госпожице Плъмър? Будна ли сте? — Той се протегна да я разтърси за рамото.
Когато осъзна, че под чаршафа вместо тяло има няколко възглавници и одеяла, беше твърде късно.
Чу тихо плъзване на чехъл по плочките зад себе си. В следващия миг болката изригна в главата му.
Светът изчезна.
Беше избрала един от по-дребните дежурни, но дрехите му пак й бяха прекалено големи. Ризата вонеше на мъжка пот и цигарен дим. Беше разучила нощния график много подробно. Сега просто трябваше да мине по коридора до стълбището незабелязана. Ако стигнеше дотам, имаше огромни шансове да се измъкне от болницата. С малко късмет никой нямаше да забележи липсата на дежурния.
Слезе по стълбите до съблекалнята на служителите, намери шкафчето на дежурния и извади шапката и якето му. Пъхна косата си под шапката и вдигна яката на якето.
С помощта на малък хипнотичен трик пазачът на служебния вход забрави всякакво съмнение дали познава излизащия служител.
Няколко минути по-късно вече беше в очуканата кола на дежурния и се отдалечаваше от болницата. Реши, че трябва да изостави тази кола и да си намери друга, преди да се съмне.
Караше бързо, за да се отдалечи максимално от болницата. А докато караше, тя правеше планове.
Организацията я смяташе за мъртва. Но това щеше да се промени, когато откриеха изпадналия в безсъзнание дежурен.
Вътрешният кръг щеше да разпореди издирването й, след като новината за бягството й се разчуеше. Ченгетата и „Джоунс и Джоунс“ също щяха да я търсят. Ники Плъмър трябваше да изчезне по много убедителен начин, поне докато не беше готова да докаже пред Вътрешния кръг, че Джон Стилуел Наш е предател.
Когато докажеше, че само тя е разбрала колко опасен е Наш, директорът щеше да й благодари. И след това щеше да й даде поста на Наш в организацията. Оттам оставаха само няколко стъпки до Вътрешния кръг и до поста на директора.
Имаше да се чудят как е оцеляла без лекарството, разбира се. Можеше да им внуши, че притежава вроден имунитет спрямо страничните ефекти. Или да разиграе фарса, че Наш изобщо не й е давал истинското лекарство, защото се е страхувал, че тя ще стане по-силна от него. Да, така щеше да се получи чудесно, помисли си тя. Наш й е давал фалшиво лекарство. Супер. Още един гвоздей в ковчега му.
Хората от Вътрешния кръг вярваха, че тя е с талант на стратег средна степен, подсилен до девета степен от лекарството. Истината бе, че притежаваше талант на хипнотизатор девета степен и само се преструваше на стратег по-ниска степен. С нейните способности не бе проблем да подмени малките шишенца, преди да й инжектират първите три дози от лекарството, тези, които трябваше да развият у нея пристрастеност. По-късно, когато беше сама, тя просто изхвърляше обичайните дози в най-близкия канал.
От самото начало беше усетила, че щом организацията раздава подсилващото лекарство свободно на агентите си, то би трябвало да има някакъв сериозен недостатък. Вътрешният кръг искаше да разполага със средство за контрол на опасно силните таланти, които създаваше.
Беше се оказала права.
Всъщност тя желаеше да използва лекарството също толкова силно, колкото и останалите, но беше решила да не го взема, докато не се увери, че е безопасно или че има сигурен антидот. Тя лично беше видяла как влияе лекарството на Джон Стилуел Наш.
Казват, че семейните вражди са най-отвратителните. Не се съмняваше в това ни най-малко. Щеше да й бъде интересно да види изражението на Наш, когато откриеше, че не е единственият резултат от репродуктивните експерименти на Джон Стилуел в края на 1800 г.
Не оцеляваха силните, мислеше си тя. Оцеляваха най-умните.
Фалън Джоунс прочете новината на екрана на компютъра си на следващия ден. Беше дреболия, която всеки друг, не толкова педантичен към дреболиите, би пропуснал.
… Ники Плъмър, участвала в опита за отвличане на кмета на Ориана, Вашингтон, е избягала от психиатричната болница „Уинтър Кавър“. Предполага се, че се е удавила.
Жена с външността на Ники Плъмър е била забелязана да се качва на нощния ферибот в Сиатъл. На борда на ферибота е открита кола, открадната от паркинга на болницата.
Плъмър е била под наблюдение заради суицидни опити, докато е преминавала през психиатрична оценка на състоянието й. Според властите тя е скочила от ферибота някъде между Сиатъл и Бремергън. Трупът й не е намерен.
Фалън се изправи и отиде до прозореца, който гледаше към потъналия в мъгла Скаргил Коув. Дълго стоя там и обмисля детайлите.
60.
Главната квартира на обществото „Аркейн“ в САЩ се намираше в една офис сграда от стомана и стъкло в Лос Анджелис. Тя включваше изненадващо малък брой офиси, защото Обществото по принцип не одобряваше централизацията. Повечето му членове бяха ярки индивидуалисти, които не търпяха принудите и формалните авторитети. Официално Съветът се срещаше в Лос Анджелис няколко пъти годишно. През останалото време общуваха през интернет или по телефона.
Решението главната квартира да се помещава в Лос Анджелис беше взето през тридесетте години на миналия век, когато бе станало очевидно, че Калифорния е идеалното място, където да се скрие група, посветена на странното и необичайното. В Лос Анджелис всичко беше странно и необичайно.
Хубавото е, мислеше си Зак, че след като поемеше поста Магистър, нямаше да им се наложи да живеят в този огромен град на блясъка, магистралите и слънцето. Ориана беше чудесно място за живеене и отглеждане на деца. Двамата с Рейна вече си търсеха къща.
Но първо трябваше да се справи със Съвета.
В отсрещния край на масата дядо му довършваше своето съобщение. Висок и достолепен, Банкрофт Джоунс излъчваше власт. Той притежаваше не само мощен паранормален талант, а и харизматичността на роден лидер. Освен това той имаше светкавично бърза мисъл и впечатляващи способности на ловец, въпреки почетната си възраст от седемдесет и осем години.
— … Имам удоволствието да ви съобщя, че моят внук Закъри Джоунс прие поста Магистър — довърши Банкрофт.
Последваха ентусиазирани аплодисменти. Десетте мъже и жени, седнали около масата, се обърнаха към Зак. Всички притежаваха силни паранормални таланти, но с различен профил. Зак знаеше, че всеки от тях има големи лични амбиции и забележителен талант за политическо маневриране, щом бяха успели да стигнат до Съвета. Бъдещата им обща работа щеше да бъде истинско предизвикателство.
Един мъж на средна възраст, който седеше точно срещу Зак, се изправи и прочисти гърлото си.
— Сигурен съм, че ще изразя всеобщото мнение, като кажа, че сме удовлетворени от решението ти да приемеш поста — каза Хектор Гереро. — Трябва да знаеш, че се спряхме на теб не само заради дългата и уважавана връзка на твоето семейство с Обществото.
В далечния край на масата Мерилин Хюстън се засмя.
— Ако се интересувахме само от това да поставим начело на Обществото някой Джоунс, щяхме да имаме достатъчно богат избор. Сам знаеш, че си от голямо и плодовито семейство.
Всички се засмяха. Зак прие хумора с усмивка.
Гереро отново се прокашля и продължи:
