— Добре. Но преди това има нещо, което ние с вас трябва да изясним.
— Какво? — попита той предпазливо.
— Доколкото разбирам, „Джоунс и Джоунс“ отговаря единствено пред Управителния съвет и пред Магистъра на обществото „Аркейн“.
— Да, и?
— Както вървят нещата, скоро ще бъда съпруга на следващия Магистър.
— Какво?
— Тази позиция ще ми осигури доста голяма власт, не мислите ли? — Рейна махна с патерицата си на Зак. — Най-добре да не ме ядосвате повече, господин Джоунс.
— Дайте ми Зак — изръмжа Фалън.
Зак излезе през стъклената врата и тръгна към нея.
— Обажда се господин Джоунс от „Джоунс и Джоунс“ — каза тя на Зак. — Иска да говори с теб.
— Очаквах да се обади — каза Зак.
— Да те предупредя, току-що му съобщих новината, че двамата с теб ще се женим.
Мъжко задоволство озари лицето му. Очите му станаха много, много сини.
— Добре — каза той тихо. — В Обществото това се приема за официално съобщение. Той как го прие?
— За малко не получи удар.
— Не се тревожи, ще оцелее.
— Зак? — долетя гласът на Фалън откъм слушалката. — Чуваш ли ме?
— Ще ти се обадя по-късно — каза Зак разсеяно. — В момента съм зает.
Той затвори телефона, пусна го в джоба си и целуна Рейна.
58.
Бяха се събрали в дневната й и пиеха прекрасно пино ноар, което Гордън беше донесъл от Орегон. Двамата с Андрю твърдяха, че имат нужда от виното като лекарство, за да се отърсят от преживяния шок. Те седяха на канапето с котките помежду им. Зак и Рейна заемаха креслата.
— Как се сети къде е скрила дневника? — попита Андрю. — Знаеше ли за сейфа в стената?
— Не. — Рейна погледна подвързаната с кожа книга, която лежеше на масичката за кафе. — Но тази сутрин внезапно си спомних нещо, което леля Вела ми каза преди няколко години. Попитах я защо, след като мрази Уайлдър Джоунс, пази снимката му, пъхната в рамката на една картина в спалнята си. Тя ми каза, че я държи там, за да не забравя лицемерието и коварството на Уайлдър.
Зак се загледа в огъня.
— Ами картината на стената на стаята?
— Тя беше първата от серията картини с маски — обясни Рейна. — Внезапно ми просветна, че трябва да е била вдъхновена от Уайлдър Джоунс.
Гордън погледна томчето на масичката.
— Какво откри в този дневник?
Тя се подкрепи с глътка вино и остави чашата.
— Баща ми е изпробвал върху себе си своя вариант на формулата.
— По дяволите! — Гордън смръщи посребрелите си вежди. — Това вече обяснява доста неща.
— Така е — съгласи се Андрю.
— Знам какво си мислите всички — каза тя. — Джъдсън Талънтайър е типичният луд учен.
— Не — обади се Зак. Той отпи от виното си. — В обществото „Аркейн“ тази чест принадлежи на моя предшественик Силвестър Джоунс.
Рейна вдигна глава изненадана.
— Наричаш основателя на обществото „Аркейн“ луд учен?
— По-точно е да се каже луд алхимик, тъй като е живял в края на седемнайсети век. По онова време май не са използвали думата учен. Но всъщност е едно и също нещо. Силвестър е бил гениален без съмнение и наистина е имал изключително силни паранормални способности. Но освен това не е тайна, поне в семейство Джоунс, че бил маниакален, параноичен и склонен към самозаблуди, поне в края на живота си.
— Интересна семейна история — отбеляза Андрю.
— Фамилната история предлага изобилие от хора, които в Обществото наричат с евфемизма екзотични таланти. Но в случая със Силвестър някои от странностите му вероятно са били предизвикани от експериментите, които провеждал върху самия себе си.
Андрю се намръщи.
— Силвестър Джоунс ли е изобретил оригиналната формула на лекарството?
— Заедно с това, което е трябвало да действа като противоотрова — обясни Зак. — Но във викторианската епоха Обществото е разбрало твърде късно, че антидотът не работи. Силвестър умрял в края на седемнайсети век, сам в лабораторията си, която се превърнала в негова гробница. Никой не знае със сигурност от какво е умрял, но в семейството се смята, че се е отровил с медикамента, изготвен по собствената му формула. Антидотът се е оказал неефикасен.
Гордън разсеяно погали Батман и погледна Рейна.
— Предполагам, че баща ти се е заел с формулата, защото е вярвал, че ще успее.
— Да. — Рейна вдигна чашата си и пийна малко вино. Щеше да й трябва, за да разкаже остатъка от историята. — Той е инжектирал лекарството и на Вела.
Последва кратка, ужасена тишина, докато всички осмисляха новината. Андрю затвори очи.
— Това обяснява още някои неща.
— Лекарството е подействало — продължи тя с равен тон. — То е усилило многократно способностите на леля ми и баща ми. Но татко скоро открил, че има проблеми. Двамата с леля Вела трудно контролирали паранормалните си сетива. Нормалните им сетива също се влияели от дрогата.
— Старият проблем — обади се Зак.
— Баща ми незабавно спрял работа по подобряването на формулата и се заел с антидота. Вярвал, че има напредък. През последната година от живота си работел ден и нощ в лабораторията си. Отчаяно се опитвал да спаси себе си и леля Вела.
Андрю я погледна.
— Открил ли е нещо?
— Да — кимна Рейна. — Започнал да дава антидота на леля Вела и да го взема сам, въпреки че бил още в експериментална фаза. Лечението включвало серия от инжекции, които трябвало да се направят в продължение на няколко седмици, за да могат да се наблюдават внимателно резултатите и страничните ефекти. Но татко загинал в катастрофата, преди двамата да са завършили лечебния курс. Оставала им една последна доза.
Зак застина.
— Леля Вела пише в дневника си, че отчаяно искала да си сложи последната инжекция. Но точно тогава открила, че спи с врага. Знаела, че Уайлдър е открил лабораторията и се кани да я унищожи.
— Взела ли е последната доза? — попита Гордън разстроен.
— Да. — Рейна пак отпи глътка от виното. — Помня, че двете отидохме с колата до лабораторията онази нощ. Тя знаеше кода, с който се отключваше вратата. Щом влязохме вътре, тя ме остави на един стол с една от любимите ми книжки. Беше за коне. Обичах тази книга много, но онази вечер не можех да се съсредоточа.
— Нищо чудно — обади се Андрю. — Същия ден е било погребението на баща ти.
— Помня, че леля отиде в малката стаичка, където баща ми беше инсталирал специален хладилник. — Рейна гледаше пламъците, които танцуваха в камината. — Уайлдър Джоунс и мъжете му нахлуха в лабораторията малко по-късно и започнаха да трошат всичко. Леля Вела дотича от малката стаичка и ме взе на ръце. Тя плачеше и крещеше на Уайлдър. Следващото, което си спомням, е как двете с нея седим на задната седалка на колата, а един от хората на Уайлдър шофира.
— Онази вечер Вела е взела последната доза от антидота — каза Зак замислено. Той насочи
