чувствала така, дори и преди да се разбунтуват сетивата ми. Има нещо общо с това, че талантите ни са сродни. Нямам друго обяснение.
— Направи ми услуга, спри да анализираш това, което става.
— Извинявай. Просто е толкова странно…
Той притисна устни към нейните, за да замълчи. В отговор тя обви десния си крак около прасеца му, сякаш смяташе да се покатери върху него.
Той насочи пръсти към ципа й и го отвори. Тя издаде тих сподавен звук, когато ръката му се озова в бикините й, между бедрата й. Беше гореща и влажна. Той намери с палец напрегнатото топче от нервни окончания. Тя ахна от вълнение.
Пръстът му се плъзна в нея. Тя реагира така, сякаш винаги го беше чакала.
— Да — ръцете й обвиха раменете му. — Да.
Той я галеше, изучаваше я. Беше почти невъзможно да се концентрира, но наблюдаваше аурата й, вглеждаше се в горещите искри, които му подсказваха, че докосва, където трябва и както трябва.
— Лутър!
Беше замаяна. Нямаше подходяща дума, с която да се опише възбуденото й задъхано дишане. За един ужасяващ миг той си помисли, че сетивата й отново са възроптали. Вероятността да й причинява болка, а не удоволствие, беше прекалено неприятна.
Но тя не се отдръпна. Вместо това зарови лице във врата му и се вкопчи в него. Той усети контракциите на нейния оргазъм, усети как заливат на вълни аурата й.
Когато всичко свърши, той бе почти толкова облекчен, колкото и тя.
— Хей! Друг път не ме плаши така. За миг си помислих, че ти причинявам болка.
Тя издаде тих, приглушен звук, заровила лице в ризата му. Отне му малко време да осъзнае, че тя се смее. Тялото й си почиваше. Дишането й бе на плувец, който е излязъл на повърхността, след като за малко не се е удавил.
Той я прегръщаше силно, като се опитваше да овладее собственото си накъсано дишане и бушуващия в тялото му копнеж.
След известно време той разбра, че тя вече не се смее. Ризата му отпред бе измокрена от сълзи.
— Грейс?
— Не се тревожи. — Тя остана притисната до гърдите му. — Добре съм. Никога преди не съм изпитвала подобно нещо.
Той се усмихна доволен.
— Нито пък аз.
Тя застина неподвижна, после го погледна.
— Но ти не…
— Няма нищо. — Той приглади косата й зад ушите. — Мисля, че ти е нужно време, за да осмислиш това.
— Май си прав. Чувствам се, сякаш цял ден съм се возила на скоростно влакче.
— Не си единствената…
— Съжалявам — каза тя смутено. — Изобщо не очаквах това да се случи. Смятам, че не е професионално.
Той покри устните й с пръсти и я накара да замълчи.
— Каквото и да правиш — каза с дрезгав глас той, — не ми казвай, че съжаляваш за това, което се случи току-що. Това е единственото, което не искам да чувам. Ясно ли е?
Тя се поколеба, после кимна веднъж.
Той отмести ръката си от устните й, пусна я да се отдръпне леко от него и взе бастуна си. Тръгнаха към хотела по пътеката, осветена от лунната светлина. Мълчаха и не се докосваха.
10.
Хари Суитуотър усети слабата вибрация на мобилния си телефон, когато се отби от крайбрежната алея и тръгна по стъпалата към хотела. Провери номера, от който го търсеха, и се шмугна в сянката на една голяма палма, за да приеме обаждането.
— Здравей, красавице — каза той.
— Здравей, хубавецо — отвърна Алисън.
Това ритуално поздравяване беше старо колкото връзката им. Беше започнало в деня на първата им среща преди трийсет и четири години.
— На позиция ли си? — попита Алисън.
В представите му жена му стоеше зад безупречно подредено бюро — телефоните и компютърът на удобно разстояние пред нея. Бюрото беше в безименен офис в голям бизнес център на сигурно място, където важеше офшорното данъчно законодателство. Повечето от фирмите предлагаха финансови услуги за хора, които се нуждаеха от изпиране на парите си, преди да ги вложат в някое законно начинание. Сред такава група от дискретно работещи компании една малка семейна фирма предлагаше специални услуги за подбрани клиенти и оставаше напълно незабелязана.
— Всичко е готово. Стаята ми е точно до тази, в която ще бъде настанен обектът утре.
— Мисля, че имаме проблем с клиента, Хари.
Той не се съмняваше. Алисън имаше изключително силна интуиция.
— Много работа свършихме за Номер две — каза той. Те имаха само двама клиенти. Така обслужването им беше съвсем ясно и прегледно.
— Всичко е наред — каза Алисън. — Две използва необходимите кодове за прикритие. Нещо ме тревожи. Може би начинът, по който клиентът се опитва да държи всичко под контрол.
— Пак ли получи имейл?
— Да, пристигна преди няколко минути. Иска да го информирам как вървят нещата. Това е необичайно. В миналото комуникацията с него приключваше с възлагане на съответната задача. Търсел е контакт само ако нещо се промени. След като работата бъде приключена, парите се появяват в банковата ни сметка и с това всичко приключва.
Това беше вярно. От опит знаеше, че двамата им клиенти никога не искаха да знаят нещо повече от необходимото за това как ще бъде изпълнена възложената работа. Незнанието беше полезно и помагаше на клиентите да спят по-спокойно.
— Ти провери ли всичко за по-сигурно? — попита той.
— Да. Получих верния отговор, но нещо ме смущава.
— Може ли да е станал пробив в компютрите ни?
— Възложих на Джон да провери това. Той не вярва някой да има достъп, но има вероятност някой да е пробил компютрите на Номер две.
Той изпита прилив на бащинска гордост. Най-малкият му син беше компютърен гений, това бе негова дарба. Джон имаше талант на стратег със способността да открива модели и сложни начини в новото измерение на киберпространството. Той не беше истински ловец като повечето мъже в семейство Суитуотър, но притежаваше важни инстинкти. Ако някой можеше да проследи хакера до скривалището му, това беше той.
— Кажи на Джон да търси — каза той на Алисън. Имаме време. Не бива да допускаме грешки.
— Ще ти се обадя веднага щом науча нещо ново.
— Ще чакам.
— Как е в Мауи?
— Топло. Приятен бриз. Палми. Плаж. Какво друго, тук е остров?
Алисън се засмя.
— Личи си, когато работиш. Никога не спираш, да поразгледаш наоколо.
— Не и когато имам работа за вършене.
Още докато говореше с нея, той усети някакво безпокойство. Преди няколко минути, докато тичаше край брега с отворени сетива, за да възприеме новата обстановката, той изведнъж почувства, че се отпуска несъзнателно, че е изключил паранормалната си чувствителност. Това не беше типично за него. Когато
