работеше, никога не затваряше сетивата си напълно. От малък го бяха научили, че е жизненоважно да бъде винаги предпазлив за заобикалящата го среда. И най-малката подробност можеше да доведе до поражение. А неуспехите не говореха добре за бизнеса.
Така че какво, по дяволите, беше станало с него, докато тичаше по пътеката? Мислеше, че е започнал да губи силата на възприятията си на петдесет и девет годишна възраст, и това го потискаше. Баща му и дядо му работиха и след като навършиха седемдесет. Вярно, с напредването на годините забавиха темпото, но опитът компенсираше загубената отчасти скорост или психична чувствителност. В крайна сметка не отслабналият талант ги застави да се оттеглят. И двамата бяха принудени да го направят против волята си, по настояване на съпругите си.
— Как е Тереза? — попита той.
— Добре е, малко е нетърпелива. Тя е по-загрижена за Ник. Той е раздразнителен. Тези девет месеца му се сториха необикновено дълги.
Той се усмихна. Най-големият му син беше хладнокръвен ловец, когато работеше, но по отношение на любимата си жена и очакваното първородно дете беше съвсем различен. Ник беше наредил графика си така, че да посещава заедно с Тереза подготвителни курсове. Беше изчел всички книги за бременността, раждането и родителството, които беше успял да открие в интернет. Дори настояваше да наемат интериорен дизайнер, който да обзаведе бебешката стая така, че да осигурява една, както пишеше по книгите, „стимулираща среда“. Сега беше твърдо решен да присъства на раждането и да помага с всичко възможно.
— Ще оцелее — каза Хари. — Щом аз издържах…
— Ха! Всеки път, когато влезеше в родилната зала с мен, имах чувството, че ще припаднеш.
— Добре де, може и да съм пребледнявал, но не съм се разтрепервал.
Двамата бъбриха още малко, после се разделиха с обичайния си ритуал.
— Лека нощ, красавице!
— Лека нощ, хубавецо!
Телефонът замлъкна в ръката му. Той го пусна в джоба си и се загледа в тъмната огледална повърхност на океана. Там, на пътеката, със сигурност се беше случило нещо. Опитваше да си спомни точно кога изключиха сетивата му. Беше подминал двойка старци, които вървяха хванати за ръце. После беше забелязал мъж с бастун и жена, които вървяха заедно, без да се докосват. Нещо в мъжа беше привлякло вниманието му. Инстинктът му на ловец го беше разпознал като друг потенциален хищник. Но след секунда беше загубил интерес към него.
Поредното нещо, което помнеше, беше, че се е отдалечил по пътеката и паранормалните му сетива са изключили. Отпочиващ и спокоен, когато изобщо не би трябвало да бъде.
11.
Сънят беше същият — един от кошмарите, когато беше убила Мартин Крокър. Но този път беше различно. Първо — знаеше, че сънува. А най-поразителното беше, че не изпитваше страх.
Събуди се внезапно, но сърцето й не биеше така силно, както обикновено, след като е сънувала кошмар. Дори не беше задъхана, нощницата не беше залепнала за кожата й, плувнала в ледена пот.
Тя отвори очи и погледна през плъзгащите се стъклени врати. Виждаха се очертанието на парапета, терасата и част от шезлонга, които изпъкваха на фона на бледосивата светлина на зората.
Точно така. Беше в Мауи, на мисия, беше изпратена от „Джоунс и Джоунс“ и се опитваше да живее в настоящето.
— Добре ли си? — попита Лутър от прага на стаята.
Тя се изненада, седна в леглото и го погледна. Той беше обул панталона си, но и така доста от тялото му се виждаше. Тя беше като хипнотизирана от босите му крака и широките силни рамене и мускулести гърди. Макар че се придвижваше с бастун, това не му пречеше да тренира.
Спомни си как беше докосвала с пръстите си тези рамене и гърди предната вечер.
Секс. Беше правила секс с този мъж. Най-интимния човешки контакт. Вярно, той не беше проникнал в нея, поне не по обичайния начин. Правилното определение навярно беше разгорещена любовна игра. Но телата им бяха толкова плътно притиснати едно до друго… И беше последвал такъв зашеметяващ екстаз. Поне за нея. Чувстваше се малко виновна за това.
Истината беше, че тя бе прекалено смутена от случилото се, за да има сили да отвърне със същото. Беше мобилизирала цялата си воля, за да издържи. Преживяването я бе объркало, колебаеща се между облекчението и разтревоженото удивление. Беше ли излекувана от фобията си, или предната нощ бе някаква странна пауза, предизвикана от близката среща с ловеца?
Лутър явно беше разбрал за състоянието й. Или просто бе загубил интерес към нея, когато се бе отпуснала на гърдите му и беше заплакала. Мъжете не харесваха жени, които плачат. Още повече жени, които плачеха, след като са получили оргазъм. Не го винеше за това.
Каквото и да мислеше, Лутър се беше погрижил да се върнат незабавно в хотела. Слава Богу, асансьорът беше празен. Тя нямаше сили да се изкачи по стълбите. Когато стигнаха до апартамента си, той я побутна към спалнята и после решително затвори вратата.
Очевидно посред нощ той беше отворил вратата. Е, Малоун й беше бодигард все пак.
— Добре съм — каза тя. Сви коленете си под завивката и обви ръце около тях. — Просто сънувах лош сън. — Грейс усети притеснението си. Щом го беше събудила, явно беше викала на сън. — Казах ли нещо?
— Не.
— Добре. — Тя се отпусна леко.
— Ти каза „не“ — обясни той. — Мяташе се в леглото и каза „не“ няколко пъти. Явно е бил кошмар.
— Е, не беше приятен сън. — Тя се отпусна на възглавницата си. Поне не беше изрекла името на Мартин в съня си. Но не можеше да пренебрегне факта, че за малко не се е издала.
— Сигурно заради срещата с ловеца снощи — предположи Лутър. — Подобно събитие може да повлияе на сънищата на хора като нас.
— Хора като нас?
— Екстрасенси.
— Аха.
Но не ловецът беше нахлул в съня й. Тя неочаквано си спомни как беше стихнало безпокойството й, когато се разминаваха с непознатия на пътеката. След това мислеше за много неща, включително и за първия си оргазъм, без да помнеше кога го бе изпитала, за да се замисли за случката на пътеката. Хрумна й, че тогава беше изпитала същото странно, неестествено спокойствие, което беше направило съня й толкова неузнаваем. И в двата случая потискането на паниката беше неестествено. И тя инстинктивно се съпротивляваше на изчезналия страх.
— Ако си по-добре, ще отида да се облека — каза Лутър. Той тръгна към другата стая.
— Чакай малко. Той спря послушно.
— Нещо не е наред ли?
— Да, така мисля. — Тя отметна завивките, стана и се обърна с лице към него. — Искам обяснение.
